Харлан Коубън
Няма втори шанс (25)

ГЛАВА 25

Рейчъл беше в гаража. Вдигна поглед към мен. Стори ми се неочаквано малка. Видях изписания на лицето й страх. Багажникът на колата беше отворен. Приближих се до шофьорската врата.

— Какво искаше той? — попита.

— Каквото ти предположи.

— Знаеше ли за компактдиска?

— Знаеше, че сме посетили НКДУ. Не спомена нищо за компактдиска.

Вмъкнах се в колата. Тя остави темата. Сега не беше време за нови въпроси. И двамата го знаехме. Но отново се усъмних в преценката си. Жена ми беше убита. Както и сестра ми. Някой бе направил сериозен опит да убие мен. Иначе казано, излиза, че се доверявах на жена, която всъщност не познавах. Бях й поверил не само живота си, но и този на дъщеря ми. Колко глупаво, като се замислиш. Лени се оказа прав. Не беше толкова просто. Истината е, че нямах представа коя бе тя или коя бе станала. Бях се подвел да я превърна в нещо, което тя може и да не е, и сега се питах какво ли щеше ми струва това.

Гласът й наруши мъглата ми.

— Марк?

— Какво?

— Мисля, че трябва да си сложиш бронежилетката.

— Не.

Изрекох го по-рязко, отколкото исках. Рейчъл се вмъкна в багажника и го затвори. Аз оставих сака с парите на седалката до мен. Натиснах бутона под козирката за отваряне на гаража и включих двигателя.

Потеглихме.

 

 

Когато Тикнър беше на девет години, неговата майка му купи книжка с оптически илюзии. Например гледаш рисунка на стара дама с голям нос. Продължаваш да се взираш малко по-продължително и най-неочаквано дамата става млада жена с обърната настрани глава. Тикнър обичаше книжката. Когато поотрасна, се прехвърли на Магическите очи. Вглеждаше се колкото време бе необходимо, за да се появи кон или каквото и да е изпод водовъртежа от цветове. Понякога отнемаше много време. Дори се питаше дали там изобщо има нещо, след което неочаквано се избистряше образ.

Точно това се случваше и сега.

В даден случай — Тикнър знаеше добре — можеше да има моменти, които променят всичко — точно като в онези стари оптически картинки. Виждаш една реалност и промениш ли едва-едва ъгъла, реалността се изменя. Нищо не е както изглежда.

Той не прие никоя от общоприетите теории по случая Сейдман с убийството и отвличането. Всичките му се струваха като да четеш книга с твърде много липсващи страници.

Тикнър не се бе занимавал с чак толкова много убийства през годините. В по-голямата си част те бяха оставяни на местните ченгета. Но познаваше голям брой следователи по убийствата. Най-добрите от тях винаги бяха ексцентрични, изключително артистични и с невероятно въображение. Тикнър ги бе чувал да казват, че в дадена точка от разследването жертвата се „пресяга от гроба“. Тя като че ли „разговаря“ с тях и им посочва своя убиец. Тикнър слушаше тези глупости с учтиво кимане. Винаги му звучеше твърде преувеличено или като поредната безсмислица, която ченгетата обичат да подхвърлят, защото широката публика й се връзва.

Принтерът продължаваше да бръмчи. Беше видял вече дванайсет снимки.

— Колко още има? — попита той.

Дорфман погледна компютърния екран.

— Още шест.

— Все като тези?

— До голяма степен, да. Тоест на същия човек.

Тикнър се взираше в тях. Да, те показваха едно и също лице. Всичките бяха черно-бели, направени без обектът да знае, вероятно от разстояние с увеличителен обектив.

Приказките за пресягането от гроба вече не звучаха толкова глупаво. Моника Сейдман беше мъртва от осемнайсет месеца. Убийството й бе минало безнаказано. И когато всяка надежда се бе изпарила, сякаш се бе вдигнала от мъртвите, за да посочи с пръст. Тикнър погледна отново, опитвайки се да разбере.

