Харлан Коубън
Няма втори шанс (36)

ГЛАВА 36

Тикнър паркира пред къщата на Сейдман. Още не бяха отцепили местопрестъплението с жълта лента, но успя да преброи шест патрулни коли и два репортерски вана. Питаше се дали да се приближи, при положение, че новинарските камери бяха включени и записваха. Пистильо, шефът на неговия шеф, му бе дал да разбере ясно къде му е мястото. Тикнър прецени, че ще е достатъчно безопасно да остане на местопрестъплението. Ако го запишеха, винаги можеше да се позове на истината — беше пристигнал да съобщи на местните ченгета, че случаят повече не е негов.

Той откри Ригън в задния двор, зает с трупа.

— Кой е той?

— Няма документ за самоличност — поясни Ригън. — Ще изпратим отпечатъците му, та дано изпадне нещо.

Двамата се наведоха към мъртвото тяло.

— Отговаря на описанието, което Сейдман ни даде миналата година — изтъкна Тикнър.

— Аха.

— И какво означава това?

Ригън сви рамене.

— Какво знаеш засега?

— Съседите казват, че първо чули изстрели. После изсвистели автомобилни гуми. Видели през тревата да се движи мини беемве. Последвали още изстрели. Забелязали Сейдман. Един съсед съобщи, че видял с него някаква жена.

— Сигурно е била Рейчъл Милс — обади се Тикнър, оглеждайки утринното небе. — Та какво ще рече това?

— Може би жертвата е работела за Рейчъл. Накарала го е да млъкне.

— Пред очите на Сейдман?

Ригън пак сви рамене:

— Мини беемвето обаче ми говори нещо. Помня, че партньорката на Сейдман имаше такова. Зия Леру.

— Тя трябва да му е помогнала да избяга от болницата.

— Разпратили сме бюлетин с описанието на колата.

— Убеден съм, че са си разменили колите.

— Най-вероятно. — Ригън внезапно млъкна. — Охо.

— Какво?

Той посочи с пръст към лицето на Тикнър.

— Ти си без слънчевите очила.

Тикнър се подсмихна.

— Лош знак?

— Както върви този случай, може да се окаже и добър.

— Дойдох да те предупредя, че вече не работя по случая. Не само аз, а цялото Бюро. Ако успееш да докажеш, че момиченцето е още живо…

— … което и двамата знаем, че не е…

— … или, че е била прехвърлена в друг щат, може би ще успея да се върна… Но случаят вече не е приоритетен.

— Назад към тероризма ли, Лойд?

Тикнър кимна. Отново погледна към небето. Без слънчевите очила това изглеждаше доста странно.

— Та какво искаше от теб твоят шеф?

— Да ми съобщи това, което току-що ти казах.

— Аха. Нещо друго?

Тикнър сви рамене.

— Стрелбата по федерален агент Джери Камп е била случайна.

— Най-големият началник те е извикал в кабинета си преди шест сутринта, за да ти каже това?

— Ами да.

— Стига бе!

— Не само това, ами лично разследвал случая. С жертвата са били приятели.

Ригън поклати глава.

— Да разбирам ли, че Рейчъл Милс има могъщи приятели?

— Нищо подобно. Ако успееш да я заковеш за убийството и отвличането Сейдман, давай.

— Само да не замесвам смъртта на Джери Камп.

— Точно така.

Някой ги извика. Те се обърнаха натам. В двора на един съсед беше открит пистолет. Едно бързо подушване им показа, че с него е стреляно наскоро.

— Много удобно — отбеляза Ригън.

— Тъй.

— Някакви идеи?

— Никакви — обърна се към него Тикнър. — Случаят е твой, Боб. Винаги е бил. Успех.

— Благодаря.

Тикнър се отдалечи.

— Хей, Лойд? — извика след него Ригън.

Тикнър се спря. Оръжието беше поставено в прозрачен плик. Ригън се взря в него, после в проснатия в краката му труп.

— Продължаваме ли да не знаем какво става тук?

Тикнър продължи да крачи към колата си.

— Никаква представа.

 

 

Катарина бе свила ръце в скута си.

— Наистина ли е мъртъв?

— Да — отвърна Рейчъл.

Върн се изправи напушен, със скръстени пред гърдите ръце. Беше в това състояние, откакто му казах, че Пери е детето, което видях в хондата акорд.

