Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (36)

36

Станах рано, още преди жегата да притисне града, и пробягах осем-девет километра из Ламар под сянката на дърветата. Върнах се в мотела, взех душ, избръснах се, закусих добре, взех си допълнително кафе, затворих се в стаята, седнах на леглото и развъртях телефоните.

Първото ми обаждане целеше да открие началника на отдел „Убийства“ в бостънския полицейски участък, моя стар приятел и почитател Мартин Куърк.

— Сега пък какво искаш, дявол да те вземе! — ревна Куърк още щом ни свързаха.

— Отсъствах известно време. Домъчня ми и реших да ти се обадя.

— О, господи! — простена Куърк. — Единственото свястно нещо, което сме свършили в отдела, е да те уволним.

— Дори с това не можете да се похвалите — поправих го. Уволниха ме от Окръжната прокуратура в Мидълсекс.

— Казах „ние“ в по-широк смисъл. Ние, пазителите на реда, имах предвид.

— Ей, откакто те произведоха капитан, всичката ти човещина се изпари.

— Какво искаш? — отново попита Куърк.

— Да получа по възможност изчерпателна информация за един бивш агент от ФБР на име Джон Делрой. Запиши. Преди да постъпи в Бюрото, е служил в морската пехота. В момента има фирма в Атланта, наречена „Секюрити Саут“.

— И защо аз трябва да свърша всичко това?

— Защото, ако опитам аз, никой няма да ми каже нищо.

— То пък сякаш на мен ще ми кажат.

— Ти си капитан. Няма как да не ти обърнат внимание.

— Няма що, капитаните от градската полиция са на голяма почит сред федералните.

— Поне при мен държиш едно от първите места.

— Откъде се обаждаш?

— От Ламар, щата Джорджия.

— Браво на теб — похвали ме Куърк.

Дадох му телефонния си номер и затворих. Беше вторник. Във вторник сутринта от девет до единайсет Сюзан провеждаше семинар. Часът бе девет и петнайсет. Изпих си кафето, прочетох местния вестник докъм десет и десет. После се изтегнах на леглото и се опитах да прогоня от главата си всякакви мисли — просто да пробвам дали някоя идея няма да се роди от нищото. Всъщност най-вече Сюзан ми се въртеше пред очите, и то гола Това би решило всичките ми лични проблеми, но не и случая, по който работех. В единайсет и петнайсет й позвъних.

— Опитвам се да си изпразня съзнанието.

— Мислех, че вече си успял — засече ме Сюзан.

— Тъкмо когато си въобразих, че съм го постигнал… ми се яви ти, и то разсъблечена.

— Как изглеждам?

— Каквато те помня.

— Приемам, че е синоним на зашеметяваща — каза Сюзан. — Като киснеш там, нищо друго ли не правиш, освен да си ме представяш гола?

Случва се и да подетективствам.

— Е, и?

— И сега събирам резултатите.

— Означава ли това, че си в задънена улица?

— Не точно. Научавам разни неща. В същото време не проумявам значението на онова, което откривам.

Дай да ти помогна.

— Благодаря, докторе. Облечена ли си?

— Напълно Кажи с какво разполагаш.

— Помниш ли имената на участниците?

— Естествено — отвърна Сюзан.

— Знаех си. И тъй, Пени Клайв и сестрите й отказват да говорят с мен. Не ме допускат в къщата, в конюшните, никъде. Забраната се привежда в действие от охранители на „Секюрити Саут“.

— Още ли пазят и коня?

— Предполагам, да. Не мога да се доближа нито до него, нито до когото и да било, за да разбера със сигурност. Изгонили са двамата съпрузи на дъщерите Пъд и Корд. Сега живеят заедно в предишното любовно гнезденце на Пъд в центъра на Ламар.

— Корд беше изявеният педофил, нали?

— Да. Сега е като изгубено агне, а Пъд, съвсем неочаквано, го е взел под крилото си.

— Май обърка метафората — отбеляза Сюзан.

— Лошо се изразих. И двамата имат чувството, че Пени им е теглила шута. Усещат, че тя държи юздите, и в същото време подозират, че има интимна връзка с Джон Делрой, който е шефът на „Секюрити Саут“.

— Шефът, казваш. Това не е ли нова информация?

— Да. Очевидно той и фирмата са едно и също нещо. Също така безспорен факт е, че единственият му клиент е семейство Клайв. Дори някои от разходите по кредитната карта на Джон Делрой са платени от човек с инициали П. К.

