Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (18)

18

Една дъждовна неделна вечер неизвестният стрелец по коне в околността покачи мизата, като застреля Уолтър Клайв на тренировъчния плац при конюшните „Трите кобилки“. Бях там още на другата сутрин заедно с Бекър и цяла група полицаи от участъка на окръг Колумбия.

— Помощник-треньорката го открила сутринта, когато дошла на работа — рече Бекър. — Не сме го местили.

Тялото бе проснато по лице под едно дърво на откритото място пред конюшните, подгизнало от дъжда. Някой бе хвърлил върху трупа прозрачен найлон с надеждата да запази следите, ако изобщо бяха останали някакви.

— Къде е тя? — попитах за момичето.

— В офиса — отвърна Бекър. — Заедно с една от заместничките ми.

— Ще мога ли да поговоря с нея?

— Естествено.

Приближих се до трупа и клекнах. Клайв бе облечен в бяла риза и сиви ленени панталони, с мокасини на бос крак. Подгизналата му посребрена коса бе залепнала за черепа. Рана не се виждаше.

— Улучен е в челото, точно над дясната вежда — поясни Бекър. — Фотографите вече си свършиха работата. Искаш ли да видиш снимките?

— О, да.

Бекър си беше сложил тънки ръкавици. Наведе се и обърна главата на Клайв. Над дясната вежда наистина личеше малка черна дупка, около която кожата бе леко подпухнала и обезцветена от проникването на куршума.

— Няма изходно отверстие — отбелязах.

— Така е — потвърди Бекър.

— Малокалибрено оръжие.

— Прилича ми на двайсет и втори.

— И аз така мисля.

— Смяташ ли, че е стреснал онзи, дето стреля по конете?

— Това е логичното заключение — отвърнах аз.

— Да, наистина.

— И къде е бил младежът от „Секюрити Саут“? — поисках да зная. — Да не е бил зает да лъска токата на колана си?

— Бил е вътре, при коня — обясни Бекър.

— При Торнадо — уточних аз.

— Че при кой друг. Трябва да е чул изстрела, излязъл е, внимателно е огледал и като не е видял нищо обезпокоително, отново се е върнал при коня.

— Валяло е.

— През цялата нощ.

— Според теб в какъв периметър е направил огледа?

— Когато говорих с него, униформата му беше суха — отвърна Бекър.

— И без нито една гънка?

— Нито една.

— Вероятно не е искал да го подмамят да се отдалечи от коня.

— От Торнадо — уточни този път Бекър.

Погледнах го. Лицето му бе напълно безизразно.

— Торнадо я, кой друг — рекох. — Нима става дума за някой друг кон?

Бекър се ухили.

— Никой нищо не е видял. Никой освен онзи от охраната не е чул нищо — обясни великодушно той. — Търсим следи от стъпки, но и двамата знаем, че от вчера следобед вали непрекъснато.

— Сцената на местопрестъплението няма да помогне много.

— Вие, янките, сте ужасни песимисти.

— Пуританско наследство. Някой уведоми ли семейството?

— Да. Аз им казах.

— Как го приеха?

— Последва обичайният шок и смут.

— Нещо необичайно?

Бекър поклати глава.

— И ти си бил ченге. Сигурно ти се е налагало да съобщиш за нечие убийство. Е, какво би било необичайно в такъв момент?

— Прав си — отвърнах. — Нагледал съм се на всякакъв вид реакция. Делрой да е наблизо?

— Още не.

Стояхме под дървото, което не ни осигуряваше прикритие от дъжда, и се взирахме мълчаливо в мъртвия Клайв.

— Защо ми се обади? — попитах накрая.

— Две глави мислят по-добре от една — отвърна Бекър.

— Зависи чии са.

— В случая става дума за твоята и моята — уточни Бекър. — Нали си бил важно ченге в големия град, може да ти хрумне нещо.

Кимнах.

— Между нас казано — додаде Бекър, — може и да ни провърви в налучкването.

Пак кимнах. Дъждът продължаваше да вали. Уолтър Клайв все така си лежеше в калта. Някъде зад нас спря микробус с надпис „Съдебна медицина — окръг Колумбия“. От него слязоха двама души с дъждобрани и отвориха задните врати.

— Ще ти кажа какво мисля — рекох. — Надушил си нещо съмнително, то е някъде в семейството на Клайв, пък те са твърде важни клечки, а и с големи връзки. Затова на някакъв си помощник-шериф не му стиска сам да се заеме с разплитането на бъркотията.

— Наистина са много важни — повтори Бекър.

— Затова ме използваш като дубльор. Аз да вляза в гнездото на осите. Казваш ми разни неща само колкото да не загубя интерес, но не и важните подробности, заради които би могъл да загазиш. Ако пипна нишката, ще се окичиш с лаврите, след като си замина за Бостън. Ако ударя на камък, можеш тъжно да поклатиш глава и да отбележиш колко е жалко, че съм толкова любопитен.

— Човек трябва да е голям мошеник, за да съчини всичко това.

— Нали и аз ти разправям същото.