— Казва се Павел. Той ми беше брат.

Загледахме я в очакване да продължи.

— Павел не беше добър човек. Винаги съм го знаела. Беше способен и на жестокост. Косово те прави такъв. Но чак да отвлече малко дете? — Тя поклати недоверчиво глава.

— Какво се случи? — попита Рейчъл.

Жената не откъсваше поглед от съпруга си.

— Върн?

Той не пожела да я погледне.

— Излъгах те, Върн. За толкова неща те излъгах.

Той затъкна косата си зад ушите и примигна. Видях, че облиза устните си с език, продължавайки да не я поглежда.

— Не съм израснала в чифлик — заговори тя. — Баща ми почина, когато съм била на три годинки. Майка ми се хващаше за всякаква работа. Но пак не можехме да вържем двата края. Бяхме много бедни. Хранехме се с обелки от кофите. А Павел се скиташе по улиците, просеше и крадеше. Аз започнах да работя по секс клубове от четиринайсетгодишна. Представа нямаш какво е това, но в Косово няма измъкване от този живот. Да не ти казвам колко пъти съм искала да се самоубия.

Тя вдигна лице към Върн, но той продължаваше да не я поглежда.

— Погледни ме — настоя тя. Когато той отказа, Кат се наведе напред. — Върн?

— Не става дума за нас — процеди той. — Просто им кажи каквото трябва да знаят.

Катарина положи ръце в скута си.

— Когато поживееш малко така, вече не мислиш за измъкване. Не си мислиш за нищо хубаво, за щастие или нещо подобно. Ставаш като животно. Просто ловуваш, за да оцелееш. Самата аз не знам защо го правех. Но един ден Павел дойде при мен. Каза ми, че е намерил изход.

Катарина млъкна. Рейчъл се приближи към нея. Оставих тази работа на нея. Имаше опит във воденето на разпити и с риск да прозвуча сексистки, реших, че на Катарина ще й бъде по-леко да се отпусне пред жена, отколкото пред мъж.

— Какъв беше изходът? — запита Рейчъл.

— Брат ми каза, че можем да се сдобием с някакви пари и да заминем за Америка, ако аз забременея.

Помислих си — обърнете внимание — помислих си, че не съм чул добре. Върн рязко изви глава към нея. Този път Катарина не се поколеба. Погледна го право в очите.

— Не разбирам — промълви Върн.

— Като проститутка струвам нещо. Но едно бебе струва повече. Ако аз забременеех, някой можеше да ни прехвърли в Америка. Щяха да ни платят пари.

Стаята притихна. Все още чувах врявата на децата отвън, но звукът ми се стори неочаквано далечен, като ехо. Пръв наруших мълчанието, пресягайки се през всеобщото ни вцепенение.

— Да ти платят — произнесох, долавяйки ужаса и неверието в собствения си глас — за бебето?

— Да.

Върн въздъхна:

— Мили боже.

— Вие не можете да разберете.

— О, разбирам — възрази Върн. — И ти направи ли го?

Върн се извърна, сякаш му удариха шамар. Ръката му се пресегна и сграбчи завесата. Загледа се към децата си.

— В моята страна, ако родиш бебе, го дават за отглеждане в някое кошмарно сиропиталище. А американските родители имат такова желание да си осиновят дете. Само че е много трудно и отнема време. Понякога повече от година. А през това време бебето расте в мизерия. Родителите трябва да платят на държавните служители, а системата е корумпирана.

— Разбирам — рече Върн, — направила си го за доброто на човечеството.

— Не, направих го заради себе си. Само за себе си, става ли?

Върн се навъси. Рейчъл сложи ръка върху коляното на Катарина.

— Значи си долетяла тук със самолет?

— Да, Павел и аз.

— Какво стана после?

— Отседнахме в един мотел. Аз посещавах една белокоса жена. Тя ме преглеждаше, проверяваше добре ли се храня. Даваше ми пари да купувам храна и други неща.

Рейчъл кимна насърчително.

— Къде роди детето?

— Не знам. Пристигна микробус без прозорци. Белокосата жена беше в него. Тя изроди бебето. Помня, че чух плача му. После ми го взеха. Дори не знам момче или момиче беше. Откараха ни обратно в мотела. Жената с бялата коса ни плати парите.

Катарина сви рамене.

