Харлан Коубън
Няма втори шанс (28)

ГЛАВА 28

Отново бях в болница — този път „Ню Йорк Презбайтириън“. Още не ми бяха направили рентгенова снимка, но бях напълно сигурен, че ще установят счупено ребро, за което не може да се направи нищо друго, освен да те натъпчат с обезболяващи. Щеше да боли, което не беше страшно. Вече бях претръпнал. На десния си крак имах дълбока рана. Като нахапване от акула. Кожата и на двата ми лакътя беше обелена. Нищо от това нямаше значение.

Лени пристигна за рекордно време. Исках да е тук, тъй като не бях сигурен как да се справя с положението. Отначало бях почти убеден, че имам грешка. Децата се променят, нали? Не бях виждал Тара от шестмесечната й възраст. За такъв период доста се израства. От една шепа човече, вече можеше да върви. Все пак се бях вкопчил в движеща се кола — бях успял да хвърля само най-бегъл поглед.

Само че знаех.

Детето на предната седалка на колата приличаше на момченце. И беше по-скоро тригодишно, отколкото двегодишно. Кожата, пък и косата му бяха просто твърде светли.

Това не беше Тара.

Давах си сметка, че Тикнър и Ригън имат въпроси към мен. Исках да им съдействам. Исках да узная как, по дяволите, бяха научили за даването на откупа. Все още не бях виждал и Рейчъл. Питах се дали е в сградата. И каква бе съдбата на парите от откупа, на хондата акорд, на мъжа с фланелата. Дали го бяха заловили? Той ли беше отвлякъл дъщеря ми първоначално? Или и първото даване на откупа е било измама? И ако е така, как се вписваше в играта сестра ми Стейси?

Накратко, бях объркан. Влезе Лени, известен още като Куджо.

Вмъкна се през вратата по раздърпани панталони в цвят „каки“ и розова риза „Лакост“. Погледът му бе стреснат и ошашавен, както едно време в детството. Подмина медицинската сестра и приближи леглото ми.

— Какво става, по дяволите?

Канех се да му дам подробен отчет, когато Лени ме спря с вдигнат пръст. Обърна се към сестрата и я помоли да излезе. Щом останахме сами, той ми кимна да продължа. Започнах от срещата ми с Едгар в парка, после обаждането ми до Рейчъл, нейното пристигане, подготовката на електронната техника, обаждането за откупа, предаването на откупа, екшъна с колата. Върнах се назад и му казах за компактдиска. Лени ме прекъсваше — той винаги прекъсваше, — но не колкото друг път. Видях, че по лицето му премина нещо като сянка, и навярно — не че искам да се задълбочавам чак толкова — тя се дължеше на обидата, че не съм му се доверил. Изражението му не трая дълго. Полека-лека се съвзе.

— Има ли вероятност Едгар да те прави на луд? — запита той.

— С каква цел? Той е, който изгуби четири милиона долара.

— Не и ако го е инсценирал.

Аз се намръщих.

— Не виждам смисъла.

Това не се хареса на Лени, но и той нямаше логичен отговор.

— И къде е Рейчъл сега?

— Не е ли тук?

— Не мисля.

— В такъв случай не знам.

Помълчахме.

— Може да се е върнала у нас — предположих.

— Да — каза Лени. — Може би.

Но в гласа му липсваше дори капчица убеденост.

Тикнър бутна вратата със замах. Тъмните очила бяха кацнали върху бръснатата му глава — нещо, което намирах за смущаващо. Ако наведеше глава и върху долната част на темето му имаше изрисувана уста, щеше да изглежда като второ лице. По петите с танцова стъпка „хип-хоп“ го следваше Ригън. Но може само така да ми се е сторило заради козята брадичка. Тикнър взе думата пръв.

— Знаем за искането на откупа — заяви той. — Знаем, че твоят тъст ти е дал още два милиона. Известно ни е, че днес си посетил частната детективска агенция НКДУ и си искал паролата на един компактдиск, който е принадлежал на починалата ти съпруга. Знаем, че си бил с Рейчъл Милс и че тя не се е върнала във Вашингтон, както си съобщил на Ригън по-рано. Тъй че това можем да го пропуснем.

Тикнър се приближи към мен. Лени го наблюдаваше, готов да му се нахвърли. Ригън кръстоса ръце и се подпря на стената.

— Та да започнем с парите за откупа — продължи Тикнър. — Къде са?

— Не знам.

— Някой взе ли ги?

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Той ми каза да ги сложа на земята.

— Кой „той“?

— Похитителят. Който се обаждаше по мобилния телефон.