Обектът на снимките, лицето, което Моника Сейдман сочеше, беше Рейчъл Милс.

* * *

Когато поемеш по източната отбивка от главната магистрала на Ню Джърси в северна посока, нощното сияние над Манхатън сякаш те зове. Както за повечето хора, които го виждат почти всеки ден, за мен то беше даденост. Нищо повече. Дори известно време си мислех, че все още мога да видя кулите-близнаци. Бяха като ярки светлини, в които съм се взирал достатъчно продължително и когато затворя очи, техните образи се запазват като отпечатани. Но като всички слънчеви петна, накрая тези образи избледняват. Ала вече е различно. Когато карам по този маршрут, продължавам да търся с поглед кулите. Дори и тази вечер. Но вече забравям къде точно се издигаха, което ме вбесява повече, отколкото мога да изразя с думи.

По навик хванах долното ниво на моста Джордж Вашингтон. По това време нямаше движение. Преминах надлеза E-Z. Успях да отвлека мислите си. Местех станциите от едно на друго радио токшоу. Едното беше за спорт, на което се обаждаха запалянковци от Бейсайд с оплаквания от калпавите треньори и колко по-добре щели да се справят те на тяхно място. Друга станция предаваше свръхбезумните брътвежи на Хауард Стърн, според когото ще е много смешно, ако колежанин първокурсник се обади на майка си и й съобщи, че има рак на тестисите. Ако не забавни, поне бяха умерено разсейващи.

Рейчъл беше в багажника, което, като се замислех, беше повече от шантаво. Пресегнах се за мобилния телефон и включих двупосочната радиочестота. Пръстът ми натисна бутона за обаждане и почти моментално чух механичният глас да казва:

— Карай на север по „Хенри Хъдсън“.

Сложих мобифона до устата си като уоки-токи.

— Добре.

— Съобщи ми веднага, щом стигнеш „Хъдсън“.

— Добре.

Пристроих се в лявата лента. Познавах пътя. Този район ми е добре познат. Работил съм като стипендиант на научна работа в болница „Ню Йорк Презбайтириън“, която беше само през десет преки южно оттук. Зия и аз деляхме една стая с местен кардиолог на име Лестър в сграда в стил арт деко на края на „Уошингтън Авеню“ в северен Манхатън. Когато живеех там, тази част на града беше известна като най-северната точка на „Уошингтън Хайтс“. Вече съм чул няколко посредници на недвижими имоти да я прекръщават на „Хъдсън Хайтс“, за да я разграничат и по същество, и като цена от по-бедните й корени.

— Добре, вече съм на „Хъдсън“.

— Хвани следващия изход.

— „Форт Трайън Парк“?

— Да.

И него го познавах. „Форт Трайън“ се издига като облак високо над река Хъдсън. Достолепна и спокойна назъбена скала, като Ню Джърси се пада на запад от нея, а Ривърдейл-Бронкс — на изток. Паркът се състои от смесени терени, алеи от неодялан камък, фауна от отминала епоха, каменни тераси, кътове и процепи от цимент и тухла, гъсти шубраци, скалисти склонове и открити тревни площи. Прекарал съм безброй летни дни по зелените му ливади, облечен с тениска и шорти в компанията на Зия и непрочетени медицински учебници. Любимото ми време тук е лято, преди здрачаване. Оранжевото сияние къде парка в неземна светлина.

Включих мигачите и се плъзнах по изходната рампа. Нямаше коли и светлините бяха оскъдни. Паркът се затваря нощем, но пътят остава отворен за преминаващия трафик. Колата запухтя по стръмния път и навлезе в нещо като средновековна крепост. Клойстърс — някогашен псевдофренски манастир — сега бе част от музея на изкуствата „Метрополитън“. В него се съхранява митична колекция от средновековни артефакти. Или поне така съм чувал. Бил съм в този парк стотици пъти. Но никога не съм влизал в Клойстърс.

