Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (23)

23

Разговарях с Кейт в дневната на голяма къща, облицована с ламперия в стил късна английска готика, която се намираше покрай една отбивка на магистрала 9, недалеч от тенис клуба „Лонгуд“. Миранда се появи за кратко под зоркия поглед на майката на Валъри и кученце шицу на име Бътънс. Момиченцето ми се стори навлечено повече от необходимото и леко притеснено. Все пак нямах опит с невръстни дечица. Кученцето внимателно подуши глезените ми, сетне последва Миранда и баба й нанякъде.

— Порода шицу, нали?

Валъри потвърди, че съм познал.

— Моя позната от Еймс, щата Айова, имаше същото.

— Колко интересно — отбеляза тя.

— И носеше същото име. Бътънс.

Валъри се усмихна сковано.

В претрупаната с мебели стая на канапето под прозореца, тапицирано в дамаска на големи жълти цветя, седеше грозновата млада жена, червенокоса, с много бяла кожа. Седнах на табуретката пред канапето.

— Ти си Кейт — казах като начало.

— Да, сър.

— И те тормози мъж на име Кевин Шей.

— Да, сър.

— В какви взаимоотношения сте?

— Не сме роднини.

— Били ли сте любовници?

— Да, сър.

— А сега не сте ли?

— Не, сър.

— В какво се изразяват действията му, които те притесняват?

— Той ме следи.

— Заговаря ли те?

— Да, сър.

— Какво ти казва?

— Ругае ме и други такива.

— Заплашва ли те?

— Казва, че щом няма да съм негова, няма да бъда с никой друг.

— Наранявал ли те е?

— Сега ли, като ме преследва?

— Изобщо.

— Да, сър.

Напредвахме бавно. Имах чувството, че по-лесно бих разговарял с Торнадо.

— Какво та е направил?

— Веднъж ме удари, когато живеехме заедно.

— Беше ли пиян?

— О, да, сър. Той много пие. Казва, че само така прогонвал болката.

— А теб с какво те привлече? — попитах аз.

— Обичаше ме.

— А сега защо те преследва, как мислиш?

— Защото ме обича. Не може да се откаже от мен.

— Това е нелепо, Кейт — намеси се Валъри.

— А ти какво изпитваш към него? — продължих аз.

— Страх ме е. Направо е полудял от любов. Не знам какво може да направи.

— Как искаш да оправим нещата?

— Не искам да пострада — отвърна Кейт.

Валъри направи гримаса на отвращение.

— За бога, Кейт, опомни се! — извика тя.

— Нали ме питате — настоя момичето. Не искам да пострада. Той ме обича.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо! — възкликна Валъри. — Та той те с бил. И заплашва, че ще те убие. Това не е любов, а безумие.

Нищо не разбирам от психология или както там му казвате. Знам само, че той е луд по мен.

— Че е луд, няма никакво съмнение — отсече Валъри.

Дребното бледо лице на Кейт отново се стегна. Момичето явно нямаше намерение да се откаже от най-голямата си любов.

— Щом толкова държиш на него, тогава защо го напусна? — попитах.

— Кевин не работеше. Нямахме пари. Имах нужда от тая работа.

Погледнах към Валъри Хач.

— Обясних на Кейт, че тя носи отговорност за Миранда, а не би била в състояние да изпълнява задълженията си, ако онзи непрокопсаник се мотае наоколо.

Кимнах.

— И къде живееш, откакто започна работа? — попитах Кейт.

— В дома на мисис Хач на Комънуелт Авеню.

— Имаме голям апартамент — обясни Валъри. — Близо до пресечката с Дартмът.

— Следователно, щом живееш там, а мисис Хач не иска Кевин да се мотае наблизо, не го виждаш много често.

— Не, сър, почти никак.

— И кога се виждате?

Когато извеждам Миранда на разходка или на детската площадка.

— Боиш ли се от Кевин?

— Да, сър, той е много ядосан.

— Защо не напуснеш работа и не се върнеш при него?

— По дяволите, Спенсър… — намеси се Валъри.

Вдигнах ръка, за да я накарам да замълчи. Странно, но жестът ми я усмири.

— Имам нужда от тия пари — рече Кейт. — Пък и заради Миранда. Не искам да я оставя.

— Привързана ли си към нея?

— Обичам я.

— Не разбирам накъде биеш с тия въпроси — отсече Валъри.

— И самият аз не разбирам, докато не ги изрека.

— Кевин Шей е необразован безработен пияница — заяви Валъри. — Не искам да се доближава до дъщеря ми, нито до бавачката й. И честно казано, не ми се ще бавачката на дъщеря ми да живее с подобен тип.

— Това го разбирам — рекох аз.

— Надявам се.

— Можеш ли да ми уредиш среща с Кевин? — отново се обърнах към Кейт аз.

— Не знам къде живее в момента. Изнесъл се е от квартирата ни.

— Знаеш ли къде би могъл да се появи?

— В малкия парк, където водя Миранда всеки ден. Той често идва. Също и когато я разхождам с количката покрай реката.

— Не си ми казвала, че се появява толкова редовно стресна се Валъри.

— Двамата с теб можем да отидем утре в парка — предложих на момичето. — А може да се разходим и край реката.

— Няма да допусна дъщеря ми да бъде изложена на опасност — извиси глас Валъри.

— Може да остане с теб — предложих й аз.

— Целият ми ден е плътно зает със заседания отвърна Валъри.

— А майка та?

— Обикновено този ден ходи да играе голф.

— Що се отнася до Бътънс, той едва ли ще се справи.

— Не смятам, че можем да се отнасяме към въпроса така лекомислено — тросна се Валъри.

— Гледай да предумаш майка си да отложи голфа.

Валъри изглеждаше раздразнена, но в същото време готова да се вслуша в думите ми.

— Предлагам да се срещнем на Комънуелт Авеню към девет сутринта. Какво ще кажеш, Кейт? Обикновено в количка ли разхождаш Миранда?

— Да.

— Вземи я, като излезеш.

— Без бебето ли?

— Да.

— Ами ако Кевин се опита да ме нападне?

— Няма да му позволя — успокоих я.

— Той е ужасно едър и много силен.

— Аз също.

— Не искам да пострада — добави Кейт.

— За бога, Кейт, чуй се какви ги приказваш!

Кейт очевидно нямаше навика да противоречи на господарката си. Седеше, забила поглед в килима пред себе си.

— Добре тогава — обявих бодро. — Утре ще излезеш с количката и ще тръгнеш по обичайния си маршрут. Не се озъртай да ме търсиш. Ще бъда наблизо, но не искам да уплаша Кевин.

— И какво ще направите, ако дойде?

— Ще го вразумя.