Харлан Коубън
Няма втори шанс (1)

ГЛАВА 1

Когато първият куршум прониза гърдите ми, помислих за дъщеря си.

Или поне така ми се ще да вярвам. Много бързо загубих съзнание. Ако трябва да съм точен, нямам спомен да съм бил застрелян. Знам само, че загубих много кръв. Знам, че вторият куршум опърли темето ми, въпреки че сигурно вече съм потънал в мрак. Знам, че сърцето ми спря да бие. И все пак ми харесва да си въобразявам, че докато съм лежал, умирайки, съм мислил за Тара.

За ваше сведение — не видях нито ярка светлина, нито тунел. А и да съм ги видял, не помня.

Дъщеря ми Тара е само на шест месеца. Тя лежеше в креватчето си. Питам се дали стрелбата я беше изплашила. Сигурно. Навярно се е разплакала. Питам се дали познатият, макар и режещ звук на плача й, е успял да пробие мъглата ми, ако на някакво ниво все пак съм го чул. Но отново повтарям, че нямам спомен.

Онова, което обаче помня, е раждането на Тара. Помня как майка й Моника събра сили за последния родилен напън. Помня как главицата й се показа. Бях първият, който видя дъщеря ми. Всички знаем за странните пътища, които поема животът. Знаем как една врата се отваря, а друга се затваря, житейските цикли, смяната на сезоните. Но моментът, в който се ражда детето ти, надхвърля сюрреализма. Преминал си като през портал в „Стар трек“ — стопроцентов трансформатор на действителността. Ставаш различен — от прост химически елемент, влязъл в досег с изумителен катализатор, се превръщаш в далеч по-сложен. Твоят свят се свършва; свива се до размерите на — поне в моя случай — три кила и двеста грама парче живо месо.

Бащинството ме обърква. Да, вече го зная, нищо че съм аматьор с едва шестмесечен стаж. Най-добрият ми приятел Лени има четири хлапета. Момиче и три момчета. Най-голямата, Мариан, е на десет години, а най-малкият току-що навърши една годинка. Щастливата, но и угрижена физиономия на Лени, неизменните петна от засъхнала детска храна, оцвъкали пода на джипа му, ме подсещат, че все още нищо не знам. Съгласен съм. Но когато сериозно се изплаша и изгубя из дебрите на отглеждането на едно бебе, са достатъчни само един мой поглед към беззащитното телце в креватчето, както и погледът, с който тя ми отвръща, за да се запитам какво не бих сторил, за да я защитя. Ще жертвам живота си, без да се замисля. И стигне ли се дотам, ще жертвам и чужд живот.

Тъй че обичам да си мисля, че когато двата куршума пронизаха тялото ми, когато се срутих върху линолеума на кухненския под, стиснал в ръка недояденото блокче „гранола“^[1], докато лежах неподвижен в разливащата се под мен локва кръв и дори когато сърцето ми спря да бие, все още се опитвах да направя нещо, за да предпазя дъщеря си.

 

 

Дойдох в съзнание в тъмнина.

Отначало нямах представа къде съм, но после дочух пиюкане, идващо отдясно. Познат звук. Не шавах. Просто се вслушвах в пиюканията. Имах чувството, че мозъкът ми плува в марината. Първият ми импулс беше примитивен — жажда. Изгарях за вода. Не съм знаел, че гърлото може да пресъхва до такава степен. Опитах се да извикам, но сухият ми като курабия език бе залепнал за небцето.

В стаята се вмъкна някаква фигура. Щом се опитах да седна, през шията ми премина режеща болка като от нож. Главата ми клюмна назад. Пак ме обгърна мрак.

 

 

Когато се събудих, отново беше ден. Остри слънчеви лъчи пронизваха венецианските щори. Замигах през тях. Част от мен жадуваше да си повдигна ръката и да закрия лъчите, но изтощението не позволи на мозъка да отправи командата. Гърлото ми продължаваше да е опърлено от непоносима сухота.