Имах усещането, че кръвообращението ми спира. Опитах се да вникна в казаното, да се отърся от ужаса. Погледнах към Рейчъл и се наканих да попитам „Как?“, но тя поклати глава. Сега не беше време за умозаключения, а за събиране на информация.

— Тук ми харесваше — продължи Катарина след известно време. — Вие само си мислите, че имате прекрасна страна. Но всъщност не си давате сметка. Толкова исках да остана тук. Но парите почнаха да свършват. Търсех начини. Запознах се с една жена, която ми каза за уеб сайта. Вкарваш си името и мъжете започват да ти пишат. Те не търсят проститутки, така ми каза тя. Тъй че съчиних биографията с чифлика. Когато мъжете ме питаха, давах им имейл адрес. Три месеца по-късно се запознах с Върн.

Лицето на Върн помръкна още повече.

— Искаш да кажеш, че през цялото време, докато си пишехме…

— Бях в Америка, да.

Той поклати глава.

— Казала ли си ми поне едно нещо, което да е истина?

— Всичко, което имаше значение.

Върн издаде присмехулен звук.

— А Павел? — попита Рейчъл, опитвайки се да ни върне към темата. — Какво стана с него?

— Не зная. Няколко пъти се е връщал в родината, това го знам. За да набира нови момичета, които се прехвърлят тук. Плащали са му да ги намира. От време на време ми се обаждаше. Ако имаше нужда от някой долар, му давах. Не беше кой знае какво. До вчера.

Катарина вдигна очи към Върн.

— Децата сигурно са гладни.

— Ще почакат.

— Какво се случи вчера? — попита Рейчъл.

— Павел се обади късно следобед. Каза, че трябва да ме види веднага. Не обичам такива неща. Попитах го какво иска. Каза, че ще ми обясни като дойде тук и да не се безпокоя. Не знаех какво да отговоря.

— Например „не“ — сряза я Върн.

— Не можех да му откажа.

— И защо?

Тя не отвърна.

— Аха, разбрах. Бояла си се да не ми каже истината. Така ли?

— Не зная.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Да, ужасно се страхувах да не ти каже. — Тя отново вдигна поглед към съпруга си. — И се молех да не го направи.

Рейчъл се опита да я върне на въпроса.

— Какво се случи, когато брат ти пристигна тук?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Катарина?

— Той каза, че трябва да вземе Пери със себе си.

Очите на Върн се разшириха.

Катарина задиша тежко, сякаш не й достигаше въздух.

— Казах му „не“. Заявих, че няма да му позволя да пипне децата ми. Той ме заплаши, че ще разкаже всичко на Върн. Отговорих, че не ми пука и че няма да му дам Пери. Тогава той ме блъсна в стомаха. Паднах на земята. Обеща да върне Пери след няколко часа. Обеща също никой да не пострада, стига да си мълча. Ако се обадя на Върн или на полицията, ще убие Пери.

Ръцете на Върн се свиха в юмруци. Лицето му почервеня.

— Опитах се да го спра. Опитах да се съпротивлявам, но Павел ме блъсна и ме събори. После — гласът й пресекна, — после изчезна с колата. И Пери. Следващите шест часа бяха най-дългите в живота ми. — Погледна крадешком към мен с гузен поглед. Знаех какво си мислеше. Тя бе изпитала този ужас в продължение на шест часа. А аз живеех с него вече година и половина.

— Не знаех как да постъпя. Брат ми е лош човек, знам го. Но не можех да повярвам, че би ги наранил. Нали им беше вуйчо.

В този момент си помислих за Стейси и думите, с които я защитавах като брат, сякаш отекнаха в нейните.

— Останах часове наред до прозореца, не зная как издържах. Накрая към полунощ се обадих на мобифона му. Той ми каза, че пътувал обратно и че Пери е добре. Нищо не се е случило. Опитваше се да звучи нехайно, но аз усетих нещо в гласа му. Попитах го къде точно се намира. Каза, че бил на магистрала номер осемдесет, близо до Патерсън. Вече не издържах да стоя вкъщи и да чакам. Казах му, че ще го пресрещна на половината път. Облякох Върн-младши и потеглихме. Когато стигнахме бензиностанцията до изхода Спарта… — тя погледна Върн, — той беше добре. Имам предвид Пери. Почувствах такова облекчение, каквото не можете да си представите.

Върн дърпаше долната си устна с палец и показалец. Отново отмести поглед.