Реших, че е добре измислено като място за предаване на откуп — тъмно, безлюдно, пълно с пътеки като серпентини, каменисти скали, неочаквани пропасти, гъсти гори, павирани и непавирани алеи. Човек може да се загуби тук. Или да се скрие дълго време, без да бъде открит.

Механичният глас попита:

— Там ли си вече?

— Да, във „Форт Трайън“ съм.

— Паркирай до кафенето. Излез и тръгни пеш към кръга.

 

 

Возенето в багажник беше шумно и раздрусващо. Рейчъл бе взела одеяло за подложка, но от шума нямаше спасение. В чантата й имаше фенерче, но не изпитваше желание да го включи. Тъмнината никога не й е пречила.

Видимостта може да разсейва, а тъмнината е подходяща за размисъл.

Опита се да държи тялото си отпуснато при преминаването по неравности и се замисли за държанието на Марк малко преди да потеглят. Несъмнено ченгето в дома му бе казало нещо, което го бе разтърсило. За нея ли? Вероятно. Питаше се какво точно бе чул и как следва да реагира.

Сега това нямаше значение. Бяха на път. Трябваше да се концентрира върху настоящата задача.

Навлизаше в позната роля, при което изпита болка. ФБР й липсваше, защото си обичаше работата. Да, навярно това бе всичко, което имаше. Тя беше не само нейно спасение, но и единственото нещо, което й доставяше удоволствие. Някои хора гледаха да издрапат криво-ляво часовете от девет до пет, за да се върнат вкъщи и да заживеят живота си. За Рейчъл беше точно обратното.

След толкова години на раздяла, между нея и Марк все пак имаше и нещо общо — и двамата си бяха намерили работа, която обичат. Замисли се върху това. Чудеше се дали тук няма някаква връзка, дали кариерите им не се бяха превърнали в заместител на истинската любов. Или май задълбаваше прекалено много?

Марк все още имаше своята работа. А тя не. Дали това не я правеше по-отчаяна?

Не, детето му беше изчезнало. Гейм, сет, мач.

В тъмнината нацапа лицето си с черен грим, колкото да отнеме лъскавината. Колата се заизкачва нагоре. Приборите й бяха опаковани и готови.

Сети се за Хю Райли, кучия му син.

Скъсването й с Марк — и всичко след това — беше по негова вина. Хю беше най-добрият й приятел в колежа. Искал бе само толкова, поне така я уверяваше. Просто да й бъде приятел. Без никакви претенции. Знаел, че тя си има гадже. Наивност ли бе проявила, или беше умишлено наивна? Мъже, които искат да бъдат „само приятели“, го правят, защото се надяват да бъдат следващите от опашката, сякаш приятелството беше като изчакване на ред в бейзбола, за да батираш, упражняване на ударите, докато си чакаш реда. Хю й се беше обадил в Италия онази вечер с възможно най-добри намерения. „Просто мисля, че трябва да знаеш — беше й казал. — Като твой приятел“. Добре. И след това й каза какво бе направил Марк на някакво тъпо студентско парти.

Добре, стига се е самообвинявала. Стига е обвинявала Марк. Хю Райли. Ако този кучи син просто си бе гледал работата, какъв щеше да е животът й сега? Нямаше как да знае. Да, но в какво се бе превърнал животът й? Това беше по-лесният въпрос. Пиеше много. Имаше тежък характер. Имаше повече проблеми със стомаха, отколкото трябваше. Прекарваше твърде много време в четене на телевизионните програми.

Да не забравяме и най-важното — беше попаднала в клопката на саморазрушителна връзка и се бе измъкнала от нея по най-лошия възможен начин.

Колата се катереше завой след завой, принуждавайки Рейчъл да се търкаля назад. След известно време спря. Рейчъл повдигна глава. Край на жестоките размишления.

Настана време за играта.

