Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (28)

28

В Ламар беше горещо. Нямаше облаци и слънцето изпичаше през натежалия от жега въздух. Паркирах в края на дългата алея. Всичко си беше същото. Моравата беше все така свежа и зелена. Пръскачките работеха, прорязвайки въздуха с тънки цветни дъги. От просторната веранда под сянката ме наблюдаваха двама в униформи на „Секюрити Саут“. Когато слязох от колата, единият слезе по стъпалата и се приближи. Носеше папка.

— Името ви, сър?

— Спенсър — отвърнах аз. — Имате хубава папка.

— Не виждам тук името ви, сър.

— Проверете пак. Пише се като името на английския поет.

— Няма го, сър. Обадихте ли се предварително?

— Разбира се.

— И с кого разговаряхте?

— С някакъв мъж на име Дуейн.

— Ще го попитам, сър.

— Разбира се.

Той се отдалечи на няколко крачки и се обади по радиостанцията. Чу отговора и после се върна до мен.

— Дуейн каза, че вече ви е съобщил, че присъствието ви тук е нежелателно — каза мъжът от охраната.

Сега не проявяваше същото уважение. Другият, който беше все още на верандата, се приближи няколко крачки, без да напуска сянката, и сложи ръка върху кобура на пистолета си.

— Знам — отвърнах аз. — Но съм сигурен, че не е искал да каже това.

— Напротив.

— Пени знае ли, че съм тук?

— Мис Клайв не желае да ви види.

— Колко обезкуражително е всичко това. Ами Стоуни и Сю?

— Никой не иска да те вижда, приятел. Включително и аз. Писна ми да говоря с теб.

— Разбрах, че си в беда, още щом видях папката ти.

— Разкарай се.

Той посочи към колата ми. Кимнах, качих се и включих двигателя.

— Съществуват повече от един начини за одиране на котка — промълвих аз.

За съжаление не можех да се сетя кой течно, затова вдигнах стъклото на прозореца, включих климатика, дадох бавно на заден по дългата алея, а после потеглих към града, за да говоря с Бекър.

Той беше в кабинета си в участъка на Ламар и пиеше кока-кола от пластмасова бутилка, досущ като оригиналните стъклени шишета.

— Помниш ли оригиналните бутилки? — попитах го аз и седнах.

— Да, бяха стъклени, сто и шейсет милилитра.

— А после се появи пепси-колата — двойно количество на същата цена.

Бекър се ухили.

— „Двойно повече на същата цена, пепсито е питие мечта!“

— И оттогава нищо не е същото — добавих аз, Бекър сви рамене.

— Стават всякакви тъпотии — каза той. — Ти защо се върна?

— Имам клиентка.

— Наистина ли?

— Да.

— Коя е тя?

— Доли Хартман.

— Иска да разбереш кое е убил Уолтър?

— Да.

— Смята, не ние не можем да се справим, така ли?

— Досега не сте успели.

Бекър кимна и отпи от кока-колата.

— Не сме напреднали много — съгласи се той. — А и от семейство Клайв не ни помагат.

— Знам. Ходих там. Не ме пуснаха да вляза.

— Е, мен ме пускат, но какво от това? Никой не иска да ми каже нищо.

— Доли намекна, че може би не ги притискаш достатъчно, защото са много влиятелни.

— Тя е права. Назначен съм от шерифа. А него никой не го назначава. Избират го, а за това са нужни пари.

— А семейство Клайв са фрашкани с пари.

— Несъмнено.

— Притиска ли те някой?

— Аха.

— Между нас казано, имаш ли някаква представа кой е убил Клайв?

— Бил си ченге — отвърна Бекър. — Когато умре някой богаташ, кой е първият в списъка?

— Наследниците му — отвърнах аз.

— Именно.

— Има ли други убити коне? — попитах.

— Не.

— Мислиш ли, че има някаква връзка?

— Ако не ме притискаха, може би щях да открия нещо.

— Мен не ме притискат — казах аз.

— Засега — отбеляза Бекър.

— Какво знаеш за „Секюрити Саут“?

— Само това, което вече ти казах.

— Това знаеше ли го, или те ти го казаха?

— Те ми го казаха — отвърна Бекър. — Тогава нямах причина да се интересувам от въпроса.

— А сега?

— Следващата година предстоят избори.

— Не и за мен — отвърнах аз.

— Виж какво — рече Бекър, — смятам се за много добро ченге. Но жена ми не е работела нито един ден през живота си, а аз имам само още няколко години до пенсия. Имам и дъщеря в Мемфис, на която редовно изпращам пари. Но ако ми представиш неопровержими доказателства, няма да си затворя очите.

Той вдигна бутилката с кока-кола, пресуши я и я остави върху бюрото си.

— Можеш ли да ме използваш като троянски кон?

Бекър се подсмихна.

— Това е най-доброто, което мога да направя — отвърна той.