Харлан Коубън
Няма втори шанс (44)

ГЛАВА 44

Когато се върнахме в хотел „Мариот“, казах на Лени да се прибира вкъщи. Той настояваше да остане с мен. Обясних му, че мога да се справя и сам, че искам да се справя сам. Съгласи се неохотно.

Обадих се на Рейчъл. Тя беше добре. Разказах й какво се случи.

— Обади се на Харолд Фишър и го помоли да вземе пълна справка за миналото на Ейб и Лорейн Тансмор. Искам да знам дали там няма нещо — настоях.

— Добре — изрече тя тихо. — Ще ми се да бях с теб.

— И на мен.

Приседнах на леглото. Отпуснах глава в ръцете си. Не мисля, че съм плакал. Вече не бях в състояние да определя чувствата си. Случаят беше приключил. Научих каквото можах. Когато Рейчъл ми се обади два часа по-късно, нищо от онова, което ми съобщи, не ме изненада. Ейб и Лорейн се оказаха стабилни граждани. Ейб бил първият човек в семейството му, завършил колеж. Имал две по-малки сестри, които живеели в района. И двете с по три деца. Той се запознал с Лорейн през първата година на следването си в университета „Уошингтън“ в Сейнт Луис.

Дойде нощта. Станах и се взрях в огледалото. Жена ми бе направила опит да ме убие. Да, била е лабилна. Вече го знаех. По дяволите, сигурно и тогава съм го знаел. Но може би не ми е пукало особено. Когато едно детско лице пострада, аз го сглобявам. В операционната зала извършвам чудеса. Ала собственото ми семейство се е разпадало, а аз не сторих нищо друго, освен да наблюдавам.

Замислих се какво означава да си баща. Обичах дъщеря си. Не се съмнявах в това. Но когато днес видях Ейб, когато съм наблюдавал Лени в ролята му на треньор, започвам да се питам доколко съм годен за тази задача. Чудя се доколко съм отдаден. И дали съм достоен.

Или вече знаех отговора?

Изпитвах огромна нужда да си върна детето. Изпитвах и огромна нужда това да не засяга само мен и какво желая аз.

Тара изглеждаше толкова щастлива, по дяволите.

Стана полунощ. Отново се погледнах в огледалото. Ами ако зарежех всичко така както е — да я оставя с Ейб и Лорейн, — това ли щеше да е правилният ход? Бях ли достатъчно смел и силен да се отдръпна? Продължих да се вглеждам в огледалото, предизвиквайки себе си. Ставах ли за такъв подвиг?

Проснах се на леглото. Май съм заспал. Стресна ме почукване на входната врата. Погледнах електронния часовник до леглото. Показваше 5:19 ч.

— Спя — извиках.

— Доктор Сейдман?

Беше мъжки глас.

— Доктор Сейдман, името ми е Ейб Тансмор.

Отворих му. Отблизо ми се видя хубав — напомняше ми за Джеймс Тейлър^[1]. Беше по джинси и тениска в телесен цвят. Погледнах очите му. Бяха сини, но зачервени. Предположих, че и моите са зачервени. Дълго време се гледахме един друг. Опитах се да продумам, но не се получи. Отстъпих и го пуснах да влезе.

— Вашият адвокат ме посети. Той… — мъжът млъкна и преглътна тежко. — Той ни разказа всичко. Лорейн и аз не сме спали цялата нощ. Обсъждахме положението. Много плакахме. Но мисля, че още от началото знаехме какво е единственото правилно решение. — Ейб Тансмор се помъчи да се овладее, но губеше контрол. Затвори очи. — Ние трябва да ви върнем дъщерята.

Не знаех какво да кажа. Поклатих глава.

— Трябва да направим това, което е най-добро за нея.

— Точно това правя, доктор Сейдман.

— Наричай ме Марк. Моля те. — Беше тъпо от моя страна да го кажа. Знам го. Но не бях подготвен за това. — Ако сте разтревожени, че ви чака дълъг съдебен процес, който ще се точи до безкрай, Лени не трябваше да…

— Не е там работата.

Останахме прави още малко. Сетне му посочих един стол. Той поклати глава и ме погледна.

— Добре, опитвал съм се да си представя болката ти. Не мисля, че бих успял. Според мен човек не бива да се намесва никъде неподготвен. Може би случаят е точно такъв. Но твоята болка, колкото и да е страшна, не е причината да вземем това решение с Лорейн. Не е и защото се обвиняваме. Като се връщам назад, си казвам, че може би следваше да се запитаме какво става всъщност. Ние посетихме господин Бакард. Но таксата щеше да излезе над сто хилядарки. Не съм богат човек. Не можех да си го позволя. После след няколко седмици господин Бакард ни се обади. Каза, че имал бебе, което се нуждае от незабавно осиновяване. Обясни ни, че не е новородено. Майката току-що го изоставила. Усещахме, че нещо не е съвсем наред, но той ни каза да не задаваме никакви въпроси, ако сме съгласни да го осиновим.

В този момент отклони погледа си. Наблюдавах изражението му.

— Мисля, че дълбоко в себе си винаги сме го знаели. Но и това не е причината да вземем това решение.

Преглътнах.

— Тогава каква е?

Погледът му отново срещна моя.

— Не бива да се върши грях в името на добра кауза. — Навярно съм имал объркан вид. — Ако Лорейн и аз не сторим това, значи не сме годни да я отгледаме. Искаме Наташа да бъде щастлива. И да бъде добър човек.

— Може би вие сте най-подходящите за тази цел.

Той поклати глава.

— Не става така. Хората не дават децата си за отглеждане на най-добрите възможни родители. Ти и аз не можем да вземем подобно решение. Не знаеш колко ни е тежко. Или може би знаеш?

Извърнах лице и зърнах отражението си в огледалото. Беше ми достатъчно. Видях кой съм. Видях кой искам да бъда. Обърнах се към него и произнесох:

— Искам заедно да я отгледаме.

Остана като гръмнат. Аз също.

— Не съм сигурен, че те разбирам — промълви той.

— Нито пък аз. Но ще направим точно това.

— Как?

— Не знам.

Ейб поклати глава.

— Не става така. Знаеш го.

— Не, Ейб, не го знам. Пристигнах тук, за да си върна дъщерята и открих, че тя си има дом. Правилно ли ще бъде да я изтръгна от него? Искам вие двамата да сте в живота й. Не казвам, че ще ни бъде лесно. Но деца се отглеждат от самотни родители, от родители в приемни семейства. Има разводи, раздели и още Бог знае какво. Ние тримата обичаме това дете. И ще направим така, че да се получи.

По изражението му видях, че надеждата му се възвръща. В продължение на няколко секунди остана безмълвен. Сетне каза:

— Лорейн чака отвън. Може ли да ида да си поговоря с нея?

— Разбира се.

Не им отне дълго. Почукаха на вратата.

Щом отворих, Лорейн се хвърли в обятията ми. Отвърнах на прегръдката на жена, която не познавах. Косата й миришеше на ягоди. Ейб влезе в стаята след нея. Тара спеше в ръцете му. Лорейн ме пусна и отстъпи назад. Ейб се приближи към мен и внимателно подаде дъщеря ми. Прегърнах я и сърцето ми замря. Тара се размърда. Стана неспокойна. Но аз я държах здраво. Залюлях я с приспивни звуци.

Скоро се успокои в ръцете ми и заспа.