— Пени Клайв?

— Напълно възможно. А разходите са свързани със „Секюрити Саут“.

— Как се добра до това?

— Чрез взлом.

— Винаги дава резултат. Проучваш ли мистър Делрой?

— В момента Куърк го проверява чрез ФБР.

— Ами онзи шериф Бекър?

— Помощник-шериф — уточних. — Според мен е честен. Семейството обаче има прекалено силно влияние и това му връзва ръцете.

— Все още ли те използва да му вършиш работата?

— По всички възможни начини.

— И влиянието им ни най-малко не е отслабнало въпреки смъртта на бащата?

— То май парите са му осигурявали влиянието. А сега те са в техни ръце.

— Искаш да кажеш на трите момичета.

— Да, участват с равен дял. Говорих с адвоката на имотите им.

По линията настъпи мълчание. Знаех, че Сюзан мисли. И между веждите й се е появила тънка бръчица. Така вглъбена, тя сякаш се потапяше толкова дълбоко в мислите си, че дори и да я заговориш, не чуваше. Удивително е да може да я наблюдава човек, а резултатът в повечето случаи бе поразителен. Представях си я как се е умислила. Напълно облечена.

— Делрой е, нали? — попита тя най-сетне.

— Не знам — отвърнах. — Може би.

— Все пак той е най-вероятният човек.

— Да.

— Той единствен не се връзва. Откога работи за семейството?

— От десет години, може и повече да са.

— Това ли изрови при взлома?

— Засега предположение. Бил е там, когато Пъд е влязъл в семейството, а и преди това.

— Значи Пени е била малко момиче, когато се е появил.

— Така ми се струва… сега е на около двайсет и пет.

— Все още е много млада каза Сюзан.

— Може би.

— Може би ли?

— Дори когато бащата е бил жив, тя е движила всекидневните дела на фирмата. Рязко се отличава от сестрите си. Млада е, но твърде жилава.

— Смяташ ли, че, както твърдят Пъд и Корд, всъщност тя ги е изгонила?

— Проблемите в брака на всеки от тях не са се променили. Промяната е настъпила със смъртта на Клайв.

— И Пени е поела нещата в ръцете си.

— Аха.

— Защо го е направила?

— Е, не съм аз този, който е правил докторат в Харвард.

— Знам, че съм аз — рече Сюзан.

— А никой от двама ни не знае защо го е направила.

— Ако изобщо става дума за нея.

— Не бих могъл да се изразя по-точно — казах аз.

— Знам ти способностите. А какво ще кажеш за майката?

— За Шери Ларк?

— Ще има ли полза, ако говориш с нея?

— Не зная. Не я виждам тук. Витае из облаците, и то доста далеч. Живее в Сан Франциско.

— Ще помогне ли, ако идеш в Сан Франциско? В много случаи майките са добър източник на информация за децата. Дори вятърничавите майки, които за всеобщ ужас никак не са малко.

— Дори в Кеймбридж? — попитах.

— Особено в Кеймбридж.

— Ако отскоча до Сан Франциско, съществува ли вероятност да дойдеш и ти?

— Немалка.

— „Отворете златните порти, не гонете странника в нощта…“

— Престани да пееш. Помниш ли случая, който беше поел тук? Кейт и Кевин?

— Да не забравяме Валъри Хач. Също и бебето Миранда, и кучето на бабата, Бътънс.

— Фукльо! Двата случая според мен си приличат.

— Никой тук, поне доколкото съм осведомен, няма куче на име Бътънс.

— Да, но колкото по-навътре навлизаш, толкова повече разбираш, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

Не че не го знаех, но си струваше да ми го припомни. Трудно е да живееш с мисълта, че нещата не са такива, каквито ти изглеждат. И все пак в работата на Сюзан, а и в моята това е правилото. Винаги помага, когато някой ти го припомни.

— Както си приказваме — рекох, — би ли започнала да се събличаш, а и да ми описваш всяка дреха, която сваляш?

— Определено не — отсече Сюзан.

— Много си свенлива.

— И се гордея с това.

Замълчахме за миг. Когато отново чух гласа на Сюзан, той бе добил загадъчните нотки, познати ми от нашите игри.

— От друга страна рече тя, — докато все още говорим по темата, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Чудесно обещание за срещата ни в залива.

— И още как — рече Сюзан.