Харлан Коубън
Няма втори шанс (9)

ГЛАВА 9

Пиех.

Не съм голям пияч — марихуаната беше предпочитаният от мен еликсир през младежките ми години, — но открих изостанала бутилка джин в шкафа над мивката. В хладилника имаше тоник. Във фризера имам автомат за лед. Вие изчислете останалото.

Все още живеех в старата къща на семейство Левински. Прекалено огромна е за мен, но сърце не ми дава да я напусна. Вече имам усещане за нея като за портал, свързваща нишка с дъщеря ми (макар и тънка). Да, зная как звучи това, но да я продам сега би било като да й затръшна вратата. Не мога да го сторя.

Зия поиска да остане с мен, но я разубедих. Тя не настоя. Сетих се за песента на сълзливия Дан Фогълбърг (а не Дан Не Знам Кой Си), в която някогашните любовници разговарят до изнемога. Сетих се и за Богарт, който предизвиква боговете да върнат Ингрид Бергман не другаде, а точно в свърталището, където се налива с джин. Боги се бе натряскал, след като тя си тръгна. И това май му помагаше. Може да помогне и на мен.

Фактът, че Рейчъл все още можеше да предизвика у мен подобно въздействие, просто ме побъркваше. Беше толкова глупаво и детинско. Двамата се запознахме през една лятна ваканция между втори и трети курс в колежа. Тя беше от Мидълбъри, Върмонт, и се оказа някаква далечна братовчедка на Шерил. Онова лято — лятото на всички лета — Рейчъл гостуваше на семейството на Шерил, тъй като родителите й изживяваха крайно тежък развод. Запознаха ни и както казах преди, мина известно време, преди да бъда блъснат от автобуса, което само подсили въздействието на удара.

Започнахме да се срещаме. Често се събирахме с Лени и Шерил. Четиримата прекарвахме всеки уикенд в лятната къща на Лени по крайбрежието на Джърси. Наистина беше невероятно лято — от онези, които човек трябва да изживее поне веднъж в живота си.

Ако ставаше дума за филм, ние щяхме да въвеждаме музиката при монтажа. Аз се записах в университета „Тъфтс“, а Рейчъл беше приета в Бостънския колеж. Първа сцена от монтажа: вероятно ще бъдем сложени в лодка по река Чарлс — аз греба, а Рейчъл държи чадър; усмивката й е колеблива, сетне става подигравателна. Тя ме напръсква с вода, аз напръсквам нея и лодката се преобръща. Не че се е случвало, но схващате идеята. След това може би следва сцена с пикник в двора на колежа; кадър как учим в библиотеката; преплетените ни тела върху канапе; аз гледам унесено как Рейчъл, сложила очила, чете учебник и разсеяно затъква косата зад ухото си. Сцената завършва с близък кадър на две тела, боричкащи се под бели сатенени чаршафи, макар че никой колежанин не ползва сатенени чаршафи. Все пак тук говоря за кино.

Беше любов. Една коледна ваканция посетихме бабата на Рейчъл, сладкодумница от старата школа, настанена в старчески дом. Старицата взе ръцете ни в своите и ни обяви за „бешерт“ — еврейска дума, означаваща предопределени или орисани.

И какво стана?

Скъсването ни не беше нищо необичайно. Бяхме млади, предполагам. Вече в по-горен курс, Рейчъл реши да изкара един семестър във Флоренция. Аз бях на двайсет и две. Бях се скапал и докато тя ми липсваше, спах с една жена — свалка за една нощ с някаква студентка от Бабсън, на която даже не помня физиономията. Не означаваше абсолютно нищо. Не че това правеше нещата по-приемливи, а може би трябваше. Не знам.

Както и да е, някой от купона казал на някой друг и накрая стигнало до Рейчъл. Тя ми се обади от Италия и скъса с мен, просто ей така, което ми се стори пресилена реакция. Както казах, бяхме млади. Отначало бях прекалено горд (разбирай: прекалено глупав) да й се моля, а после, когато затънах в последиците от отката, се обаждах, писах писма и изпращах цветя. Рейчъл не отговори нито веднъж. Беше свършило. Скъсахме.

