Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (15)

15

Въпросният грил бар привличаше клиенти със светещото неоново изображение на Сиъдс Макензи, кучето купонджийче, явно много жадно. В помещението имаше климатик и бар в дъното, който се простираше по цялата ширина. Отпред бяха наредени маси Покрай стената вдясно се виждаше малък дансинг с издигната платформа за представления на живо. Музиката в момента, непозната за мен песен на Бет Мидлър, се носеше от голям старомоден автомат, поставен до вратата. Зад бара бе окачена черна дъска с предлаганите за дегустация вина, както и списък на специалитетите за деня. В късния следобед близо половината места край бара бяха свободни, масите също. Приличаше на всяко друго заведение, в което хората се отбиват, за да не бъдат сами, само дето тук всички посетители бяха мъже.

Барманът беше ниско подстриган, с мустаци и загорял тен. Беше облечен в тъмнозелена блуза с къси ръкави и памучни панталони. Поръчах си наливна бира.

— Теди тук ли е? — попитах.

— Кой Тели?

— Теди Сап — уточних.

— Ей на оная маса — посочи с глава барманът. — Онзи, мускулестият.

Теди косеше униформата на заведението — зелена блуза и памучни панталони. Косата му бе крещящо изрусена, както диктуваше модата сред музиканти и бейзболисти за тази година. Беше съвсем ниско подстриган. Един горд с физиката си културист. На ръст и на тегло беше горе-долу колкото мен. Тялото му бе изваяно като на скулптура. Получих си бирата.

— Три долара и двайсет и пет цента — обяви барманът.

Оставих петарка на плота и отнесох халбата до масата на Теди. Той вдигна очи и ме погледна, без да помръдне глава. Излъчваше самоувереността на човек, който е убеден, че може да повали всекиго с един удар. Пред него на масата имаше чашка кафе, а до нея сгънат брой на „Атланта Конститюшън“

— Казвам се Спенсър — представих се аз. — Долтън Бекър ми спомена за теб.

— Бекър е свестен мъж — чух леко дрезгавия глас на Сап. Посочи ми празния стол срещу себе си и аз седнах.

— Навремето си работил за Бекър — отбелязах аз.

— Да, така е. Бях помощник-шериф. А преда това бях в армията, в авиацията. Вдигах щанги. Тренирах карате. Дори се ожених. Направих всичко възможно, за да остана в правия път.

— И не се получи.

— Хич даже. И тогава не се получи, и сега е същото. Май няма изгледи да се оправя.

— Но сега вече не се и опитваш.

— Не. Разведох се, напуснах и ченгетата.

— Бекър ли те уволни, като разбра какъв си?

— Не, можех да остана. Сам напуснах.

— Все пак си поддържаш формата.

— Е, това го правят и обратните, и редовните.

— И сега работиш тук?

— Да, от четири следобед до полунощ шест дни в седмицата.

— Лесно ли се справяш?

— Че какво му е. Най-много моите хора да се сбият, и то само се драскат и ритат, та се налага да ги разтървавам. А седя тук най-вече да не вземат някои от старите бабаити да се напият и да дойдат да сбият пеперудките.

— Често ли се случва?

— Напоследък вече не.

— Защото ти си тук.

— Е, да.

— Не очакват някой обратен да им се опъне.

— Теб като те гледам, ударил си някое и друго кроше — ухили се Сап.

— А ти някога губил ли си?

— Какво, при бой тук ли? Май не.

— Затова ли напусна ченгетата, за да работиш тук?

— Може и така да се каже.

— За да пазиш клиентите?

Сап сви рамене.

— Повечето от нашите никога не са се учили да се бият.

— И с другите е така.

Сап кимна.

— Аз поне знам как. И си помислих, че мога да служа и закрилям… — Млъкна и се замисли как точно да се изрази. — Да помагам на тия тук, на място, а не само от участъка на окръг Колумбия.

Надигнах бирата. Сап отпи глътка кафе.

— А ти с какво се занимаваш? Знам, че носиш патлак.

— Зорко око имаш. Изкарвам по нещо като детектив. Частно ченге. От Бостън.

— Разбрах те, че не си тукашен, от Конфедерацията де.

— А, неее — проточих по южняшки.

Инстинктът ми подсказваше, че мога да говоря открито с него. Случвало се е инстинктът да ме подведе, но този път без колебание реших да му се доверя.

— Тук дойдох заради Уолтър Клайв — започнах. — Опитвам се да открия кой стреля по конете му.

— Коне ли?