— Къде пусна парите?

— В парка. На пътеката.

— И после какво?

— Той ми каза да тръгна напред.

— А ти?

— Така и направих.

— После?

— Тогава чух детски плач и някой започна да тича. След това всичко се обърка.

— А парите?

— Казах ти. Не знам какво стана с парите.

— А Рейчъл Милс? — поиска да узнае Тикнър. — Тя къде е?

— Не знам.

Погледнах към Лени, но в момента той изучаваше лицето на Тикнър. Аз изчаках.

— Ти ни излъга за завръщането й във Вашингтон, нали така? — запита Тикнър.

Лени сложи ръка на рамото ми.

— Хайде да не почваме да изопачаваме изявленията на клиента ми.

Тикнър изгледа Лени сякаш беше лайно, пльоснало се от тавана. Лени му отвърна с невъзмутим поглед.

— Казал си на инспектор Ригън, че госпожица Милс пътува обратно за Вашингтон, нали така?

— Казах, че не знам къде е — поправих го. — Казах, че може да си е заминала обратно.

— А къде беше тя през това време?

Лени предупреди:

— Не отговаряй.

Дадох му да разбере, че всичко е наред.

— Беше в гаража.

— Защо не си казал това на инспектор Ригън?

— Защото се подготвяхме за даването на откупа. Не искахме нищо да ни бави.

Тикнър кръстоса ръце.

— Нещо не разбирам.

— Тогава задай друг въпрос — сряза го Лени.

— Защо Рейчъл е замесена в предаването на откупа?

— Тя ми е отдавнашна приятелка — отвърнах. — И знаех, че е била специален агент на ФБР.

— Аха — загря Тикнър, — значи си смятал, че опитът й може да ти е от помощ.

— Да.

— И не се обади на инспектор Ригън, нито на мен?

— Правилно.

— Защото?

Лени не се стърпя.

— Много добре знаеш защо.

— Казаха ми да няма никакви ченгета — поясних, — както и миналия път. Не исках да рискувам отново. Затова се обадих на Рейчъл.

— Разбирам — Тикнър погледна към Ригън, който се направи на разсеян. — Избрал си нея, защото е била федерален агент?

— Да.

— И защото вие двамата — Тикнър направи неопределен жест с ръка — сте били близки.

— Много отдавна.

— А вече не сте?

— Не. Вече не.

— Хмм, вече не — повтори Тикнър. — И въпреки това си избрал да й се обадиш по въпрос, засягащ живота на детето ти. Интересно.

— Радвам се, че мислиш така — вметна Лени. — Впрочем намекваш ли нещо?

Тикнър не му обърна внимание.

— Кога за последно си виждал Рейчъл Милс преди днес?

— Какво значение има? — обади се Лени.

— Просто ми отговори на въпроса, ако обичаш.

— Не преди да знаем… — обади се Лени.

Този път аз хванах ръката му. Разбрах какво правеше. Автоматично бе влязъл в ролята си на опонент. Оценявах го, но исках да приключа с това, колкото е възможно по-бързо.

— Преди около месец.

— При какви обстоятелства?

— Случайно се сблъсках с нея в „Стоп-енд-Шоп“ на „Нортуд Авеню“.

— Сблъскал си се?

— Да.

— Искаш да кажеш чисто съвпадение? Без да си знаел, че тя ще се появи там като гръм от ясно небе?

— Да.

Тикнър отново се извърна и погледна Ригън. Ригън не шаваше. Дори не поглаждаше брадичката си.

— А преди това?

— Какво преди това?

— Преди да се „сблъскате“ — Тикнър изплю думите с неприкрит сарказъм — с госпожица Милс в „Стоп-енд-Шоп“, кога си я виждал за последно?

— Когато учихме в колежа — отвърнах.

Тикнър отново стрелна към Ригън поглед, преливащ от неверие. Когато се обърна към нас, очилата паднаха на очите му. Пак ги вдигна на челото си.

— Значи, доктор Сейдман, единственият случай, когато си виждал Рейчъл след колежа, е този в супермаркета?

— Точно това казвам.

За момент Тикнър като че ли загуби дар слово. Лени имаше вид на човек, който има какво да добави, но си държеше езика зад зъбите.

— Разговаряли ли сте двамата по телефона? — не отстъпваше Тикнър.

— Преди днес?

— Да.

— Не.

— Нито веднъж? Никога не си й се обаждал по телефона преди днешния ден? Даже докато сте били гаджета?

Лени се намеси:

— Що за въпрос, за бога?

Тикнър изви рязко глава към Лени.

— Някакъв проблем ли има?