Изправих се и се запрепъвах към бюрото си. Измъкнах ключа, който бях залепил под барчето, и отворих най-долното чекмедже. Повдигнах папките и открих под тях тайния си склад. Не, нямаше наркотици. А миналото. Неща на Рейчъл. Зърнах познатата снимка и я вдигнах да я разгледам. Лени и Шерил все още държаха тази снимка на показ в кабинета си, което съвсем разбираемо безкрайно дразнеше Моника. Беше фотография на четирима ни — Лени, Шерил, Рейчъл и аз — на тържество през последната година на следването. Рейчъл бе облечена в черна рокля с тънки като спагети презрамки и начинът, по който роклята разкриваше раменете й, все още спира дъха ми.

Беше много отдавна.

Аз, разбира се, продължих нататък. Според житейските си планове, записах да следвам медицина. Винаги съм знаел, че искам да стана лекар. Повечето лекари, които познавам, ще ви кажат същото. Такова решение рядко се взема в по-късна възраст.

Ходех и по срещи. Даже имах още свалки за по една нощ (нали помните Зия?), но — и това ще прозвучи сълзливо — дори след всички тези години не е минал ден без, макар и мимолетна, мисъл за Рейчъл. Да, зная че съм идеализирал романтиката извънмерно. Ако не бях извършил онази тъпа грешка, вероятно пак нямаше да блаженствам в алтернативна вселена, преплетен с любимата на канапето. Както Лени отбеляза веднъж в момент на разголена откровеност, ако връзката ми с Рейчъл беше толкова велика, със сигурност щеше да надживее този най-банален препъникамък.

Нима казвам, че никога не съм обичал съпругата си? Не. Поне си мисля, че отговорът е „не“. Моника беше красива — въздействаше от пръв поглед, а не бавно и полека, — както и страстна, и изненадваща. Освен другото беше богата и бляскава. Опитвах се да не правя сравнения — това е ужасен начин да изживееш живота си, — но нямаше как да не обичам Моника в моя смален, не толкова ярък пострейчълов свят. С времето същото би могло да се случи и ако бях останал с Рейчъл, но това е да използваш логика, а в сърдечните неща логиката е неприложима.

С годините Шерил неохотно ме осведомяваше за плановете на Рейчъл. Научих, че е започнала работа в правоохранителните служби и е станала федерален агент във Вашингтон. Не мога да кажа, че бях много изненадан. Преди три години Шерил ми съобщи, че Рейчъл се омъжила за по-възрастен от нея мъж, старши служител във федералните служби. Дори след всичкото това време — тогава бяха изминали единайсет години от скъсването ни, — почувствах как вътрешностите ми пропадат. С тежко биещо сърце осъзнах колко съм загазил. Все си мислех, че Рейчъл и аз просто си убиваме времето и живеем в някакво изчаквателно оживление, докато неизбежно дойдем на себе си и се съберем отново. А сега тя се бе омъжила за друг.

Шерил забеляза изражението ми и никога повече не обели дума за Рейчъл.

Докато се взирах в снимката, чух спирането на добре познатия ми джип. Това поне не бе изненада. Даже не си направих труда да отворя вратата. Лени имаше ключ. А и без това никога не чукаше. Знаеше, че ще ме намери тук. Прибрах снимката, докато той влизаше в стаята с две огромни картонени чаши с ярки шарки в ръцете си.

Вдигна двете чаши с въпроса:

— Череша или кола?

— Череша.

Той ми я подаде. Аз чаках.

— Зия се обадила на Шерил — обяви вместо обяснение.

Така си и мислех.

— Не ми се говори за това — рекох.

Лени се метна на кушетката.

— На мен също. — Пресегна се към джоба си и извади дебела пачка книжа. — Завещанието и окончателното оформяне на наследството на Моника. Прочети ги, когато намериш време. — Вдигна дистанционното и защрака с него. — Нямаш ли порно?

— Не, съжалявам.

Лени сви рамене и се спря на баскетболния мач по „И Ес Пи Ен“. Няколко минути го следяхме мълчаливо. Аз пръв наруших мълчанието.

— Защо не сте ми казали, че Рейчъл се е развела?

Лени направи болезнена гримаса и вдигна длан сякаш да спре пътно движение.

— Какво има? — попитах.

— Замръзна ми мозъкът. — След като се окопити, обясни: — Винаги пия прекалено бързо.

— Защо не ми казахте?

— Смятах, че не говорим на тази тема.

Изгледах го.

— Не е толкова просто, Марк.