* * *

От старата наблюдателница на кулата, на около седемдесет и шест метра над река Хъдсън, Хеши разполагаше с една от най-зашеметяващите гледки над Джърси Палисейд, която се разстилаше от моста Тапан Зий надясно до моста Уошингтън наляво. Той дори отдели на гледката известно време, преди да се заеме с работата.

Сякаш под диктовка, Сейдман хвана изхода от булевард „Денри Хъдсън“. Никой не го следваше. Хеши наблюдаваше пътя. Нито една кола не намали ход, нито увеличи скоростта. Никой не се опита да се престори, че не го следва.

Той се завъртя кръгом и за кратък момент изгуби колата от поглед, след което отново я съзря. Виждаше Сейдман на шофьорското място. Друг не се виждаше. Което не значеше нищо — някой можеше да се спотайва отзад, — но като начало ставаше.

Сейдман паркира колата. Изключи двигателя и отвори вратата. Хеши вдигна микрофона към устата си.

— Павел, готов ли си?

— Да.

— Той е сам — каза Хеши този път на Лидия. — Действай.

* * *

— Паркирай до кафенето. Излез и тръгни пеш към кръга.

Така наричаха кръговия площад „Маргарет Корбин“. Когато стигнах там, първото нещо, което грабна погледа ми в мрака, бяха ярките светлини на детската площадка край „Форт Уошингтън Авеню“ на 190-а улица. Пъстроцветните светлини все така играеха насреща ми, както някога. Винаги съм харесвал тази детска площадка, но тази вечер синьото и жълтото просто ми се присмиваха. Замислих се що за градско момче съм. Когато живеех близо до този квартал, си мислех, че все тук ще живея — бях прекалено надраснал еснафските предградия — и, естествено, това означаваше, че ще водя децата си в този парк. В момента го приех като поличба, само че не знаех за какво.

Мобифонът изграчи:

— Наляво има метростанция.

— Добре.

— Слез по стълбите към ескалатора.

Трябваше да се досетя, че ще ме качи на ескалатора и оттам на влак „А“. Така за Рейчъл ще бъде трудно, даже невъзможно да ме последва.

— На стълбите ли си?

— Да.

— Най-долу ще видиш метален портал вдясно.

Знаех къде е. Водеше към по-малък парк и се заключваше освен през уикендите. Беше разположен встрани като малък терен за пикник. Имаше маси за пинг-понг, но хората трябваше да си носят свои мрежи и хилки. Имаше пейки и маси. Тук се организираха детски рождени дни.

Доколкото помнех, металният портал винаги биваше заключен.

— Там съм — съобщих.

— Внимавай да не те види никой. Бутни портата. Вмъкни се вътре и бързо я затвори.

Надникнах вътре. Паркът беше абсолютно тъмен. Далечни улични лампи хвърляха едва забележима светлина. Сакът с парите ми натежа. Наместих го по-удобно на рамото си. Чак сега се озърнах назад. Нямаше никой. Огледах се наляво. Сложих ръка на вратата на портала. Бравата беше изрязана. Хвърлих още един поглед наоколо, следвайки инструкциите на механичния глас.

От Рейчъл нямаше и помен.

Портата изскърца при бутането. Ехото прокънтя в притихналата нощ. Проврях се през отвора и оставих мракът да ме погълне.

 

 

Рейчъл усети разклащане на колата при излизането на Марк.

Изчака цяла минута, която й се стори като два часа. Когато реши, че навярно вече е безопасно, тя повдигна вратата на багажника само на сантиметри и надникна навън.

Не видя никого.

Рейчъл имаше пистолет у себе си — федерален „Глок 22“, 40-и калибър, полуавтоматичен, носеше и очила за нощно виждане „Ригел 3501“, военен тип. Ръчният навигатор, който разчиташе предавателя на радиомаяка, беше в джоба й.

Съмняваше се, че някой би могъл да я види, но открехна багажника едва колкото да се изтърколи навън. Приклекна ниско долу. Ръката й се пресегна назад и сграбчи полуавтоматичния пистолет и очилата за нощно виждане. Сетне тихо затвори багажника.

