Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- No Second Chance, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерия Панайотова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харлан Коубън. Няма втори шанс
ИК „Колибри“, 2008
Редактор: Жечка Георгиева
Коректор: Евелина Попова
Художник на корицата: Стефан Касъров
ISBN 978-954-529-568-3
История
- — Добавяне
ГЛАВА 43
Когато пристигнах на терминал „С“, Лени вече стоеше на гишето за заминаващи пътници на авиокомпания „Континентал“. Беше шест часът вечерта. Летището бе претъпкано до козирката с народ. Той ми подаде анонимното писмо, намерено в офиса му. В него пишеше:
Ейб и Лорейн Тансмор
Марш Лейн 26
Ханли Хилс, Мисури
Толкоз. Само един адрес. Нищо друго.
— Това е предградие на Сейнт Луис — уточни Лени. — Вече направих известно проучване.
Не откъсвах очи от името и адреса.
— Марк?
Вдигнах поглед към него.
— Семейство Тансмор са осиновили момиченце преди осемнайсет месеца. Когато я взели, е била на шест месеца.
Зад него един служител от представителството на „Континентал“ произнесе: „Следващият, моля“. Някаква жена се провря покрай мен. Може да е казала: „Извинете“, не съм сигурен.
— Взел съм билети за следващия полет до Сейнт Луис. След един час излитаме.
Когато стигнахме до портала за заминаващи пътници, му съобщих за срещата си с Дайна Левински. Както обикновено, седяхме един до друг и гледахме пред себе си. Щом свърших разказа, той обобщи:
— Вече имаш теория.
— Имам.
Наблюдавахме излитането на някакъв самолет. Срещу нас възрастна двойка отвориха кутия чипс „Прингълс“.
— Аз съм циник, знам си го. Не се заблуждавам относно наркоманите. Дори надценявам тяхното падение. И в онзи случай мисля, че съм сторил точно това.
— Защо мислиш така?
— Стейси не би ме застреляла. Не би застреляла и Моника. И никога не би наранила племенницата си. Беше зависима, но все пак ме обичаше.
— Мисля, че си прав — съгласи се Лени.
— Оглеждам се назад. Бях толкова погълнат от собствения си свят, че не видях… — Тръснах глава. Сега не беше време за това. — Моника е била отчаяна — продължих. — Не е могла да намери пистолет и навярно се е отказала да търси.
— Използвала е твоя — каза Лени.
— Да.
— И после?
— Стейси сигурно се е досетила какво става и е побягнала към къщи. Видяла е какво е сторила Моника. Не знам как точно се е разиграла драмата. Може би Моника се е опитала да застреля и нея — това би могло да обясни дупката от куршум до стълбите. А може и Стейси просто да е реагирала. Тя ме обичаше. Лежал съм проснат. Сигурно е решила, че съм мъртъв. Не знам точно, но и в двата случая е пристигнала въоръжена. И е застреляла Моника.
Служителят на пропуска съобщи, че скоро ще пуснат пътниците за полета, но онези със специални нужди и притежателите на златни и платинени кредитни карти могат да се качат на борда веднага.
— По телефона ми каза, че Стейси познавала Бакард.
Лени кимна.
— Да, тя спомена името му.
— Пак не съм сигурен как точно се е случило всичко. Но помисли. Аз съм мъртъв. Моника е мъртва. А Стейси вероятно е била друсана и в пълен шок. Тара плаче. Стейси не може да я остави просто така. И взема Тара със себе си. По-късно си дава сметка, че не може да гледа детето сама — в главата й е прекалено голяма каша за подобно нещо. Тъй че я завежда при Бакард и му казва да й намери добро семейство. Или, ако искам да бъда циничен, може да е продала Тара за пари. Никога няма да разберем.
Лени кимаше.
— Е, оттам насетне просто следваме онова, което вече знаем. Бакард решава да измъкне още пари, като инсценира отвличане. Наема онези двама психопати. Бакард има възможност да вземе мостра от косата й. Той изиграва Стейси и я накисва да поеме вината.
Видях, че по лицето на Лени премина сянка.
— Какво има?
— Нищо — отвърна той.
Обявиха качването.
Лени се изправи.
