Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (27)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hugger Mugger, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Здравка Славянова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Робърт Паркър. Версия „Торнадо“
Издателство „Обсидиан“, София, 2000
Редактор: Матуша Бенатова
Художник: Кръстьо Кръстев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-88-2
История
- — Добавяне
19
Когато погребваха Уолтър Клайв, дъждът още не бе спрял. Цяла седмица бе валяло. След погребението множеството нахлу в дома на Клайв и се скупчи под навеса в задния двор. С мрачно изражение и някак неловко хората си поръчваха питиета. И аз бях там и тъй като нямах друга работа, наблюдавах как събралите се започват да се напиват и да повтарят, че Клайв сигурно би бил доволен, ако след опелото в негова памет те се позабавляват. Физиономиите на присъстващите вече не бяха мрачни както в началото. Точно както би искал покойният Уолт. Пени бе организирала всичко. Изглеждаше тъжна и сдържана и се справяше много добре. Присъстваше и Джон Делрой, пременен в тъмен костюм. Семейният адвокат също бе налице, мъж на име Валоун. Все още трезви, Пъд и Сю стояха до Стоуни и Корд, Всички бяха облечени подходящо за случая, с изключение на една жена, навлякла дълга памучна рокля на големи жълти цветя. Сиворусата й коса достигаше до кръста. Носеше огромни слънчеви очила и сандали. Пени я доведе при мен.
— Това е майка ми — представи ми я тя. — Шери Ларк.
— Много мило, че дойдохте — рекох само за да кажа нещо.
— О, не е заради Уолтър — рече жената. — Заради дъщерите си съм тук. В тежки моменти момичетата се нуждаят от майка си.
Видях как Пени сбърчи нос.
— Разбирам — продължих да любезнича.
— Уолтър отдавна не съществува за мен, но момичетата са част от душата ми.
— Естествено — казах. — Омъжихте ли се повторно?
— Не. Според мен бракът не е нормално нещо за човеците.
Течността в чашата й трябва да бе бърбън с лед. Което сигурно бе нормално нещо за човеците.
— Ларк[1]… това моминското ви име ли е?
— Не, сама си го избрах. Когато напуснах Уолтър, се отказах от фамилията му. Но нямах желание да си върна бащиното име, което съм получила при раждането си не по свой избор.
— И при мен се е получил същият проблем — рекох аз. — Лепнали са ми името на баща ми.
Изобщо не ми обърна внимание. Очевидно нямаше нищо против да говори за себе си.
— Затова си избрах име, символизиращо живота, към който се стремях, волността на чучулигата.
Отпи от чашата. Аз кимнах и се усмихнах.
— Разбирам как се чувствате. И аз мисля скоро да си сменя името. Ще се нарека „Осемдесет и втора ескадрила“.
Не получих отговор. Явно бе от онези хора, които, чуят ли нещо, което не разбират, се правят, че човекът насреща им не е проговарял.
— Хайде, мамо — подкани я Пени. — Трябва да се обадиш на сенатор Томпсън.
Пени ме изгледа през рамо, когато най-сетне успя да отведе майка си. Усмихнах й се, без да влагам абсолютно нищо. Пиех бира, защото не се съмнявах, че тъкмо това би било желанието на покойния Уолт. Отпих малка глътка. Чернокожа жена в кокетната униформа на камериерка разнасяше табла с фаршировани гъби. Отказах. Появи се пушена сьомга с цикория, украсена с бита сметана. Отново отказах. В този момент се появи губернаторът на Джорджия. Насочи се право към Доли, опечалената любовница, и взе ръката й в своята. Поговориха. Той я целуна по бузата. Тя направи жест към сина си. Джейсън и губернаторът си стиснаха ръце. Лицето на Доли бе много бледо под безупречния грим, а чаровните бръчици около устата й изглеждаха по-дълбоки, отколкото ги помнех.
Дъждът неуморно трополеше по платнището на навеса и се стичаше от краищата на тънки струйки. Далматинецът Дъч, домашният любимец на семейството, също се разхождаше из тълпата, подушил фаршированите гъби. Натъкна се на мен, позна ме и размаха опашка. Грабнах от минаващия поднос мъничка соленка с пълнеж от раци и я поднесох на приятеля си. Той я пое внимателно и я глътна наведнъж. Наблюдавах Стоуни и Корд. Те не се отделяха един от друг, красива млада двойка, която тъжно приема съболезнованията. Когато обаче не говореха с никого от поканените, те не говореха помежду си. Сякаш бяха непознати, случайно поставени един до друг, докато трае церемонията. Пъд и Сю също приемаха съболезнования. Но те не бяха толкова тъжни. Всъщност бяха пияни. Лицето на Пъд пламтеше, плувнало в пот. Двамата май се караха в промеждутъците, макар смехът на Сю да изригваше с невероятна последователност, щом приближеше поредният гост. Под навеса ухаеше на орлови нокти, а откъм кухнята, където приготвяха ордьоврите, се носеше апетитна миризма. Дъч търпеливо седеше в краката ми в очакване на следващата вкусна хапка. Дадох му ръжена бисквита с говеждо филе и хрян. Погълна я с познатата ми светкавична бързина, макар да кихна от хряна.
— Ти и умряла гарга да видиш на улицата, ще я заръфаш, какво сумтиш от някакъв си хрян!
Дъч наостри уши към мен, изчаквайки. Пени се върна сама с чаша бяло вино в ръка, макар че поне според мен изобщо не беше пила.
— Искам да се извиня заради майка си.
— Не е нужно отвърнах.
Пени се засмя.
— Последната от хипитата.
— Как се погаждат с Доли? — попитах я аз.
— Опитваме се да ги държим далеч една от друга.
— Доли присъстваше ли в живота на баща ви, когато Шери все още е била тук?
— Струва ми се, да. Защо питаш?
— Професионален навик.
— В момента не е много уместен — каза Пени.
— Не е, разбира се.
— Можеш ли утре сутринта към десет да наминеш към офиса?
— Разбира се.
Пени ми се усмихна, за да не си помисля, че ми се сърди, после се насочи към четирима гости, които току-що се бяха появили и се оглеждаха за бара. Жените бяха с капели. Тя се разцелува с всички и ги заведе до бара. В небето над къщата на Клайв проблесна светкавица, след няколко мига се чу и гръм. Появи се лек ветрец и сякаш захладня. Последваха и други светкавици, гръмотевиците ги догонваха на все по-къси интервали. Някои кучета се страхуват от гръмотевици. Не и Дъч. Него само едно нещо го интересуваше. Побутна ръката ми. В полезрението ми нямаше никакъв поднос. Взех шепа фъстъци от бара и му дадох да си хапне. Огледах тълпата — гостите вече бяха леко пияни и доволни. Идеалният момент да помоля за тишина и да обявя, че съм разрешил случая. Само дето нямах с какво да се похваля. Не бях заловил похитителя на конете, а човекът, който ме беше наел, бе убит. Представа нямах кой стреля по конете, а още по-малко — кой бе застрелял Уолтър Клайв.
Спенсър, ненадминатият детектив.