Полевите операции й бяха любимите, или поне тренировките за тях. Участвала бе в малко мисии на агент под прикритие, които изискваха такъв тип разузнаване. През повечето време се разчиташе на високите технологии. Разполагаха със специални ванове, шпионски самолети и фиброоптика. Рядко се бе оказвала в положение да пълзи нощем по черно облекло и намазано с черна боя лице.

Сниши се до задната гума. От това разстояние виждаше как Марк се насочва нагоре по алеята. Тя постави пистолета в кобура и закачи очилата за нощно виждане на колана си. Приклекнала, Рейчъл се придвижи по тревата към възвишението. Все още имаше достатъчно светлина. Очилата не й трябваха засега.

На небето се показа тънко резенче луна. Тази нощ нямаше звезди. Далеч пред себе си виждаше, че Марк държи мобифона до ухото си. Сакът бе преметнат през рамото му. Рейчъл се озърна и не забеляза никого. Тук ли бе предвидено да стане предаването? Мястото не беше лошо, ако си планирал път за изтегляне. Взе да разсъждава по възможностите.

„Форт Трайън“ беше хълмиста местност. Щеше да има прикритие, ако се изкачи по-нависоко. Закатери се и тъкмо се канеше да се спотаи, когато забеляза, че Марк напуска парка.

По дяволите. Пак се налагаше да се придвижва.

Рейчъл запълзя по корем надолу по хълма. Тревата беше остра и миришеше на сено, причината за което бе, както допускаше, неотдавнашната суша. Стараеше се да не изпуска Марк от поглед, но го изгуби, когато той напусна терена на парка. Реши да рискува и запълзя по-бързо. При портала на парка се скри зад каменна колона.

Марк беше там, но не задълго.

С притиснат към ухото си мобифон, той зави наляво и се изгуби надолу по стълбите, водещи към влак „А“.

По-нагоре пред себе си Рейчъл забеляза мъж и жена, които разхождаха куче. Можеха да са участници в операцията, или просто мъж и жена, които разхождат куче. Марк все още не се виждаше. Нямаше време за догадки. Прилепи се ниско долу до някаква стена.

Облегната на нея, се запромъква надолу към стълбите.

 

 

Едгар Портман заприлича на Тикнър на типичен персонаж от пиеса на Ноел Кауърд. Носеше копринена пижама под червен халат, завързан с изключително старание. Краката му бяха обути в кадифени чехли. Докато брат му Карсън, от своя страна, изглеждаше твърде неглиже — с размъкната пижама, косата разчорлена, стърчаща във всички посоки. Очите му бяха кръвясали.

Нито един от братята не успяваше да откъсне очи от снимките на компактдиска.

— Едгар — обади се Карсън, — да не правим прибързани изводи.

— Да не прави прибързани… — Едгар се извърна към Тикнър. — Та аз му платих.

— Да, сър — отвърна Тикнър, — преди година и половина. Знаем за това.

— Не. — Едгар се опита да вложи в думата възможно най-силно отвращение, но силите го бяха напуснали. — Имам предвид наскоро. Всъщност днес.

Тикнър се изправи в стола.

— Колко пари?

— Два милиона долара. Има ново искане за откуп.

— Защо не се свързахте с нас?

— О, да, разбира се! — Едгар произведе кикот, преизпълнен със сарказъм. — Всички свършихте такава брилянтна работа предишния път.

Тикнър почувства, че кръвта му кипва.

— Да не искате да кажете, че сте дали на зет си още два милиона долара?

— Точно това искам да кажа.

Карсън Портман продължаваше да се взира в снимките. Едгар хвърли поглед към брат си, после пак към Тикнър.

— Марк Сейдман ли уби дъщеря ми?

Карсън се изправи.

— Знаеш добре.

— Не питам теб, Карсън.

Сега и двамата мъже се вторачиха във федералния агент. Но на Тикнър тези не му минаваха.