— Да, въпросите ти са кретенски.

Отново си размениха кръвнишки погледи. Аз наруших мълчанието.

— Не съм разговарял с Рейчъл по телефона, откакто бях в колежа.

Тикнър се обърна към мен. Изражението му вече бе открито скептично. Погледнах зад гърба му към Ригън. Той кимаше на себе си. Използвах моментното им объркване в опит да ги настъпя.

— Открихте ли мъжа и детето в хондата акорд?

Тикнър премисли въпроса ми за момент. Пак се извърна към Ригън, който сви рамене, все едно казваше: „Давай, защо не?“

— Намерихме колата изоставена на Бродуей до 145-а улица. Била е открадната няколко часа преди това. — Тикнър извади бележника си, без обаче да го поглежда. — Когато те засякохме в парка, ти започна да крещиш нещо за дъщеря си. Смяташ ли, че тя е била детето в колата?

— Тогава мислех така.

— Но вече не?

— Не — казах. — Не беше Тара.

— Кое те разубеди?

— Видях го. Момченцето имам предвид.

— Било е момченце?

— Според мен, да.

— Кога го видя?

— Когато скочих върху колата.

Тикнър разпери ръце.

— Защо не започнеш от самото начало и не ни кажеш какво точно се случи?

Разказах им същото, каквото и на Лени. Ригън не се отмести от стената нито за миг. Все още не бе произнесъл нито думичка. Стори ми се необичайно. Докато говорех, Тикнър ставаше все по-възбуден. Кожата по гладко избръснатата му глава се изопна и очилата на темето му взеха да се смъкват надолу. Не спираше да ги намества. Видях, че слепоочията му пулсират. Беше стиснал челюсти.

Когато свърших, той произнесе:

— Ти лъжеш.

Лени се провря между леглото ми и Тикнър. За миг ми се стори, че ще се сбият, което, право да си кажа, нямаше да е добре за Лени. Но Лени не отстъпи и на сантиметър. Това ми напомни за случката от трети клас, когато Тони Меруло се сби с мен. Лени застана между нас, изправи се смело срещу Тони и изяде пердаха.

И сега се беше изправил срещу по-едър от него мъж и носовете им почти се допираха.

— Какво, по дяволите, ти става, агент Тикнър?

— Твоят клиент е лъжец.

— Господа, този разпит приключи. Напуснете.

Тикнър наведе глава и опря чело о челото на Лени.

— Разполагаме с доказателство, че лъже.

— Нека да го видим — настоя Лени, после добави: — Не, почакайте, няма нужда. Не искам да го виждам. Арестувате ли клиента ми?

— Не.

— Тогава разкарай жалкия си задник от болничната стая. Аз се намесих:

— Лени!

Лени продължи със зверския поглед към Тикнър, за да подчертае, че не е изплашен, след което се обърна към мен.

— Дай да приключим с това още сега — настоях.

— Опитва се да те обеси с този разпит.

Свих рамене, понеже всъщност не ме интересуваше. Мисля, че Лени разбра. Отстъпи назад. Кимнах към Тикнър да кара нататък.

— Виждал си Рейчъл преди днешния ден.

— Казах ти…

— Ако не си се виждал или говорил с Рейчъл Милс, как тогава си разбрал, че тя е била федерален агент?

Лени се разсмя. Тикнър се завъртя на пета.

— На какво се смееш?

— Защото, тъпако, жена ми и Рейчъл Милс са приятелки.

Това го обърка.

— Какво?

— Жена ми и аз поддържаме непрекъснато връзка с Рейчъл. Ние ги запознахме навремето. — Лени отново се разхили. — Това ли ти е доказателството?

— Не, не ми е това доказателството — сряза го Тикнър, вече отбранително. — Разказът ти за получаването на обаждане за откуп, за това, че уж си се свързал със старо гадже, да не си мислиш, че ще мине?

— Защо? — попитах аз. — Какво, според теб, се е случило?

Тикнър не отвърна.

— Смяташ, че аз съм го извършил, така ли? Че това е поредният сложно изпипан план да пипна още два милиона долара от тъста ми?

Лени се опита да ме възпре.

— Марк…

— Не, чакай да се доизкажа. — Опитвах се да въвлека Ригън в разговора, но той продължаваше да се разсейва, тъй че впих погледа си в Тикнър. — Наистина ли смяташ, че аз съм режисирал това? Че тогава защо ще минавам през всичките тези машинации с някаква си среща в парка? Откъде бих могъл да знам, че ще ме проследите дотам — по дяволите, все още не съм разбрал как сте го сторили. Защо ще се пъна да скачам върху някаква кола по този начин? Защо просто да не взема парите и да ги скрия, а сетне да скалъпя някаква история за пред Едгар? Ако съм разигравал постановка, аз ли съм наел онзи мъж с фланелата? Защо? Защо да включвам още някого, че и крадена кола? Не виждаш ли, че е неправдоподобно?

