Харлан Коубън
Няма втори шанс (14)

ГЛАВА 14

Пет часа по-късно влакът на Рейчъл спря на гара Нюарк.

Не успявах да се освободя от мислите за онези стари филми, в които влакове разделят двама влюбени, за струящите изпод тях кълбета пара, за кондуктора, произнасящ последно предупреждение, за пронизителната свирка и за тракането, което колелата произвеждат при потеглянето, при което единият влюбен виси от прозореца и маха, а другият тича по перона. Не зная как изобщо ми хрумнаха подобни мисли. ЖП гарата Нюарк беше романтична колкото купчина хипопотамска тор, накацана от мухи. Влакът се приближи почти без звук и във въздуха не се носеше нищо приятно нито за окото, нито за носа.

Но когато Рейчъл слезе, продължавах да чувам ударите на сърцето си. Беше облечена в избелели сини джинси и прилепнало червено поло. През рамото й висеше сак и тя го повдигна нагоре, докато слизаше. За момент просто зяпах. Съвсем наскоро бях навършил трийсет и шест години, а Рейчъл беше на трийсет и пет. Не сме били заедно от над десет години. Бяхме изживели целия си зрял живот разделени. Някак странно е, като помислиш. Вече ви разказах за скъсването ни. Опитвам се да разнищя причините, а те навярно са съвсем прости. Били сме деца. А децата вършат глупости. Не проумяват отката от действията си. Не мислят в далечна перспектива. Не съзнават, че сърцебиенето може и да не ги напусне.

Ала днес, когато осъзнах, че ми е нужна помощ, първата ми мисъл бе за Рейчъл. И тя се притече.

Запъти се към мен без колебание.

— Добре ли си?

— Бива.

— Обадиха ли се?

— Не още.

Тя кимна и тръгна по платформата. Тонът й беше сериозен. У нея заговори професионалистът.

— Кажи нещо повече за ДНК анализа.

— Не зная нищо друго.

— Значи не е категоричен.

— Не е категоричен като доказателство за пред съда, но те изглеждат съвсем сигурни.

Рейчъл премести сака си от дясното на лявото рамо. Опитах се да вървя в крачка с нея.

— Налага се да вземем някои трудни решения, Марк. Готов ли си за такова нещо?

— Да.

— Преди всичко сигурен ли си, че не искаш да се свържеш с ченгетата или ФБР?

— В писмото се казва, че имат вътрешен човек.

— Вероятно лъжат — допусна тя.

Изминахме още няколко метра.

— Предишния път се свързах с органите на реда — напомних.

— Това не значи, че е било погрешен ход.

— Но определено не беше и правилният.

Тя направи с глава знак „и да, и не“.

— Ти не знаеш какво се е случило последния път. Може да са засекли опашката. Или да са наблюдавали къщата ти. Но най-вероятно е изобщо да не са имали намерение да ти я връщат. Схващаш ли?

— Да.

— И все пак не ги искаш в играта?

— Тъкмо затова ти се обадих.

Тя кимна и се спря в очакване да й посоча накъде да вървим. Посочих надясно. Тя закрачи отново.

— Има още нещо — каза.

— Какво?

— Този път не можем да им позволим те да диктуват темпото. Трябва да настояваме за гаранция, че Тара е жива.

— Те ще кажат, че космите го доказват.

— А ние ще им кажем, че анализите не са окончателни.

— Мислиш ли, че ще се вържат?

— Не знам. Сигурно не. — Тя продължаваше да върви с вдигната нагоре брадичка. — Но точно това имах предвид, като споменах трудните решения. Онзи тип с фланелата в парка? Това е игра на психология. Опитват се да те сплашат, за да бъдеш слаб. Искат отново да ги следваш сляпо. Тара ти е дете. Ако искаш просто пак да им подадеш парите, твоя работа. Но аз не бих те посъветвала. Преди изчезнаха. Няма причина да смятаме, че няма да го сторят отново.