— Кое?

— Рейчъл е изживяла някои тежки моменти.

— Както и аз.

Лени наблюдаваше играта с пресилено внимание.

— Какво се е случило с нея, Лени?

— Не е моя работа. — Той поклати глава. — Дори не си я виждал от кажи-речи петнайсет години.

Всъщност бяха четиринайсет.

— Горе-долу — уточних аз.

Очите му обходиха стаята и се спряха на фотография на Моника и Тара. Отмести поглед и плъзна чашата си по масата.

— Трябва да спреш да живееш в миналото, приятел.

Облегнахме се назад, преструвайки се, че гледаме мача. Да спра да живея в миналото, каза. Загледах фотографията на Тара и се запитах дали няма предвид нещо повече от Рейчъл.

 

 

Едгар Портман вдигна кожената каишка на кучето. Задрънка с веригата. Неговият Бруно, шампион порода бул мастиф, препусна към него с бясна скорост. Бруно бе спечелил отличие „Най-добър в породата“ на изложбата за кучета в Уестминстър преди шест години. Мнозина вярваха, че Бруно притежава и всички качества за купата за „Най-добро представяне“. Но Едгар предпочете да го пенсионира. Искаше го само за себе си.

Хората разочароваха Едгар, но кучетата — никога.

Бруно изплези език и замаха с опашка. Едгар закачи каишката за нашийника. Канеха се да направят едночасова разходка. Едгар огледа писалището си. Върху полираната му повърхност лежеше картонен пакет, идентичен с оня, който получи преди осемнайсет месеца. Бруно заскимтя. Едгар се запита дали скимтеше от нетърпение, или усещаше страха на господаря си. Може би и двете.

И в двата случая Едгар се нуждаеше от чист въздух.

Пакетът отпреди осемнайсет месеца претърпя всички възможни съдебни експертизи. Полицията не узна нищо. Едгар бе убеден, че некадърниците от следствието пак ще ударят на камък. Преди осемнайсет месеца Марк не го послуша. Едгар се надяваше, че тази грешка няма да се повтори.

Тръгна към вратата. Бруно водеше. Изпита задоволство, когато излезе навън и вдиша дълбоко свежия въздух. Не че променяше настроението му, но все пак помагаше. Едгар и Бруно поеха по обичайния маршрут, но нещо накара Едгар да свие надясно. Семейното гробище. Виждаше го толкова често всеки ден, че всъщност бе престанал да го вижда. Никога не посещаваше надгробните плочи. Но днес те неочаквано го притеглиха. Изненадан от отклонението, Бруно го последва неохотно.

Едгар прекрачи ниската ограда. Кракът му пулсираше. Старост. Разходките му се удаваха все по-трудно. Започна често да прибягва до бастун. Беше купил един, за който се твърдеше, че бил използван от Дашиъл Хамет, докато боледувал от туберкулоза, но по неизвестна причина Едгар никога не го вземаше при разходките с Бруно. Струваше му се неуместен.

Бруно се поколеба, после прескочи оградата. Застанаха заедно пред двата най-пресни гроба. Едгар се помъчи да избегне размислите за живота и смъртта, за богатството и относителното щастие от него. По-добре другите да си блъскат главите над това. Даваше си сметка, че навярно не е бил много добър баща. Но пък се беше учил от своя баща, който на свой ред се бе учил от своя. Вероятно тъкмо тази негова сдържаност го бе спасила в крайна сметка. Ако бе обичал децата си съпричастно, ако бе дълбоко свързан с техния живот, надали щеше да преживее смъртта им.

Мастифът отново заскимтя. Едгар се вгледа дълбоко в очите на своя любимец.

— Време е да тръгваме, момче — произнесе той благо.

Входната врата на къщата се отвори. Едгар се обърна и видя Карсън, който тичаше към него. Забеляза изражението върху лицето на брат си.

— Боже господи! — провикна се Карсън.

— Явно си видял пакета.

— Да, разбира се. Обади ли се на Марк?

— Не.

— Хубаво — реагира Карсън. — Това е номер. Баламосват ни.

Едгар замълча.

— Не си ли съгласен? — попита Карсън.

— Не знам.

— Не е възможно да вярваш, че е още жива.

Едгар подръпна каишката.

— Най-добре да изчакаме резултата от експертизите. Тогава ще знаем със сигурност.

