Харлан Коубън
Няма втори шанс (5)

ГЛАВА 5

Движението по пътя не беше натоварено, тъй че стигнах до мола с голяма преднина от време. Изключих двигателя и се облегнах назад. Озърнах се. Допусках, че федералните и ченгетата не са се отделяли от мен, но не можех да ги видя. Което беше хубаво, предполагам.

А сега какво?

Нямах никаква представа. Почаках още малко. Позанимах се с радиото, но нищо не успя да задържи вниманието ми. Включих уредбата за компактдискове и касети. Сепнах се, щом Доналд Фейгън от „Стийли Дан“ запя „Черната крава“. Не бях слушал тази касета откакто… точно така, от колежанските години. Защо ли Моника я беше запазила? В този миг с подновена болка осъзнах, че колата е била ползвана за последно от нея и навярно това бе последната касета, която тя е слушала.

Заоглеждах купувачите, които се подготвяха за влизане в мола. Насочих вниманието си към младите майки, отварящи чевръсто задните врати на своите ванове; начина, по който разтваряха още във въздуха седящите колички за бебета със замах, на който би завидял и фокусник; вещината, с която освобождаваха бебетата си от обезопасените детски седалки, навяващи мисли за астронавтите на борда на „Аполо 11“; как, след като затваряха вратите на колите си с привично натискане на дистанционното устройство, се понасяха напред с горда походка.

Всички майки до една сякаш излъчваха сияние. Та нали децата им бяха с тях. Тяхната безопасност, при петгнездното подсигуряване на колите срещу страничен удар и перфектните седалки сякаш по дизайн на НАСА, беше даденост. А аз седях тук със сак, натъпкан с пари за откуп, и с надеждата да си върна дъщерята. Бях на ръба да сваля прозореца надолу и да се провикна към тях с предупреждение.

Часът на крайния срок наближаваше. Слънцето напичаше безмилостно предното стъкло. Пресегнах се за тъмните си очила, но размислих и се отказах. И аз не знам защо. Нямаше ли слагането на тъмни очила да предизвика у похитителя усещане за несигурност? Не ми се вярва. Но знае ли човек? По-добре да ги оставя. Да не рискувам.

Свих се на седалката. По неясна причина през цялото време се стараех да се озъртам наоколо, без да бия на очи. Щом някой паркираше край мен или преминеше в близост до колата ми, стомахът ми се свиваше и аз се питах дали Тара е някъде наблизо.

Двучасовият срок вече изтичаше. Исках това да свърши час по-скоро. Следващите няколко минути решаваха всичко. Знаех го. Спокойно. Трябваше да запазя самообладание. Предупреждението на Тикнър кънтеше в главата ми. Дали някой нямаше да се приближи до колата и да ми пръсне мозъка?

Давах си сметка, че това е напълно реална опасност.

Когато клетъчният телефон иззвъня, аз се наведох стреснат напред. Доближих го до ухото си и моментално изломотих: „Ало“.

Познатият механичен глас произнесе:

— Изнеси се към западния изход.

Обърках се.

— Накъде е запад?

— Следвай знаците за магистрала номер четири. Карай по надлеза. Ние наблюдаваме. Ако някой те следва, изчезваме. Дръж мобифона до ухото си.

С радост се подчиних. Дясната ми ръка притискаше телефона към ухото ми толкова силно, че то започна да изтръпва. А лявата бе сграбчила волана, сякаш се канеше да го изтръгне.

— Излез на магистрала номер четири в посока запад.

Взех десния завой и се понесох по магистралата с пълна газ. Погледнах в огледалото за обратно виждане, за да проверя дали ми следва някой. Беше трудно да се разбере.

Гласът на робота изрече:

— Ще видиш крайпътен търговски център.

— Има хиляди крайпътни търговски центрове — отбелязах.

— Този е вдясно, до магазин за детски легла. Срещу изхода от шосе Парамъс.

Видях го.

— Добре.

— Движи се натам. Вляво ще видиш алея за коли. Карай до дъното й и изключи мотора. Парите да са готови.

Веднага се усетих защо похитителят бе избрал точно това място. Към него се подхождаше само по един път. Околните магазини бяха обявени за даване под наем, с изключение на магазина за детски легла. А той се намираше далеч и вдясно. С други думи, мястото беше самостоятелно и встрани от магистралата. Нямаше начин някой да го заобиколи и да се появи в гръб, или дори да намали скорост, без да бъде забелязан.

Надявах се федералните да са наясно с това.