Долових раздвижване и изведнъж съзрях надвесена над мен жена. Установих, че е медицинска сестра. Ъгълът, от който я гледах, толкова необичаен за мен, ме извади от равновесие. Нищо не си беше на мястото. Аз трябваше да съм този, който наблюдава отгоре, а не обратното. Бяла касинка — един от онези нескопосани триъгълници — бе кацнала като птиче гнездо върху главата на сестрата. Прекарал съм значителна част от живота си из различни болници и съм убеден, че подобни касинки може да има само по телевизионните сериали. Сестрата беше чернокожа, с масивно телосложение.

— Доктор Сейдман?

Гласът й беше като топъл кленов сироп. Успях да кимна едва-едва.

Сестрата сигурно четеше мислите, защото вече държеше в ръката си чаша с вода. Пъхна сламката между устните ми и аз засмуках жадно.

— По-полека — обади се тя загрижено.

Канех се да я питам къде съм, но това ми се стори очевидно. Отворих уста да узная какво се бе случило, но тя пак ме водеше с една крачка.

— Ще повикам лекаря — изрече, запътвайки се към вратата. — А вие просто почивайте.

Успях да изграча:

— Семейството ми…

— Веднага се връщам. Гледайте да не се тревожите.

Очите ми обходиха стаята. Имах типичното замъглено зрение на човек, упоен от обезболяващи лекарства. И все пак се намираха достатъчно дразнители, които ме водеха към определени умозаключения. Бях в типична болнична стая. Това поне беше явно. От лявата ми страна имаше стойка за интравенозно вливане, чиято тръбичка се виеше към ръката ми. Флуоресцентните крушки жужаха едва-едва, но не съвсем неуловимо. Малък телевизор на въртяща се поставка стърчеше от горния десен ъгъл.

На няколко стъпки от леглото ми се издигаше широк прозорец. Примигнах, но не успях да погледна през него. Все пак вероятно бях на непрекъснат мониторинг, което ще рече — в интензивното отделение. Това пък означава, че каквото и да не е наред с мен, явно трябва да е много сериозно.

Горната част на черепа ме сърбеше и усещах дърпане на косата. Обзалагам се, че е от превръзка. Щеше ми се да се самоизпиша от болницата, но главата ми просто отказваше да ми съдейства. В тялото ми пулсираше тъпа болка, въпреки че не можех да определя произхода й. Крайниците ми тежаха, а гръдният кош сякаш бе стегнат в оловен корсет.

— Доктор Сейдман?

Извърнах очи към вратата. Дребна жена, облечена в операционен екип, допълван от найлоново боне на главата, пристъпи в стаята. Горната част на маската й бе отвързана и висеше на врата й. Аз съм на трийсет и четири години. Тя изглеждаше горе-долу моя връстница.

— Аз съм доктор Хелър — представи се, приближавайки се към мен. — Рут Хелър — допълни. Професионална вежливост, несъмнено. Рут Хелър ме оглеждаше критично. Опитах да се фокусирам. Мозъкът ми работеше на бавни обороти, но усещах, че започва да живва. — Намирате се в болница „Св. Елизабет“ — додаде тя с отработен лекарски тон.

Вратата зад нея се отвори и вътре влезе някакъв мъж. Трудно можех да го видя през мъгливата завеса пред очите ми, но не мисля, че го познавах. Мъжът скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стената с привична нехайност. Не е лекар, помислих си. Знаеш го, когато си работил с лекари достатъчно дълго. Доктор Хелър му хвърли бегъл поглед, след което отново насочи цялото си внимание към мен.

— Какво се случи? — попитах.

— Бяхте прострелян — отвърна тя. Сетне добави: — Два пъти.

За известно време остави думите да увиснат във въздуха. Погледнах към човека, облегнат на стената. Не беше помръднал. Отворих уста да кажа нещо, но Рут Хелър продължи с обясненията:

— Единият куршум е одраскал горната част на главата ви. Направо е обелил скалпа, който, както сигурно знаете, е изключително обилно кръвоснабден.

