Харлан Коубън
Няма втори шанс (10)

ГЛАВА 10

Седнахме край кухненската маса. Направихме си китайски зелен чай, който бях купил от „Старбъкс“. Действа успокоително. Ще видим. Подадох чашата чай на Дайна.

— Благодаря, Марк.

Кимнах и седнах срещу нея. През целия си живот съм познавал Дайна. Както само едно хлапе може да познава друго, както само съученици от началното училище се знаят, дори — тук може да ми вярвате — да не сме разговаряли истински.

Всеки в миналото си има по една Дайна Левински. Тя беше нарочената жертва в класа ни — всячески отхвърляна, тормозена и подигравана, просто да се чудиш как е останала с всичкия си. Аз никога не съм я дразнил, но много пъти съм стоял до страничната линия. Дори и да не живеех в къщата от детинството й, Дайна Левински пак щеше да живее в мен. Тя живее и във вас. Бързо: кое беше най-подиграваното хлапе в началното ви училище? Точно така, със сигурност го помните. Помните малкото и фамилното му име и как е изглеждало. Помните, че сте го виждали да се прибира вкъщи само, или да седи мълчаливо в столовата. Няма значение какво, но го помните. Дайна Левински остава с вас.

— Чух, че си станал лекар — обади се Дайна.

— Да. А ти?

— Графичен дизайнер и художник. Следващия месец ще имам изложба в Гринич Вилидж.

— Картини?

Тя се поколеба.

— Да.

— Винаги си рисувала добре.

Тя вдигна глава изненадана.

— Забелязал си?

Настъпи кратка пауза, след която се чух да казвам:

— Трябваше да направя нещо.

Дайна се усмихна.

— Не, аз трябваше да направя нещо.

Изглеждаше добре. Не че се бе превърнала в красавица, както грозните патета по филмите, които стават лебеди. Преди всичко, Дайна никога не е била грозна. Просто беше обикновена. Може би все още бе такава. Чертите й бяха все така събрани, но на зряло лице това стои добре. Косата й, толкова тънка в детството, сега имаше обем.

— Помниш ли Синди Макгавърн? — запита тя.

— Разбира се.

— Тя ме тормозеше най-много от всички.

— Помня.

— Да, смешна работа. Преди няколко години направих изложба в една галерия в центъра на града и се появи Синди. Приближи се към мен, прегърна ме силно и ме целуна. Говореше й се за едно време, като например: „Помниш ли какъв задник беше господин Луис?“ Усмихваше се през цялото време и, кълна се, Марк, нямаше спомен каква е била някога. И не се преструваше. Напълно беше изтрила от ума си как се е отнасяла с мен. Понякога откривам такова нещо.

— Откриваш какво?

Дайна вдигна чашата с двете си ръце.

— Предполагам, че искаш обяснение.

Зачаках.

Погледът й отново се стрелна встрани.

— Искаш ли да чуеш нещо интересно?

— Разбира се.

— Точно тук обичах да седя, когато бях дете. И ние имахме квадратна маса. Винаги сядах на едно и също място.

Когато влязох сега, съвсем инстинктивно се насочих към този стол. Предполагам… предполагам, че отчасти това е причината да бъда тук тази вечер.

— Май не те разбирам.

— Тази къща — произнесе тя — все още ме притегля. Има власт над мен. — Наведе се напред. Очите й за пръв път срещнаха моите. — Чувал си слуховете, нали? За баща ми и какво е ставало тук.

— Да.

— Те са верни.

Положих усилие да не се намръщя. Не знаех какво да кажа. Помислих си за ада в училище. И се опитах да прибавя към него ада в тази къща. Нямаше как да го обхвана.

— Вече е мъртъв. Имам предвид баща ми. Почина преди шест години.

Премигнах и отместих поглед.

— Добре съм, Марк. Наистина. Лекувах се при психиатър, тоест все още ходя при него. Познаваш ли доктор Радио?

— Не.