Пак хвърлих поглед към Ригън, който не клъвна.

— Инспектор Ригън?

Но той каза само:

— Не си прям с нас, Марк.

— Защо? — попитах. — Защо да не съм прям с вас?

— Твърдиш, че преди днешния ден не сте разговаряли с госпожица Милс по телефона от колежанските години.

— Да.

— Разполагаме с извадка от телефонните разговори, Марк. Три месеца преди жена ти да бъде убита, е проведен телефонен разговор от дома на Рейчъл до твоя дом. Искаш ли да обясниш това?

Обърнах се за помощ към Лени, но той само ме фиксираше с поглед. Нищо не разбирах.

— Виж — казах, — имам номера на мобилния телефон на Рейчъл. Нека й се обадим и да разберем къде е.

— Направи го — натърти Тикнър.

Лени вдигна слушалката на болничния телефон до леглото ми. Дадох му телефонния номер. Видях, че го набра, без все още да разбирам какво става. Телефонът звънна шест пъти, преди да чуя гласа на Рейчъл, който казваше, че не може да отговори на повикването и да й оставя съобщение. Така и направих.

Ригън най-сетне се отлепи от стената. Примъкна един стол до леглото ми и седна.

— Марк, какво знаеш за Рейчъл Милс?

— Достатъчно.

— В колежа сте били двойка?

— Да.

— Колко дълго?

— Две години.

Той разпери ръце с широко отворени очи.

— Разбираш ли, ние с агент Тикнър все още не сме наясно защо си й се обадил. Добре, били сте гаджета преди време. Но ако не сте имали контакт помежду си — той сви рамене, — защо точно на нея?

Колебаех се как да се изразя и избрах прекия път.

— Още я чувствам близка.

Ригън кимна, сякаш това обясняваше много неща.

— Знаеше ли, че е била омъжена?

— Шерил, жената на Лени, ми каза.

— А знаеше ли, че съпругът й е бил застрелян?

— Научих това едва днес. — Сетне, давайки си сметка, че минаваше полунощ, се поправих. — Тоест вчера.

— Рейчъл ли ти каза?

— Шерил ми каза. — Думите на Ригън от вечерната му визита в жилището ми се върнаха в ума ми. — А после лично ти ми каза, че тя го е застреляла.

Ригън погледна към Тикнър, който произнесе:

— Госпожица Милс споменавала ли ти го е?

— Кое, че тя е застреляла съпруга си?

— Да.

— Майтапиш се, нали?

— Значи не го вярваш, така ли?

Лени се намеси.

— Какво значение има дали вярва?

— Тя си е признала — вметна Тикнър.

Хвърлих поглед към Лени, който погледна встрани. Опитах се да се надигна още малко.

— Тогава защо не е в затвора? — контрирах.

По лицето на Тикнър премина мрачна сянка. Ръцете му се свиха в юмруци.

— По нейните твърдения стрелбата е била случайна.

— А вие не го вярвате?

— Станало е при стрелба право в целта от късо разстояние.

— Тогава отново питам — защо не е в затвора?

— Не съм в течение на всички подробности — заяви Тикнър.

— Какво ще рече това?

— Със случая се е занимала местната полиция, не ние — обясни Тикнър. — Решили са да го прекратят.

Не съм нито ченге, нито кой знае какъв психолог, но дори аз виждах, че Тикнър укрива нещо. Извърнах поглед към Лени. Лицето му беше безизразно, което, естествено, изобщо не беше в негов стил. Тикнър отстъпи на крачка от леглото. Мястото му се зае от Ригън.

— Казваш, че все още чувстваш Рейчъл близка? — подхвана той.

— На този въпрос беше отговорено — вметна Лени.

— Продължаваш ли да я обичаш?

Лени не допусна въпросът да мине без коментар.

— Сега пък на Ан Ландърс ли се правиш, инспектор Ригън? Какво общо има всичко това с дъщерята на моя клиент?

— Изтърпи ме.

— Не, инспекторе, няма да те изтърпя. Въпросите ти са пълна глупост. — Отново поставих ръка върху рамото на Лени. Той се обърна към мен. — Искат да им кажеш „да“, Марк.

— Знам това.

— Надяват се да използват Рейчъл като мотив за убийството на жена ти.