Да, знаех. Сериозните наранявания на скалпа кървят като при обезглавяване. Добре, рекох си, това обяснява сърбежа в горната част на главата ми. Когато Рут Хелър се поколеба, й подсказах:

— А вторият куршум?

Хелър въздъхна:

— Този е малко по-сложен.

Чаках.

— Куршумът е проникнал в гръдния ви кош и е засегнал перикарда. Това е предизвикало изтичане на голямо количество кръв между сърцето и сърдечната торбичка. Електромагнитният томограф почти не отчиташе признаци на живот. Наложи се да проникнем в гръдния кош оперативно…

— Докторе? — прекъсна я облегнатият на стената мъж и за момент ми се стори, че говори на мен. Рут Хелър млъкна, откровено раздразнена. Мъжът се отлепи от стената. — Може ли да оставите подробностите за после? В момента времето е от решаващо значение.

Тя се задоволи само с навъсено изражение.

— Ще остана тук, за да го наблюдавам — рече му тя, — освен ако не преча.

Доктор Хелър отстъпи назад и мъжът се надвеси над мен. Главата му беше прекалено грамадна за тесните раменца и създаваше усещане, че вратът му ще се прекърши под тежестта й. Косата му беше ниско подстригана отвсякъде освен бретона, който падаше под права черта над челото му — прическа „римски император“. Върху брадата му се мъдреше противна рехава кръпка от косми, напомняща досадно насекомо. Приличаше по-скоро на член на изпаднала рок банда. Отправи ми отвисоко усмивка, в която липсваше топлота.

— Аз съм инспектор Боб Ригън от Полицейското управление в Каселтън — представи се той. — Зная, че в момента сте объркан.

— Семейството ми… — промълвих.

— Ще стигна и дотам — прекъсна ме, — но в момента трябва да ви задам някои въпроси, става ли? Преди да навлезем в подробностите около случилото се.

Зачака реакцията ми. Положих усилие да отмахна паяжините в ума си и продумах:

— Добре.

— Кое е последното нещо, което си спомняте?

Зарових из паметта си. Припомних си как онази сутрин се събудих и облякох. Помня, че нагледах Тара. Помня, че натиснах копчето на черно-белия й мобифон — подарък от мой колега, който настояваше, че помагал за развиване на бебешкия мозък. Мобилният нито присветна, нито изсвири нежната мелодия на детската песничка. Батериите бяха паднали. Отбелязах си наум да ги заредя. След това заслизах по стълбите.

— Ядях блокче „гранола“ — изломотих.

Ригън кимна, сякаш бе очаквал този отговор.

— Били сте в кухнята, значи?

— Да. До мивката.

— И после?

Напрегнах се още по-усилено, но не излезе нищо. Поклатих глава.

— Събудих се веднъж след това. През нощта. Трябва да съм бил тук.

— Нищо друго?

Пак си напрегнах мозъка, но без резултат.

— Не, нищо.

Ригън отвори бележник.

— Както ви съобщи лекуващият лекар, били сте прострелян два пъти. Нямате спомен да сте зърнали оръжие, да сте чули изстрел или нещо подобно?

— Не.

— Това е разбираемо, предполагам. Били сте в тежко състояние, Марк. Според електромагнитния томограф вече сте били пътник.

Отново ми пресъхна гърлото.

— Къде са Тара и Моника?

— Бихте ли се придържали към въпросите ми, Марк? — Ригън гледаше в бележника си, не в мен. Почувствах как страхът скова гърдите ми. — Да сте чули шум от строшаване на прозорец?

Чувствах се зашеметен. Помъчих се да прочета етикета на интравенозната система, за да разбера с какво ме обезчувствяват. Не се получи. В най-добрия случай ще да е нещо обезболяващо — вероятно морфин. Опитах се да надвия ефекта му.

— Не — изрекох.

— Сигурен ли сте? В задната част на къщата открихме счупен прозорец. Може извършителят да е проникнал през него.