— Това е истинското му име. Станли Радио. Доста е известен от радио „Техник“, където го канят. Посещавам го от години. Вече съм много по-добре. Сложих точка на саморазрушителните склонности. Приключих с чувството за безполезност. И все пак е странно. Че надживях това. Не, говоря сериозно. Повечето жертви на насилие или отиват в лудницата, или са сексуално обременени. Но аз никога не съм била. Способна съм да общувам, никакъв проблем. Вече съм омъжена. Съпругът ми е страхотен човек. Не че всичко е цветя и рози, но е дяволски хубаво.

— Радвам се — казах, тъй като не знаех какво да отговоря.

Тя отново се усмихна.

— Ти суеверен ли си, Марк?

— Не.

— Аз също. Макар че не знам, но когато научих за твоята съпруга и за дъщеря ти, започнах да се чудя. Относно тази къща. Лоша карма и разни такива. Съпругата ти беше толкова прекрасна.

— Познавала си Моника?

— Срещали сме се.

— Кога?

Дайна не отговори веднага.

— Запознат ли си с термина „спусък“?

Помнех го от практиките по различните специалности в медицинския университет.

— Искаш да кажеш от психиатрията?

— Да. Разбираш ли, когато прочетох във вестника какво се е случило тук, това ми подейства като спусък. Така е със страдащите от алкохолизъм или анорексия, например. Никога не може да се каже, че са напълно излекувани. Нещо се случва и отново се връщат към лошия навик. Пак започнах да си гриза ноктите. Да си причинявам физическа болка. Все едно, че… все едно трябваше отново да се изправя срещу тази къща. Трябваше да срещна лице в лице миналото, за да го победя.

— Това ли правеше тази вечер?

— Да.

— А когато те засякох преди осемнайсет месеца?

— Пак същото.

Облегнах се назад.

— Колко често се спираш тук?

— Веднъж на няколко месеца, предполагам. Паркирам на паркинга на училището и минавам по пътеката на Зукърови. Но има и още нещо към това.

— Към кое?

— Посещенията ми. Виж, тази къща все още пази моите тайни. Говоря в буквалния смисъл.

— Не те разбирам.

— Опитвах се да събера куража да почукам отново на вратата, но не се получаваше. А сега, след като съм вече вътре, в кухнята, се чувствам наред. — Направи опит да се усмихне, сякаш за да потвърди думите. — Но все още не съм сигурна дали мога да го направя.

— Какво?

— Дърдоря несвързано. — Дайна започна да се чеше силно и бързо по опакото на ръката, като едва не я раздра с нокти. Исках да се пресегна към нея, но ми се стори твърде насилствено. — Записала съм всичко в един дневник — какво ми се случи. И той е още тук.

— В къщата?

Тя кимна.

— Скрила съм го.

— Полицията прерови всичко след убийството. Извършиха доста щателно претърсване.

— Не са го открили. Сигурна съм в това. А дори и да са го открили, все пак е просто стар дневник. Нямат причина да нарушават покоя му. Част от мен изпитва желание да го остави където е. Всичко е приключило и точка, нали разбираш какво искам да кажа? Да не разлайваме спящите кучета. Но друга част от мен иска той да излезе на светло. Все едно, че е вампир и светлината на слънцето ще го погуби.

— Къде се намира?

— В мазето. Трябва да стъпиш върху сушилнята, за да се добереш до него. Тикнат е в тясното пространство зад една от отводните тръби. — Тя погледна към стенния часовник, сетне към мен и обви тялото си с ръце. — Става късно.

— Добре ли си?

Погледът й отново се стрелна встрани. Неочаквано дишането й стана неравномерно.

— Май ми е време да тръгвам.

— Искаш ли сама да потърсиш дневника си?

— Не знам.

— А искаш ли аз да го намеря вместо теб?

Поклати глава енергично.

— Не. — Изправи се задъхана. — Най-добре да си тръгвам вече.

— Винаги можеш да се връщаш тук, Дайна. По всяко време.

Но тя не ме слушаше. Изведнъж се разбърза и се стрелна към вратата.

— Дайна?

Неочаквано се обърна към мен:

— Обичаше ли я?

— Моля?

— Моника. Обичаше ли я? Или имаше някоя друга?

— Какви ги приказваш?