* * *

Обичам да работя нощем. Винаги съм обичал. Извадих късмет с избора си на професия. Обичам си работата. За мен тя никога не е била хамалогия, нито досадна необходимост, за да имам храна на масата. Тя е моето убежище. Като наточен атлет, забравям всичко, докато играя мача. Влизам в зоната. И съм на върха си.

Тази нощ обаче — третата поред след срещата ми с Рейчъл — не бях на дежурство. Бях се усамотил в кабинета си и сменях телевизионните канали. Като повечето мъже от моята кръвна група, твърде често хващам дистанционното устройство. Способен съм да наблюдавам безсмислици в продължение на часове. Миналата година Лени и Шерил ми купиха дивиди плейър с обяснението, че видеото ми вече е поело към трета глуха. Погледнах часовника на плейъра. Беше малко след девет. Имах време да изгледам някой филм и да си легна до единайсет.

Тъкмо бях извадил взетия под наем диск от кутията му и се канех да го поставя в устройството — все още не са измислили дистанционно за целта, — когато чух кучешки лай. Надигнах се. Ново семейство се беше нанесло през две къщи от нашата. Имаха четири или пет хлапета, не знам точно. Когато семейството е многодетно, трудно им смяташ броя. Сливат ти се. Още не се бях запознал с тях, но видях в двора им ирландска хрътка с размери колкото миниван. Предположих, че лаят е негов.

Открехнах завесата. Надникнах през прозореца и по някаква причина, която не мога да назова точно, не останах изненадан от онова, което видях.

Жената стоеше на абсолютно същото място, където я бях видял преди осемнайсет месеца. Пак с дълъг шлифер, дълга коса и ръце в джобовете.

Боях се да не я изпусна от поглед, но пък и не исках тя да ме види. Отпуснах се на колене и пропълзях до края на прозореца като супершпионин. С опрени до стената гръб и буза обмислях възможностите.

Преди всичко, в момента не я наблюдавах. Което означаваше, че тя може да си тръгне, без да я забележа. Хм, не е добре. Налагаше се да рискувам и да надзърна. Това беше първата ми работа.

Извих глава и погледнах крадешком. Там беше. Все още стоеше отпред, но се бе придвижила няколко крачки към входната врата. Нямах представа какво да мисля. Ами сега? Дали да не отворя вратата и да я пресрещна? Видя ми се доста добър ход. Ако побегне, със сигурност ще хукна след нея.

Рискувах и хвърлих още един бърз поглед — само извърнах глава, — при което видях, че тя гледа право в прозореца ми. Дръпнах се назад. По дяволите. Беше ме видяла. Ръцете ми сграбчиха долната част на прозореца, готови да го отворят, но тя вече се отдалечаваше забързано по улицата.

О, не, не и този път.

Бях с хирургическа престилка — всеки лекар, когото познавам, държи вкъщи няколко броя, които използва като домашен халат, — при това бос. Спуснах се към вратата и я отворих. Жената бе стигнала почти до следващата пряка. Когато ме видя, заряза бързия ход и удари на бяг.

Втурнах се след нея. Майната им на ходилата. Стана ми донякъде смешно. Не съм от най-бързите бегачи на два крака. Сигурно не съм от най-бързите и на един крак, а бях хукнал след някаква непозната, защото стоеше пред къщата ми. Не зная какво точно целях. Навярно жената се разхождаше, а аз я изплаших. Сигурно ще се оплаче на полицията. Вече виждах реакцията им. Не стига, че бях избил собственото си семейство и се измъкнах невредим, ами сега преследвах и непознати жени из квартала.

Не спрях да тичам.

Жената зави надясно по „Фелпс Роуд“. Имаше голяма преднина. Свих ръце и наредих на краката си да вдигнат скоростта. Камъчетата по тротоара се набиваха в ходилата ми. Опитвах се да бягам по тревата. Тя се изгуби от погледа ми, а аз губех форма. Бях изминал стотина метра, а вече чувах свистенето на дъха си. Задъхвах се, носът ми потече.

Стигнах края на моята улица и поех надясно.

Но нямаше никой.

Улицата беше дълга и права, както и достатъчно осветена. С други думи, тя все още трябваше да се вижда. Поради някаква тъпа причина погледнах и назад. Но жената не се виждаше никаква. Пробягах пътя, по който бе поела. Огледах и надолу по „Морнингсайд Драйв“, но от нея нямаше помен.