— Не помня счупен прозорец — казах. — Знаете ли кой…

Ригън ме отряза:

— Не още. Точно затова съм тук и ви задавам тези въпроси. Трябва да разбера кой го е извършил. — Той вдигна поглед от бележника. — Имате ли врагове?

Нима ми зададе този въпрос? Опитах се да седна, поне да го гледам от друг ъгъл, но нямах шанс. Не ми харесваше да съм пациент, или ако щете, да съм от другата страна на леглото. Казват, че лекарите били най-лошите пациенти. Причината вероятно е в неочакваната размяна на ролите.

— Искам да знам какво става със съпругата и дъщеря ми.

— Разбирам ви — рече Ригън и нещо в тона му сякаш прокара леден пръст по сърцето ми. — Но не можете да си позволите да се разсейвате, Марк. Не точно сега. Нали искате да ни помогнете? Тогава се налага да се придържате към въпросите ми. — Пак се върна към бележника си. — Та какво за враговете?

Да продължавам да споря с него ми се стори безполезно, даже вредно, тъй че неохотно се примирих.

— Имате предвид човек, който би ме застрелял?

— Да.

— Не, никой.

— А съпругата ви? — Заби в мен пронизващ поглед. Любимото ми видение за Моника — как грейна лицето й, когато за пръв път видяхме водопадите Реймънкил, начина, по който разпери ръце в престорен ужас, докато пръските се разбиваха наоколо ни — се надигна като призрак. — Тя имаше ли врагове?

Погледнах го.

— Моника?

Рут Хелър пристъпи напред.

— Мисля, че това е достатъчно.

— Какво се случи с Моника? — настоях.

Доктор Хелър застана до инспектор Ригън. Изгледаха ме и двамата. Тя отново запротестира, но аз я спрях.

— Не ми излизайте с простотията „в интерес на пациента“ — опитах се да й изкрещя, докато страхът и гневът се боричкаха с онова, което объркваше мозъка ми. — Кажете ми какво се случи със съпругата ми.

— Тя е мъртва — процеди инспектор Ригън.

Ей така. Мъртва. Жена ми Моника. Все едно не го бях чул. Думата не можа да достигне до съзнанието ми.

— Когато полицията проникна в дома ви, и двамата бяхте простреляни. Успяха да спасят вас. Но беше твърде късно за съпругата ви. Съжалявам.

В този момент имах друг мимолетен проблясък — Моника на Мартас Винярд^[2] край плажа, по бански костюм, а вятърът шиба черната й коса през онези нейни скули, които правеха усмивката й остра като бръснач. Премигнах, за да го пропъдя.

— А Тара?

— Дъщеря ви — започна Ригън и припряно се прокашля. Пак погледна бележника си, но не мисля, че се канеше да записва. — Била е вкъщи онази сутрин, така ли? Тоест по времето на инцидента?

— Да, разбира се. Къде е тя?

Ригън затвори рязко бележника.

— Нямаше я на местопрестъплението, когато пристигнахме.

Дробовете ми се вкамениха.

— Не разбирам.

— Първоначално мислехме, че е била поверена на грижите на член от семейството или приятел. Дори на детегледачка, но… — Гласът му замря.

— Нима ми казвате, че не знаете къде е Тара?

Този път нямаше колебание.

— Да, правилно.

Сякаш гигантска ръка затисна гърдите ми. Затворих очи и се отпуснах назад.

— Откога? — попитах. — Изчезнала ли е?

— Да.

Доктор Хелър заговори припряно:

— Разберете. Имате сериозни травми. Не вярвахме, че ще оцелеете. Бяхте на командно дишане. Белият ви дроб отказваше. Освен това получихте сепсис. Вие сте лекар, тъй че не е нужно да ви обяснявам колко сериозно беше състоянието ви. Направихме всичко възможно да намалим лекарствата, за да ви помогнем да се върнете в съзнание…

— Колко време? — настоях.

Тя и Ригън си размениха погледи, след което Хелър процеди нещо, което отново ме остави без дъх:

— Бяхте в безсъзнание дванайсет дни.