Кръвта се изцеди от лицето й. Този път ме изгледа право в очите, отстъпвайки уплашено назад, вцепенена.

— Ти знаеш кой те простреля, нали, Марк?

Зяпнах онемял. Докато си възвърна дар словото, Дайна вече ми бе обърнала гръб.

— Съжалявам, трябва да тръгвам.

— Почакай.

Тя отвори вратата със замах и изтърча навън. Застанах до прозореца, наблюдавайки я как върви забързано обратно към „Фелпс Роуд“. Този път предпочетох да не я последвам.

Вместо това, прехвърляйки в ума си думите й: „Ти знаеш кой те простреля, нали, Марк?“, се спуснах към вратата на мазето.

 

 

Добре, позволете да обясня нещо тук. Не слизах по стълбите към кирливото неизмазано мазе, за да нахълтам в личния живот на Дайна. Нямах претенциите, че знам кое е най-добро за нея, кое би успокоило жестоката й болка. Много от колегите ми психиатри биха възразили, но понякога се питам дали не е най-добре да оставим миналото погребано. Разбира се, не знам отговора, и както биха ми напомнили колегите ми психиатри, аз също не искам мнението им как най-добре да оперирам цепка на небцето. Тъй че в последна сметка знам само, че не ми е работа да решавам вместо Дайна.

Освен това не слизах към мазето от любопитство към миналото й. Не желаех да чета подробностите на нейното мъчение. Всъщност съзнателно избягвах да ги зная. В чисто егоистичен план ме побиваха тръпки, само при мисълта за ужасиите, които са се случили на това място, което наричам свой дом. Достатъчно бях изпитал на собствен гръб, тъй че много благодаря. Хич и не исках да чета или чуя повече.

Тогава какво търсех всъщност?

Натиснах копчето на лампата. Светна гола крушка. Попълвах мозайката още докато слизах по стълбите. Дайна спомена няколко любопитни неща. На първо време оставих най-драматичните настрана и се залових с по-неуловимите-. Беше нощ на спонтанно поведение от моя страна. Реших да се оставя на течението.

Преди всичко си спомних как Дайна, още като тайнствената жена на тротоара, бе направила няколко крачки към вратата. Вече знаех, както самата Дайна ми каза, че се е „опитвала да събере куража отново да почука на вратата“.

Отново.

Да почука на вратата отново.

Очевидното загатване е, че поне при още един случай Дайна е събирала кураж да почука на вратата.

Второ, Дайна ми каза, че е „срещала“ Моника. Понятие нямам как е станало. Да, Моника също бе израснала в този град, но от всичко, което знам за нея, със същата сила би могла и да е живяла на друга, по-разкошна планета. Имението Портман беше на противоположния край на нашето доста разпръснато предградие. Моника беше започнала да учи в интернат от ранна възраст. Никой от града не я познаваше. Помня, че веднъж я видях в киносалона „Колъни“ през лятото на втори курс в гимназията. Зазяпах се. А тя много старателно ме пренебрегна. Още тогава вече си бе изработила онзи недостъпен вид. Когато я срещнах след години — всъщност тя започна да ме сваля, — ласкателството ми завъртя главата. От разстояние Моника изглеждаше толкова невероятна.

Та сега недоумявах как моята богата, надменна и красива жена се бе запознала с бедната, безцветна Дайна Левински. Най-вероятният отговор, ако човек се замисли над елемента „отново“, е, че Дайна е почукала на вратата, а Моника й е отворила. Тогава са се срещнали. Може да са разговаряли. Възможно е Дайна да е казала на Моника за скрития дневник.

Ти знаеш кой те простреля, нали, Марк?

Не, Дайна. Но възнамерявам да открия.

Стъпих на циментовия под. Навсякъде имаше струпани кашони, които не съм си правил труда нито да изхвърля, нито да отварям. Може би за пръв път забелязах, че по пода имаше петна от боя. В най-различни разцветки. Сигурно бяха още от времето на Дайна, като спомен от самотното й бягство.