— Преди да замина, Павел ме стисна здраво за рамото. Издърпа ме към себе си. Видях, че е много уплашен. Каза ми каквото и да стане, да не казвам на никого за случилото се. Ако научели за мен, ако някога разберат, че той има сестра, щели избият всички ни.

— Кои са „те“? — попита Рейчъл.

— Не зная. Сигурно хората, за които работи. Онези, които купуват бебетата, според мен. Каза ми, че били луди.

— Ти какво направи после?

Катарина отвори уста, пак я затвори и опита отново.

— Отидох до супера — изрече тя с глас, който можеше да мине и за смях. — Купих на децата кутии плодов сок. Позволих им да го пият, докато пазарувах. Исках да направя нещо нормално. Ако можех някак да оставя всичко зад гърба си.

Катарина впери поглед във Върн. Аз го проследих. Отново се вгледах с любопитство в дългокосия мъж със скапаните зъби. След малко той се обърна към нея:

— Всичко е наред — изрече с най-нежния глас, който съм чувал. — Била си изплашена. Ти цял живот си живяла в страх.

Катарина се разрида.

— Не искам повече да си изплашена, разбра ли?

Приближи се до нея и я прегърна. Тя се успокои достатъчно, за да произнесе:

— Той каза, че те ще ни преследват. Цялото ни семейство.

— Аз пък ще ви защитавам — отвърна Върн простичко. Изгледа ме през рамо. — Те взеха детето ми. Заплашиха семейството ми. Чу ме какво казах, нали? — Аз кимнах. — Вече съм в играта. С теб съм, докато не привърши всичко.

Рейчъл се облегна назад. Видях сгърченото й от болка лице. Очите й се затваряха. Не знаех още колко дълго ще издържи. Приближих се към нея. Тя ме спря с ръка.

— Катарина, имаме нужда от твоята помощ. Къде беше отседнал брат ти?

— Не знам.

— Помисли. Имаш ли някоя негова вещ, нещо, което да ни насочи към хората, за които е работил?

Тя пусна съпруга си. Върн погали косата й с такава смесица от нежност и сила, че му завидях. Обърнах се към Рейчъл. Чудех се дали имам смелостта да сторя същото.

— Павел се завърна наскоро от Косово — отговори Катарина. — Не би пристигнал тук с празни ръце.

Рейчъл кимна.

— Според теб довел ли е бременна жена?

— Сигурно, както винаги досега.

— Знаеш ли къде е отседнала?

— Жените винаги отсядат на същото място. Там, където бях и аз. Юниън Сити. — Катарина вдигна поглед. — Навярно искаш тази жена да ти помогне?

— Да.

— Тогава ще се наложи да дойда с теб. Тя по всяка вероятност няма да знае английски.

Изгледах Върн. Той кимна.

— Аз ще гледам децата.

В продължение на няколко мига останахме неподвижни. Трябваше да съберем сили, да се подготвим като за зона на безтегловност. Използвах момента да изляза навън и да се обадя на Зия. Тя отговори на първото позвъняване и моментално ме въведе в ситуацията.

— Ченгетата може да подслушват, тъй че да не задържаме линията прекалено дълго — каза.

— Добре.

— Нашият приятел инспектор Ригън идва в дома ми. Каза, че според него си използвал моята кола, за да се измъкнеш от болницата. Свързах се с Лени. Лени ме предупреди да не потвърждавам, нито да отричам каквото и да било. Останалото можеш да отгатнеш сам.

— Благодаря.

— Ти караш ли я умната?

— Както винаги.

— Правилно. Между другото, ченгетата не са вчерашни. Те смятат, че щом си използвал колата на един приятел, можеш да потърсиш и друга.

Разбрах — не използвай колата на Лени.

— По-добре да затварям — каза Зия. — Обичам те. Телефонът прекъсна. Пак влязох в къщата. Върн беше отключил шкафа с оръжия със специален ключ. Проверяваше арсенала си. В другия край на стаята държеше сейф с амуниции, който се отваряше с комбинация. Надникнах през рамото му. Той зашава с вежди към мен. Имаше достатъчно боеприпаси да превземе една европейска държава.

Осветлих ги за разговора ми със Зия. Върн не се поколеба. Плясна ме по гърба с думите:

— Имам кола точно като за теб.

Десет минути по-късно Катарина, Рейчъл и аз отпратихме с бялото камаро.