Влязохме в гаража на паркинга. Подадох билета си на служителя.

— И така, какво предлагаш? — попитах.

— Няколко неща. Първо, трябва да поискаме размяна. Не: „Ето ви парите, обадете ни се по-късно“. Вземаме дъщеря ти, когато те вземат парите.

— А ако не се съгласят?

Тя ме изгледа с онези нейни очи.

— Трудно решение. Нали разбираш?

Кимнах.

— Освен това искам включване на пълно електронно наблюдение. Искам да окача фиброоптична камера и да видя как изглежда онзи тип, ако е възможно. Не разполагаме с хора, но все има какво да сторим.

— А ако разберат?

— А ако пак духнат? — контрира ме тя. — Каквото и да направим, рискуваме. Опитвам се да ги анализирам от действията им първия път. Гаранции няма. Просто правя опит да подобря шансовете ни.

Колата пристигна. Качихме се и потеглихме по „Макартър Хайуей“. Рейчъл неочаквано се умълча. Годините отново се стопиха. Познавах това нейно състояние. Виждал съм го и преди.

— Какво друго? — наруших мълчанието.

— Нищо.

— Рейчъл!

Нещо в тона ми я накара да извърне очи.

— Има някои неща, които трябва да знаеш.

Зачаках.

— Обадих се на Шерил — заяви тя. — Знам, че те е осветлила в основни линии. Нали си даваш си сметка, че вече не съм федерален агент?

— Да.

— Ограничена съм в действията си.

— Разбирам. — Тя се облегна назад. Но позата й остана същата. — Какво друго?

— Трябва да погледнем реалността в очите, Марк.

Спряхме на червен светофар. Извърнах се и я погледнах. За пръв път я оглеждах истински. Очите й бяха все тъй лешникови, със златисти петънца. Съзнавах, че е изживяла трудни години, но то не се бе отразило на погледа й.

— Шансът Тара да е все още жива е минимален — изтъкна тя.

— А ДНК анализът? — възпротивих се аз.

— Ще се погрижа за това по-късно.

— Ще се погрижиш?

— По-късно — повтори тя.

— Какво, по дяволите, значи това? То е просто сравняване. Едгар каза, че окончателното потвърждаване е формалност.

— По-късно — натърти тя със стоманена нотка в гласа. — В момента приемаме, че е жива. И действаме с предаването на откупа, сякаш от другия край имаме здраво дете. Но искам да разбереш, че някъде по линията това може да се окаже добре изпипана измама.

— Откъде знаеш?

— Не е важно.

— Да бе, не било важно! Да не искаш да кажеш, че са фалшифицирали ДНК анализа?

— Съмнявам се — рече тя и сетне додаде: — Но е възможно.

— Как така? Имаше съответствие между двете снопчета коса.

— Едните косми са съответствали на другите.

— Да.

— Но откъде знаеш, че първите косми, онези, които сте получили преди година и половина, са били на Тара?

Отне ми известно време да го проумея.

— Направихте ли тест на първото снопче коса, за да проверите дали ДНК-то съответства на твоето? — запита тя.

— Защо да го правим?

— Като нищо е възможно първите похитители са ви изпратили коса на друго дете.

Тръснах глава, за да се освестя.

— Но те имаха парче от дрехата й — възразих. — Розовото парче плат на черни пингвинчета. Как си го обясняваш?

— Да не смяташ, че веригата магазини „Гап“ са продали само една такава дрешка? Виж, още не знам какъв е случаят, тъй че нека да не затъваме в хипотези. Нека се съсредоточим върху това, което можем да направим тук и сега.

Облегнах се назад. Замълчахме. Запитах се дали съм постъпил правилно, като й се обадих. Между нас имаше толкова много свръхбагаж. Но в последна сметка й се доверих. Налагаше се да запазим професионализма, без да смесваме нещата.

— Просто искам да си върна дъщерята — произнесох.

Рейчъл кимна, отвори уста да каже нещо и пак млъкна. В този момент дойде обаждането за откупа.