Пералнята и сушилнята бяха в ъгъла вляво. Бавно се промъкнах към тях на мъждивата светлина. Всъщност вървях на пръсти, сякаш се боях да не разлая заспалите кучета на Дайна. Наистина глупаво. Както казах и преди, не съм суеверен, а дори и да бях, дори да вярвах в зли духове и тем подобни, нямаше причина да се боя, че мога да ги разгневя. Жена ми беше мъртва, а дъщеря ми изчезнала — какво повече можеха да ми сторят? По-скоро аз трябваше да ги смутя, да ги предизвикам и да се надявам, че ще ми разкрият какво всъщност се бе случило със семейството ми, с Тара.

Отново Тара. Накрая всичко се връща към нея. Не зная къде се вмества тя в мозайката. Не зная по какъв начин отвличането й е свързано с Дайна Левински. Дали изобщо е свързано. Но в момента не се обръщах назад.

Разбирате ли, Моника никога не ми е споменавала, че се е срещала с Дайна Левински.

Струваше ми се странно. Вярно е, че строя тази нелепа теория върху пясъка. Но ако Дайна наистина бе почукала на вратата, ако Моника наистина й беше отворила, не може да не си помислите, че съпругата ми щеше да го спомене в някакъв момент. Знаеше, че Дайна Левински ми е била съученичка. Защо да държи в тайна нейното посещение или факта, че са се срещали?

Качих се с подскок върху сушилнята. Трябваше едновременно да клеча и да огледам над себе си. Прашният град. Навсякъде висяха паяжини. Видях отводната тръба и се пресегнах нагоре. Заопипвах наоколо. Оказа се трудно.

Имаше цяла мрежа от тръби и ръката ми трудно влизаше помежду им. Много по-лесно щеше да е за момиче с тънки пръсти.

Накрая я проврях между металните тръби. Пъхнах върховете на пръстите си вдясно и подбутнах нагоре. Нищо. Ръката ми се придвижи още няколко сантиметра по-нависоко и отново подбутна. Нещо поддаде.

Навих ръкава си нагоре и извих ръката си още три-четири сантиметра. Две тръби притискаха кожата ми, но поддадоха достатъчно. Вече можех да се пресегна в тясното пространство. Опипвах наоколо, напипах нещо и го издърпах.

Дневникът.

Беше класически ученически дневник с корици като мраморна мозайка. Отворих го и запрелиствах. Почеркът беше миниатюрен. Напомни ми за онзи човек в мола, който изписваше имена върху оризово зрънце. Безупречният краснопис на Дайна — несъмнено прикриващ съдържанието — започваше от върха на страницата и завършваше в дъното й. Нямаше нито леви, нито десни полета. Дайна бе използвала двете страници на всеки лист.

Не го четох, тъй като не бях дошъл за това. Отново се пресегнах и върнах дневника на мястото му. Не знам в какви отношения с боговете ме поставяше това ми действие — дали самото му докосване щеше да развърже проклятието на Тутанкамон, — но и така да е, пак не ми пукаше.

Отново заопипвах наоколо. Знаех. Не знам точно как, но просто знаех. Накрая ръката ми напипа нещо друго. Сърцето ми се разтупка. Усетих нещо гладко. Кожа. Издърпах го, за да го огледам. Посипа се прах. Премигнах, за да отстраня прашинките от очите си.

Беше бележникът-календар на Моника.

Спомних си, че го купи от един шикозен бутик в Ню Йорк. Нещо, което да организирало живота й, както ми обясни тя. Обикновен календар с бележник. Кога го беше купила? Не бях сигурен. Може би осем или девет месеца преди да загине. Опитах се да си спомня кога го видях за последен път. Паметта ми даваше заето.

Стиснах кожения бележник между коленете си и върнах панела на тавана на мястото му. Сетне с бележника в ръце слязох от сушилнята. Реших да изчакам, докато се кача горе на по-добра светлина, но не изтраях. Тефтерът имаше цип. Въпреки прахта, се отвори леко.

От него изпадна компактдиск.

Блестеше като скъпоценност. Хванах го за ръбовете. Нямаше етикет. Беше произведен от „Меморекс“, с надпис „Сиди-Ар“, 80 минути.

Какво бе това, по дяволите?

Имаше само един начин да разбера. Качих се горе на бегом и включих компютъра.