— Казвате, че сте се срещали със зет си днес?

Ако Едгар бе нервиран, че пренебрегват въпроса му, не го показа.

— Рано тази сутрин — отвърна той. — В „Мемориъл Парк“.

— Тази жена от снимките — Тикнър ги посочи — беше ли с него?

— Не.

— Някой от вас виждал ли я е преди?

И двамата братя отговориха отрицателно. Едгар вдигна една от фотографиите.

— Дъщеря ми е наела частен детектив, за да направи тези снимки?

— Да.

— Не разбирам. Коя е тя?

Тикнър отново пренебрегна въпроса.

— Писмото за откупа е било изпратено до вас, както миналия път ли?

— Да.

— Тук нещо не ми е ясно. Откъде сте знаели, че не ви погаждат номер? Откъде сте били сигурни, че си имате работа с истинските похитители?

Карсън се хвана за въпроса.

— Всъщност помислихме, че е измама — уточни той. — Тоест отначало.

— И кое ви разубеди?

— Отново изпратиха коса. — Карсън обясни набързо за ДНК анализите и за молбата на доктор Сейдман да се направят допълнителни тестове.

— Значи сте му дали всички косми, така ли?

— Да, сър — потвърди Карсън.

Едгар отново се залиса в снимките.

— Тази жена — изплю той. — Сейдман имал ли е връзка с нея?

— Не мога да отговоря на въпроса.

— Защо иначе дъщеря ми ще иска да се правят снимките?

Иззвъня мобилен телефон. Тикнър се извини и залепи слушалката до ухото си.

— Бинго! — извика О’Мали.

— Какво?

— Засякохме Сейдман на таксовата бариера E-Z. Пресече моста Вашингтон преди пет минути.

Механичният глас ми нареди:

— Тръгни надолу по пътеката.

Все още имаше достатъчно светлина да различа първите няколко стъпала. Заслизах по тях. Обгърна ме плътен мрак. Заопипвах пътя с крак като слепец, размахващ бастун. Това никак не ми харесваше. Отново се питах къде е Рейчъл. Дали бе някъде наблизо? Опитвах се да следвам пътеката. Препънах се в един камък.

— Добре — изрече гласът. — Спри.

Спрях се. Не виждах нищо пред себе си. Улицата зад мен едва се мержелееше. От дясната ми страна имаше стръмен склон. Въздухът имаше особения мирис на градски парк — объркана смесица от свежо и застояло. Ослушах се за някакъв издайнически звук, но не чух нищо, освен далечен грохот на профучаващи коли.

— Сложи парите на земята.

— Не — казах. — Искам да видя дъщеря си.

— Сложи парите на земята.

— Имахме договорка. Вие показвате дъщеря ми, аз ви показвам парите.

Не последва отговор. Чувах как кръвта бучи в ушите ми. Взе да ме сковава страх. Не, това никак не ми харесваше. Бях прекалено изложен на показ. Проверих пътеката зад себе си. Все още можех да си плюя на петите и да се развикам като луд. Кварталът беше гъстонаселен, както преобладаващата част на Манхатън. Някой можеше да извика полиция или да се притече на помощ.

— Доктор Сейдман?

— Да?

В този момент светлината на фенер ме заслепи. Замигах и вдигнах ръка да заслоня очите си. Присвих ги, за да мога да видя отвъд фенера. Някой свали лъча надолу. Очите ми бързо се приспособиха, но това се оказа излишно. Светлинният лъч бе прекъснат от силует. Нямаше грешка. Незабавно видях какво осветяваше.

Там имаше човек. Дори може би различих фланела, но не бях сигурен. Както казах, беше само силует. Не можех да различа ясно нито черти, нито цветове, нито модела. Тъй че тази част може да е била просто въображение. Но не и останалата. Видях достатъчно ясно формата и очертанието, за да греша.

Застанало до мъжа, стискайки го за крака точно над коляното, имаше малко дете.