Беше изчезнала.

Въпросът е как?

Не е възможно да е тичала толкова бързо. И Карл Луис не беше толкова бърз. Спрях се и сложих ръце на коленете, вдишвайки тъй необходимия ми кислород. Помисли. Добре, възможно ли е да живее в една от тези къщи? Защо не? И какво, ако е така? Значи се е разхождала в махалата си. Видяла е нещо, което й се е сторило любопитно. Спряла се е да погледне.

Както беше направила преди осемнайсет месеца?

Добре, преди всичко не съм сигурен дали е била същата жена.

Значи две жени спират пред къщата ми точно на едно и също място и застиват като статуи?

Защо не? А може и да е била същата жена. Може да обича да зяпа къщи. Да е архитект или нещо подобно.

О, да, неустоимата архитектура на еднаквото строителство в предградията от седемдесетте години. И ако посещението й е било съвсем невинно, тогава защо побегна?

Не зная, Марк, но може би — и това е стрелба в тъмното — защото някакъв откачен тип я е подгонил?

Пропъдих вътрешния глас и отново се затичах, вече без да зная какво търся. Но когато подминах къщата на Зукърови, се заковах на място.

Беше ли възможно жената да се изпари яко дим? Проверих и двете улици, по които можеше да се е измъкнала.

Не беше на нито една от тях. Това ще рече, че (А) живее в една от околните къщи, (Б) някъде се криеше.

Или (В) беше свила към гъсталака към пътеката на Зукърови.

Когато бях хлапе, понякога прекосявахме напряко през двора на Зукърови. Имаше пътека, която водеше към терена на прогимназията. Не беше лесна за намиране, а и старата госпожа Зукър мразеше да минаваме през двора й. Не казваше нищо, но заставаше на прозореца и ни гледаше страшно изпод прическата си като пчелен кошер със сметанова глазура. Накрая престанахме да използваме пътеката и хващахме по-дългия път.

Огледах се наляво и надясно. Нямаше и следа от нея.

Възможно ли е жената да знае пътеката?

Спуснах се на бегом към мрака в задния двор на Зукърови. Почти очаквах да видя как старата госпожа Зукър ме следи със зверски поглед от кухненския си прозорец, но тя се бе преместила в Скотсдейл преди години. Не знаех кой сега живее тук. Дори не бях сигурен дали пътеката още съществува.

Дворът беше тъмен като тунел. Къщата не светеше. Опитах се да си спомня откъде точно минава пътеката. Всъщност не ми отне почти никакво време. Такива неща се помнят. Получава се автоматично. Затичах се към нея и нещо ме хлопна по главата. Дочух тъпия удар и тупнах по гръб.

Главата ми забуча. Погледнах нагоре. На бледата лунна светлина различих градинска люлка. Беше кокетна, дървена. През детството ми я нямаше и в тъмното не я бях видял. Почувствах се замаян, но времето не чакаше. Скочих на крака прекалено пъргаво, та чак залитнах назад.

Пътеката си беше там.

Затичах се по нея с все сила. По лицето ме шибаха клони. Не им обръщах внимание. Препънах се в някакъв корен. Не му обърнах внимание. Пътеката не беше дълга — не повече от петнайсетина метра. Извеждаше на обширно открито пространство, заето от футболни и бейзболни игрища. Поддържах задоволителна скорост. Ако беше хванала този път, все още можех да я забележа на открития спортен терен.

На флуоресцентното осветление над паркингите на спортните площадки можех да видя надигащата се димна мъгла. Съзрях няколко чифта футболни врати, както и наредени една след друга мантинели.

Но никаква жена.

Проклятие.

Бях я изгубил. За втори път. Почувствах се смазан, без да знам защо. Все пак, като се замисля, каква беше идеята? Цялата история всъщност беше твърде глупава. Погледнах към краката си. Боляха ме зверски. От дясното ми ходило май течеше кръв. Чувствах се като идиот. При това идиот, претърпял поражение. Обърнах се да си тръгвам…

Опа, не затваряйте телефона.