— Да, стреляно е сякаш наслуки, няколко пъти. А той се тревожи най-вече за двегодишния Торнадо, който е на път да спечели шампионата.

— А после дълго време ще получава тлъсти суми за разплод.

Без да сме го викали, барманът донесе кафе за Сап и бира за мен. Остави чашите, взе празните и се оттегли.

— И защо си дошъл при мен? — попита Сап.

— Познаваш ли семейство Клайв?

— Аха. Всички тук ги познават.

— Заинтригува ме зет му Корд Уайът.

Сап не бързаше с отговора. Сложи си захар в кафето, добави сметана и бавно го разбърка.

— Разправят, че си падал по малки момченца — опитах аз отново.

Сап продължи да разбърква кафето си. Предположих, че и той се допитва до инстинкта си.

— И какво от това? — попита най-сетне той.

— Разправят, че не се ограничава с кротки мечтания.

— Е, и?

— Мен ако питаш, възрастните нямат работа да закачат децата, но въпросът не е в това.

— А в какво?

— Цялото семейство ми се вижда някак странно. Инцидентите също. Да не би това да означава, че семейството поражда престъпленията? Не знам. Опитвам се да разбера.

Сап вдигна чашката и отпи. Сетне кимна.

— Разбирам как разсъждаваш. Навремето бях ченге.

— Аз също.

— И защо напусна?

— Изхвърлиха ме. За неподчинение.

— Бас държа, че не си поплюваш.

— Това е едно от най-ценните ми качества.

Този път аз пръв надигнах чашата си. Сап продължи да си пие кафето. От автомата звучеше напълно непозната за мен песен в изпълнението на непозната певица. Пееше за някакъв бар в Тексас. Двама от посетителите се надигнаха и тръгнаха към дансинга.

— Познавам Уайът — обяви Сап.

— Идва ли тук.

— Рядко. То и аз помагам с каквото мога, когато видя, че някой има проблеми при определяне на половите си предпочитания.

— Уайът е идвал лично при теб?

— Да.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Всичко, което поискам. Нямам разрешително, ако това се питаш. Просто разбирам нещо от проблеми при определяне на половите предпочитания. Опитвам се да разговарям с хората.

— Какво искаш да ми кажеш за Уайът?

— Бори се с тая своя склонност — отвърна Сап. — И на мен ми е познато. А иска да си бъде редовен, богат и да има хубави зъби.

— Човек трябва винаги да се стреми…

— В този смисъл потиска желанията си и се бори с тях, а когато усети, че повече не може да се сдържа, я подкарва през просото, тъй да се каже.

— С деца ли?

Сап кимна.

— Най-вече проституиращи. В Огъста.

— Случвало ли се е да загази?

— Да. Тамошната полиция веднъж го залови при акция, но Клайв го отърва. Веднъж опитал и с едно дете тук, в Лтланта. Майката повикала полиция.

— Клайв ли потули историята?

— Естествено.

— С пари ли?

— И със заплахи. Делрой е по тая част.

— Според мен Бекър не би взел подкуп.

— Той не, но шефът му не би отказал.

— Делрой ли е ковчежникът?

— Да.

— А за сплашването какво ще ми кажеш?

— Делрой предложил пари на семейството на момчето. Те отказали да ги приемат и той ги предупредил, че нещо лошо може да се случи на детето.

— Това Уайът ли ти го разказа?

— Не.

— Говорил си с момчето?

— Това стана няколко години по-късно.

— Сам ли дойде при теб?

— Да, опасяваше се, че е гей. Убедих го, че Уайът е злоупотребил с доверчивостта му. Казах му още, че ако някой отново го заплаши, да дойде право при мен, за да оправим заедно нещата.

— И наложи ли се да търси помощта ти?

— Не.

— А той гей ли е?

— Не мисля — отвърна Сап.

— Това ти ли му го каза?

— Виж, аз не търся новопросветени Просто го убедих, че не е важно дали е редовен или обратен. Важното е да бъде такъв, какъвто е.

— Като теб.

Сам се ухили.

— Аз съм гей и тук съм, ей.

— А да знаеш нещо друго за семейство Клайв, което би ми се сторило интересно?

— Знам много малко. Всъщност моя приятелка би могла да ти помогне. Тя си е имала вземане-даване с другия зет, Пъд нам си кой.

— А тя откъде го познава?

— Е, все пак тя е мадам, ако знаеш какво означава това.

— Тук, в Ламар, ли?

— Да, тук, в Ламар.

— И откъде се познавате?

— Членува в нашата хомо общност — гласеше отговорът на Сап.