— И това знам. — Погледнах към Ригън. Припомних си усещането, когато за пръв път срещнах Рейчъл в „Стоп-енд-Шоп“.

— Още ли мислиш за нея? — запита Ригън.

— Да.

— А тя още ли мисли за теб?

Лени нямаше намерение да се предаде така лесно.

— Откъде, по дяволите, може да знае това?

— Боб? — За пръв път се обръщах към Ригън на малко име.

— Да.

— Какво се опитваш да постигнеш с това?

Ригън заговори тихо, почти съзаклятнически:

— Нека те попитам още веднъж — преди случката в „Стоп-енд-Шоп“, виждал ли си Рейчъл Милс, откакто скъсахте в колежа?

— Мили боже — въздъхна Лени.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Не е имало никакви контакти?

— Дори не са си пращали бележчици в учебната зала — подхвърли Лени. — Хайде стига най-сетне!

Ригън се отдръпна от мен.

— Посетил си частна детективска агенция в Нюарк да питаш за някакъв компактдиск.

— Да.

— Защо точно днес?

— Май не те разбирам.

— Жена ти е мъртва от година и половина. Откъде този внезапен интерес към компактдиска?

— Току-що го открих.

— Кога?

— Онзи ден. Беше скрит в мазето.

— Значи не си имал представа, че Моника е наемала частен детектив?

Отне ми известно време, за да отговоря. Замислих се какво бях научил след смъртта на красивата си съпруга. Тя посещаваше психиатър. Беше наела частен детектив. Беше скрила откритите от него факти в мазето. Аз си нямах представа. Замислих се за моя живот, за любовта към работата ми, за желанието ми да продължа да пътувам. Разбира се, че обичах дъщеря си. Гуках й, не можех да повярвам, че ми се е случило подобно чудо. Бих умрял и убил, за да я защитя. Но трябваше ли да си сложа ръка на сърцето, си давах сметка, че не бях приел всички промени и жертви, които тя донесе в живота ми. Какъв съпруг бях? И какъв баща?

— Марк?

— Не — произнесох тихо. — Не знаех, че е наела частен детектив.

— Имаш ли представа защо го е направила?

Поклатих глава. Ригън се отдръпна. Тикнър извади кафява папка.

— Какво е това? — запита Лени.

— Съдържанието на компактдиска. — Тикнър се взря в мен за пореден път. — Никога не си виждал Рейчъл, така ли? Освен онзи път в супермаркета?

Не си направих труда да отговоря.

Без предисловия Тикнър измъкна една снимка и ми я подаде. Лени побърза да си сложи тесните като полумесеци очила за четене и се надвеси над рамото ми. Повдигна глава, за да погледне надолу. Снимката беше черно-бяла. Беше на болницата „Вали“ в Риджуд. Отдолу беше отпечатана дата. Снимката бе направена два месеца преди стрелбата.

Лени се намръщи.

— Осветлението е добро, но не съм убеден в цялостната композиция.

Тикнър пропусна сарказма му.

— Вие работите там, нали, доктор Сейдман?

— Да. Там имаме офис.

— Ние?

— Партньорката ми и аз. Зия Леру.

Тикнър кимна.

— В долния край е отпечатана дата.

— Да, виждам.

— Ти беше ли в офиса на тази дата?

— Наистина нямам представа. Трябва да проверя в календара си.

Ригън посочи нещо до входа на болницата.

— Виждаш ли тази фигура тук?

Вгледах се по-внимателно, но не можах да разгадая кой знае колко.

— Всъщност не.

— Просто обърни внимание на дължината на палтото, става ли?

— Добре.

Тогава Тикнър ми подаде втора моментална снимка. За нея фотографът бе използвал увеличителен обектив. Ъгълът бе същият. Вече ясно се виждаше лицето с палтото. Беше с тъмни очила, но не можех да я сбъркам. Това бе Рейчъл.

Хвърлих поглед към Лени и видях, че и върху неговото лице се е изписала изненада. Тикнър извади поредна снимка. Сетне още една. Всичките бяха направени пред болница „Вали“. На осмата Рейчъл влизаше в болницата. На деветата, направена час по-късно, тя излизаше през същата врата.

Отначало умът ми не успяваше да обхване значението им. Бях се превърнал в кълбо от недоумение. Нямаше време да асимилирам. Лени също бе смаян, но се съвзе пръв.

— Напуснете — нареди той.

— Не искаш ли първо да дадеш обяснение за тези снимки?

Исках да споря, но бях прекалено зашеметен.

— Напуснете — повтори Лени, този пък по-категорично. — Напуснете веднага.