В далечината, под светлините на паркинга, имаше кола. Самотна колкото си иска. Кимнах, следвайки собствените си мисли. Да речем, че колата принадлежи на жената. Защо пък не? Ако греша, нито губя, нито печеля. Но ако бях прав, вече има смисъл. Тя е паркирала, прекосила е гората и е застанала пред къщата ми. Нямах представа защо ще го прави. Но да речем, че го е сторила.

Добре, ако случаят беше такъв — тоест, ако това беше нейната кола, — можех да заключа, че все още не си е заминала. Не съм вчерашен. И тъй, какво се беше случило? Тя е забелязана, побягва в посока към пътеката… и се усеща, че може да съм я проследил…

Едва не щракнах с пръсти. Тайнствената жена сигурно знае, че съм израснал в този квартал и значи помня пътеката. А щом е така, ако съм допуснал (както стана), че тя би използвала пътеката, тогава ще мога да я засека на откритото пространство. Тъй че какво би направила тя?

Замислих се и отговорът дойде ненадейно.

Тя би се скрила в гъсталака около пътеката.

По всяка вероятност в този момент мистериозната жена ме наблюдаваше отнякъде.

Да, съгласен съм, че този аргумент едва ли достига нивото на повърхностно предположение. Но звучи логично. Доста логично. Оттам какво следва да направя? Въздъхнах дълбоко и изрекох гласно: „По дяволите“. Сведох рамене като спукан балон, опитвайки се да не преувеличавам значението му, и тръгнах обратно по пътеката към къщата на Зукърови. Вървях с приведена глава, шарейки с очи наляво и надясно. Пристъпвах внимателно, с наострени уши за евентуално прошумоляване.

Нощта бе все така тиха.

Достигнах края на пътеката и продължих, все едно към къщи. Когато навлязох дълбоко в мрака, се проснах по очи. Запълзях заднишком като рейнджър под градинската люлка към излаза на пътеката. Спрях и зачаках.

Не зная колко дълго съм стоял там. Вероятно не повече от две-три минути. Вече се канех да се откажа, когато долових шума. Все още бях по корем с повдигната глава. Силуетът се надигна и запристъпва по пътеката.

Скочих на крака, опитвайки се да не вдигам шум, но това се оказа невъзможно. Жената се завъртя към звука и ме разкри.

— Почакайте — извиках. — Само искам да поговоря с вас.

Но тя отново се стрелна в тъмния и гъст храсталак встрани от пътеката. Като нищо можех да я изгубя. Тъй че реших да не рискувам. Не и отново. Дори и да не успея да я видя, все още можех да я чуя.

Хвърлих се към храстите и почти веднага уцелих някакво дърво. Видях звезди. Ама че тъпа издънка! Спрях и се ослушах.

Тишина.

И тя беше спряла и пак се спотайваше. Сега какво? Сигурно бе някъде наблизо. Обмислях възможностите и накрая си рекох: „Майната му“. Припомних си откъде бях дочул последния шум. Хвърлих се натам като орел, с разперени ръце и крака, за да покрия максимална площ. Приземих се върху храст.

Но лявата ми ръка докосна нещо различно.

Тя опита да се изплъзне, но пръстите ми се вкопчиха здраво около глезена й. Зарита ме със свободния си крак. Стисках като куче кокал.

— Пусни ме! — изкрещя тя.

Не разпознах гласа. И не пуснах глезена.

— Пусни ме… да ти се не види!

Не. Получих известна опора и я задърпах към себе си. Все още беше много тъмно, но очите ми започнаха да свикват. Дръпнах я отново. Тя се изтърколи по гръб. Вече бяхме съвсем близо един до друг. Накрая успях да видя лицето й.

Отне ми няколко секунди да я разпозная. Преди всичко, споменът бе отдавнашен. Беше се променила. Онова, което я разкри и ми помогна да я позная, бе начинът, по който косата й падна над лицето, докато се боричкахме. Това беше по-познато дори от самите й черти — уязвимостта в позата, както и избягването на погледа ми. И, разбира се, фактът, че бе живяла в онази къща, която свързвах тясно с нея, бе поддържал образа й свеж в паметта ми. Жената отметна косата от лицето си и вдигна поглед към мен. Върнах се към училищните дни, към тухлената сграда на по-малко от двеста метра от мястото, където лежахме. Може би нещата вече придобиваха някакъв смисъл. Тайнствената жена бе стояла пред къщата, в която е живяла.

Тайнствената жена бе Дайна Левински.