Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (11)

11

Седях заедно с Уолтър Клайв в офиса на „Трите кобилки“ в центъра на Ламар. Клайв бе облечен в бежов пуловер от копринена прежда, пясъчножълти ленени панталони и виненочервени мокасини на бос крак. Тенът му бе все така безупречно златист Посребрената му коса бе гладко вчесана назад. Дебела златна верижка красеше шията му. Ноктите му бяха добре поддържани. Беше обръснат и ухаеше на парфюм.

— Пени ми каза, че напредваш — поде Клайв.

Беше се изтегнал във високия, тапициран с червена кожа въртящ се стол, сплел пръсти върху плоския си корем. На лявата ръка носеше широка златна халка. През еркерния прозорец зад него зърнах белите цветове на цъфнал храст.

— Пени преувеличава — вметнах скромно.

— Сериозно?

— Не съм отбелязал напредък, който си струва да се обсъжда.

— Е, поне си честен — каза Клайв.

— Поне това, да.

— Може би Пени е искала да каже, че си разговарял с някои от хората.

— Сигурно. Успях да ядосам Джон Делрой.

— Пени и това ми спомена.

— Благодаря ти, че си я накарал да говори с него.

— Всъщност идеята е била нейна.

— Важното е, че има резултат.

— Джон отдавна е при мен. Вероятно се чувства малко изместен.

— Колко отдавна?

— О, може би има вече десетина години.

— Така значи. И с какво се занимава?

Клайв замълча, сякаш разговорът бе тръгнал в непредвидена посока.

— Компанията е доста голяма. Има нужда от охрана.

— Естествено. Сега поне вече двамата сме наясно кой какво трябва да върши.

Клайв кимна, наведе се напред и натисна бутона на интеркома.

— Мардж, донеси ни кафе, ако обичаш.

Нечий глас обеща да изпълни поръчката и Клайв отново се облегна назад, усмихвайки ми се. Прозорецът вдясно от мен бе полуотворен и оттам долиташе нестройното чуруликане на птичките в цъфналите дървета.

— И тъй — рече моят домакин, — достигна ли до някакво заключение?

— Различно от това, че не съм постигнал никакъв напредък?

— Ами да — каза Клайв. — Изгради ли си вече някаква хипотеза?

— Досегашните ми наблюдения показват, че цялата тая работа е лишена от смисъл — отвърнах аз.

— Е, и това е някакво обобщение — каза Клайв. — Поредица от безсмислени престъпления.

— Така изглежда — отвърнах аз.

— Което означава?

— Означава, че щом изглежда толкова безсмислена, може би се лъжем.

Клайв не бе станал могъщ магнат, кимайки в съгласие с всичко, което му се говори.

— Звучи като някое остроумно изявление, което хората правят, опитвайки се да ти пробутат нещо, от което нямаш нужда — отвърна Клайв. — В случая значи ли нещо?

— Не знам — отвърнах. — Не твърдя, че съм голям специалист по убиването на животни. Що се отнася до серийните убийци на хора, обикновено търся логиката на мотивацията им. Това не е непременно логиката на другите хора, но и те откликват на някаква вътрешна схема, а моята задача е да се опитам да я открием. При инцидентите с конете тук няма схема.

— Или може би ти не си я открил.

— Така е.

— Всичките са коне от „Трите кобилки“. Това не е ли схема?

— Може би. В същото време тя не води доникъде. Защо ще тръгне някой да стреля по конете на „Трите кобилки“?

— Не би трябвало да питаш мен — каза Клайв.

— Знам. Да се сещаш за някой, който ти има зъб?

— О, разбира се. Не мога да назова никого конкретно, но пък съм в този труден бизнес вече повече от трийсет години. Сигурно съм успял да вбеся не един и двама.

— Дотолкова, че да стрелят по конете ти ли?

— И така да е, защо ще изберат точно тези? Понито да струва около петстотин долара. А и на другите два не се възлагаха особени надежди. Устрем няма да може да се надбягва, но застраховката покрива загубата. Ако някой иска да ми навреди, ще застреля Торнадо, защото никаква застраховка не може да го замени.

— И аз се питам същото. Може пък да са специално подбрани тъкмо защото загубата не би била катастрофална.

— Звучи ми безсмислено.

— И на мен. Ако този човек не е искал да ти навреди, просто не би стрелял по конете ти.

Появи се хубава чернокожа жена, ниско подстригана, с високи скули, и вкара в кабинета количка за сервиране. Върху нея имаше сребърна кана за кафе, бели порцеланови чашки, а каничката за сметана и захарницата очевидно бяха от същия сервиз като каната. Жената ни поднесе кафето и излезе. Аз си добавих сметана и две бучки захар. Клайв предпочете да го пие черно.

— Та каква охрана ти осигурява Джон Делрой? — попитах аз.

— Защо питаш?

— Защото не зная.

— И смяташ, че това е достатъчно основание?

— Не отричам, любопитен човек съм — отвърнах. — Вероятно затова съм избрал тъкмо този занаят. Но ако оставим това настрана, работата ми се състои в търсене на дълбоко скрита истина. Зная, че е потулена, но няма кой да ми подскаже къде. Тъй че, щом се натъкна на камък, колкото и да е голям, опитвам се да го катурна.

— Не означава ли това, че понякога откриващ неща, които не е трябвало да знаеш? И дори не си искал да знаеш?

— О, да.

— И това не те спира?

— Не знам друг начин.

Клайв ме изгледа замислено. Отпи от кафето си. Отвън запърхаха птички. Сигурно бяха врабчета, но прелитаха твърде бързо, за да успея да ги различа.

— Имам три дъщери — рече Клайв. Две от тях са наследили поквареността на майка си.

— А Пени прави изключение?

— Да. Още като момичета другите две се отдадоха на порока, омъжиха се неподходящо, а и бракът като че ли усили податливостта им.

Клайв не гледаше към мен. Доколкото можех да преценя, нищо конкретно не виждаше. Очите му просто бяха безцелно вперени някъде в пространството.

— Порокът има нужда от компания — отбелязах аз.

Не бях сигурен дали ме чу. Продължаваше да седи замислен, вторачен в нищото.

— Задълженията на Делрой са включвали да следи момичетата — позволих си да предположа.

Той все така мълчеше, ала след време очите му бавно ме взеха на фокус.

— Както и да оправя неприятностите, в които се забъркват, а и тези на съпрузите им.

— Например? — настоях аз.

Клайв поклати глава. Птичките отвън бяха отлетели нанякъде и сега само завесите пърхаха, раздвижвани от топлия въздух на Джорджия. Оставих празната порцеланова чашка върху количката и се изправих.

— Благодаря за кафето.

Значи разбираш? — рече Клайв.

— Да — отвърнах.