Когато доближих гърба на сградата, видях някакъв мъж, застанал до миниван. Беше облечен с червено-черен трикотажен суичър и черни джинси, тъмни очила и бейзболна шапка „Янки“. Опитах се да установя нещо характерно във външността му, но наум ми идваше само думата „средностатистически“. Среден ръст, средно тегло. Единствено носът му биеше на очи. Дори от разстояние можех да видя, че е деформиран като на бивш боксьор. Но дали беше истински или дегизировка, не можех да определя.

Огледах минивана. Имаше фирмен надпис „Б + Т Електроникс“ от Риджуърт, Ню Джърси. Без телефонен номер и адрес. Регистрационният номер беше от Ню Джърси. Запаметих го.

Мъжът вдигна към устата си клетъчен телефон, приличен на предавател „уоки-токи“, и аз дочух механичният глас да произнася: „Ще се приближа. Подай парите през прозореца. Не излизай от колата. Не ми казвай нищо. Когато се отдалечим на безопасно разстояние с парите, ще се обадя и ще ти кажа откъде да вземеш дъщеря си“.

Мъжът с червения суичър и черни джинси свали мобифона и се приближи. Суичърът му беше измъкнат над панталоните. Дали не носеше оръжие под него? Не можех да разбера. А дори и да носеше, какво бих могъл да сторя точно сега? Ударих бутона за отваряне на прозорците. Те не помръднаха. Трябваше да завъртя ключа на запалването. Мъжът се приближаваше. Шапката „Янки“ беше нахлупена досами тъмните очила. Пресегнах се към ключа и го завъртях полека. Светлините на таблото се включиха. Повторно натиснах бутона. Този път стъклото се плъзна надолу.

Отново затърсих някакви отличителни белези на мъжа. Походката му беше леко нестабилна, сякаш бе ударил едно-две питиета, но не изглеждаше притеснен. Лицето му беше небръснато и нехармонично. Ръцете му бяха мръсни. Черните джинси бяха скъсани на дясното коляно. Платнените му маратонки „Конвърс“ бяха виждали по-добри времена.

Когато мъжът се приближи на две крачки разстояние от колата, вдигнах сака към прозореца и целият се стегнах. Спрях да дишам. Без да спира крачка, мъжът взе парите и се обърна кръгом към минивана, като този път ускори ход. Задните врати на лекотоварната кола се отвориха и той скокна вътре, след което те моментално се затвориха зад него. Все едно, че колата го погълна.

Шофьорът запали мотора и миниванът потегли. Едва сега установих, че мястото има заден изход към страничен път, по който колата отпраши и изчезна.

Останах сам.

Не мърдах от мястото си в очакване на позвъняване по клетъчния телефон. Сърцето ми биеше до пръсване. Ризата ми бе мокра от пот. Никаква кола не пътуваше дотук. Паважът бе напукан. От грамадния метален контейнер за боклук стърчаха кашони. По земята имаше пръснати разтрошени стъкла. Очите ми се взираха напрегнато надолу, опитвайки се да разчетат надписите по избелели бирени етикети.

Изминаха петнайсет минути.

Не спирах да си представям как отново се събирам с дъщеря си, как я откривам, вземам я на ръце, притискам я към себе си и я успокоявам с нежни думи. Клетъчният телефон. Знаеше се, че трябва да звънне. Това беше част от картината, която си представях. Мобифонът звъни, механичният глас ми дава инструкции. Това бяха части първа и втора. Защо проклетата машинка не си върши работата?

Един буик спря на паркинга, на прилично разстояние от мен. Не разпознах шофьора, но Тикнър бе седнал на мястото до него. Погледите ни се срещнаха. Опитах се да разчета изражението му, но той продължаваше да се прави на стоик.

Отново се взрях в клетъчния телефон, без да смея да отместя поглед. Тиктакането се завърна, този път бавно, като засилващи се удари на сърце.

Изминаха още десет минути, преди мобифонът да извиси неохотно пискливото си гласче. Лепнах го на ухото си, преди звукът да има време да пропътува разстоянието.

— Ало? — обадих се.

Нищо.

Тикнър ме наблюдаваше изпитателно. Кимна ми едва-едва, но нямах представа за какво. Ръцете на шофьора му все още бяха върху волана в позиция „два без десет“.

— Ало? — пробвах отново.

Механичният глас произнесе: „Предупредих те да не се обаждаш на ченгетата“.

Кръвта замръзна във вените ми.

— Няма втори шанс.

Телефонът прекъсна.