Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (5)

5

Беше шест без десет сутринта. Намирах се до парапета в източния край на тренировъчния плац заедно с треньора Хейл Мартин. Слънцето печеше в гърба ми, а аз пиех кафе, приготвено в стаичката на треньора. Едър червеникав кон обикаляше по меката земя, язден от дребно момиче с джинси и лилава тениска с надпис ТРИТЕ КОБИЛКИ. От десния й ботуш стърчеше камшик. Дългата й коса бе сплетена на плитка, която се спускаше по гърба изпод смешна жокейска шапчица. Името на момичето, наето като помощник треньорка, бе Мики. Конят бе Торнадо. Красиво животно. Четири други коня също бяха изведени в ранното утро. И те бяха красиви. По късно видях и други, които не им отстъпваха на вид, дори онези, които едва ли биха ме надбягали до два километра. Може би красотата често лъже.

— Колко тежи? — попитах.

Около петстотин и петдесет килограма — отвърна Мартин.

Винаги съм си представял, че треньорите са застаряващи симпатяги, които приличат на онзи стар актьор Джеймс Уитмор и дъвчат тютюн. Мартин бе млад, с правилни черта на лицето, ясносини очи и здравия тен на човек, който прекарва повечето време на открито. Носеше бяла риза, изгладени джинси, яке от туид, ботуши за езда и кожена престилка, която според мен онези, които се занимават с коне, обличат, за да не ги объркат.

— Това крехко момиче го управлява с лекота, сякаш е велосипед с три колелета.

— Момичетата и конете — усмихна се Мартин.

— Сигурно ще ме вземеш за поредния градски невежа, но не откривам особена разлика между конете тук.

— Така и трябва да бъде. Родословното дърво на всичките сочи един от три коня, повечето потомци на арабския Дар ли.

— Близки роднини.

— Аха.

Бяхме сами край парапета, ако не броим четиримата охранители от „Секюрити Саут“ със сиви униформи, пистолети и радиостанции, които наблюдаваха Торнадо.

— Не ги ли дразнят зяпачите? — попитах.

— Не им е приятно, разбира се. Почакай да изведем Джимбо. Него не можем да тренираме заедно с другите.

Конюшните и тренировъчният плац бяха заобиколени от високи борове, чиито стройни стволове се разклоняваха едва на десетина метра над земята. Копитата на конете удряха меко в рохкавата земя. Друг шум не се чуваше. Помощник-треньорите говореха помежду си, но бяха далеч, тъй че не можехме да ги чуем. Напред не се виждаше друго освен ограждението между дърветата, където конете обикаляха в кръг обратно на часовниковата стрелка, и по-нататък пелената на чезнещата утринна омара.

— Какво му е на онзи? — попитах аз.

— Случва се да си захапе езика — отвърна Мартин. — Затова се налага да го връзваме, докато тича.

— А той как го приема?

— Конете не са много по приказките — ухили се Мартин.

— Няма нищо лошо да си мълчалив.

Откъм конюшните към нас се насочи късо подстриган спретнат мъж с високи скули. Беше облечен в кафяво яке за голф, широки панталони и леки обувки. Риза на сиви и сини карета се показваше през отворения цип на якето. Зад ухото му се виждаше миниатюрна слушалка като на онези от тайните служби, а на ревера на якето му бе бодната карфица с буквите SS. Когато приближи, различих очертанията на пистолет под якето.

— Делрой — представи се мъжът.

— Спенсър — казах аз и направих усилие да се поизправя.

— Чух за вас.

— Ясно.

Делрой ме изгледа подозрително. Да не би да мислеше, че го поднасям?

— Ще ти бъда благодарен, ако ми се обаждаш, когато идваш насам.

— Дадено. Ти кога се качи на борда?

— Аз ли?

— Да, кога пое охраната на конете?

— След като застреляха Устрем.

— Вторият кон ли?

— Именно.

— И къде бяхте, когато са се целили в Торнадо?

— Ако това изобщо е вярно — натърти Делрой.

— Според теб конярят си измисля?

— През нашия обръч никой не може да се добере до него.

— Ами другият, Златно копито?

— Стреляли са отдалеч — обясни Делрой. — Не можем да бъдем навсякъде.

— Естествено — кимнах. — Но защо конярят ще лъже?

— Повечето са лъжци.

— Конярите ли?

— На бял човек истината няма да кажат, ако ще и да ги позлатиш — изсумтя Делрой.

— Какво ще рече това SS на значката?

— „Секюрити Саут“.

— А, значи не сте есесовци.

— Моля?

— Нацистки хумор — рекох кротко.

— По-точно?

— Есесовците са били охрана на Хитлер.

— Тия букви значат „Секюрити Саут“.

— Ясно.

Делрой отново се вгледа в мен. Мартин мълчаливо наблюдаваше конете, обикалящи в кръг.

— Едричък си — отбеляза Делрой.

— Старая се — отвърнах.

— Честно казано, мен размерите не ме плашат.

— Колко жалко.

— Ние тук сме професионалисти, всички до един, и хич не ни е притрябвал някакъв си фокусник да се мъкне чак от Бостън, за да ни учи как да си вършим работата.

— Слушалчицата, дето си си боднал, е абсолютно професионална. С нея чуваш ли медицинските съвети на доктор Лора?

— Тук разполагам с дванайсет души, връзката е просто необходимост.

— Военна полиция? — попитах кратко.

— В „Секюрити Саут“ постъпих преди пет години. Преди това работих в Бюрото, а още по преди бях офицер от морската пехота.

— Морската пехота и ФБР — повторих аз. — Забележително.

— А ти какво ще кажеш за себе си?

— Ченгетата ме изхвърлиха.

Делрой отново изсумтя. Мартин все така следеше конете.

— Как, по дяволите, се докопа до чековата книжка на Уолт Клайв? — сопна се бившият морски пехотинец.

Може би се впечатлява от размерите.

— Я дай да сложим всичко на масата, та да можем да го разгледаме — предложи Делрой. — С теб или без теб ние тук ще изпълним мисията си. Ти прави каквото искаш или по-точно онова, което Уолт Клайв иска от теб. Случи ли се обаче да ни се изпречиш на пътя, ще те прегазим. Ясно ли е?

— Поне по-голямата част — отвърнах. — Маргин може да ми помогне, ако нещо се объркам.

— За всичко, свързано с коня — натърти Делрой, минаваш през мен.

Изгледа ме победоносно и се отдалечи.

— Първо Пъд, сега и този — подхвърлих към Мартин.

— Южняшко гостоприемство — рече той разсеяно. Защото все още вниманието му бе изцяло заето от конете.

— Само да сме наясно — продължих мисълта си, — няма да свалям жена ти. И няма да те уча как се тренират коне.

— Жена ми ще бъде разочарована — отбеляза Мартин.

— А конете изобщо не ги е грижа — добавих.

— Такива са си те — заключи Мартин.