— Да вървим.
Полетът закъсня. Пристигнахме в Сейнт Луис едва в полунощ местно време. Беше твърде късно за каквато и да е работа. С Лени наехме стая в хотел „Мариот“ на летището. Купих си дрехи от денонощния бутик. Когато се прибрахме в стаята, взех много дълъг горещ душ. После легнахме, взирайки се в тавана.
На сутринта се обадих в болницата, за да разбера как е Рейчъл. Тя спеше. Зия беше при нея. Увери ме, че Рейчъл се възстановява бързо. С Лени хапнахме насила от хотелската закуска. Не ни свърташе на едно място. Взетата под наем кола ни чакаше. Рецепционистът беше дал на Лени указание за маршрута до Ханли Хилс.
Не помня нещо определено да е привлякло вниманието ми по пътя. Освен Арката в далечината, всичко друго бяха все едни и същи крайпътни молове — гледка, завладяла повсеместно Съединените щати. Лесно е да ги критикуваш — често ми се е случвало, — но може би привлекателността е именно в това, че всички обичаме познатото. Твърдим, че с охота прегръщаме всяка промяна, но в последна сметка, особено в наши дни, истински ни привлича онова, което вече познаваме.
Щом навлязохме в пределите на града, почувствах, че краката ми омекват.
— Какво ще правим тук, Лени?
Той нямаше ясен отговор.
— Ей тъй ще почукам на вратата им с думите: „Извинете, мисля, че това е дъщеря ми“, така ли?
— Можем да се обадим на полицията и да ги оставим те да се заемат със случая.
Само че не знаех как би се развил подобен сценарий. Вече бяхме на крачка от целта. Казах му да продължава да кара. Направихме десен завой по „Марш Лейн“. Вече целият треперех. Лени се опита да ми хвърли окуражителен поглед, но видях, че и той беше пребледнял. Улицата беше по-скромна, отколкото очаквах. Бях решил, че всички клиенти на Бакард са богати. С тази двойка случаят определено не беше такъв.
— Ейб Тансмор е учител — поясни Лени, прочитайки мислите ми, както обикновено. — Преподава на шести клас. А Лорейн работи като социален работник в старчески дом три дни седмично. И двамата са трийсет и девет годишни. Женени са от седемнайсет години.
Малко по-нататък видях къща с табела във вишнев цвят, на която пишеше:
„№ 26, СЕМЕЙСТВО ТАНСМОР“
Беше малка едноетажна къща, викат им бунгала. Останалите къщи в тази отсечка изглеждаха каталясали. Но не и тази. Боята й грееше като усмивка. Имаше изобилие от цветни петна — цветя и храсти, грижливо подредени и изрядно подстригани. Видях застлана приветлива рогозка. Ниска ограда с колчета опасваше предния двор. На алеята беше паркиран автомобил волво комби, моделът бе отпреди няколко години. Имаше и детско велосипедче с три колела, както и пластмасов ролер в ярки цветове.
В двора се виждаше и една жена.
Лени спря на свободно място за паркиране. Едва ли съм забелязал. Жената беше коленичила в цветните лехи. Използваше малка градинска лопатка. Косата й беше прибрана с червена забрадка. На всеки няколко копвания изтриваше чело с ръкава си.
— Казваш, че работи в старчески дом?
— Три дни седмично. Взема и дъщерята със себе си.
— Как са кръстили детето?
— Наташа.
Без да знам защо, кимнах. Зачакахме. Жената, въпросната Лорейн, работеше усилено, но видях, че заниманието й доставя удоволствие. Излъчваше приветливо спокойствие. Отворих прозореца на колата. Чух, че си подсвирква. Не знам колко минути съм зяпал. Една съседка мина покрай къщата. Лорейн се надигна да я поздрави. Съседката сочеше към градината. Лорейн й се усмихна. Не беше красива, но усмивката й беше лъчезарна. Съседката си тръгна. Лорейн й махна за довиждане и пак се зае с градината.
Предната врата се отвори.
Видях Ейб. Беше висок, слаб и жилав, леко оплешивял. Брадата му бе спретнато подрязана. Лорейн се изправи и го погледна. Махна му леко с ръка.
Тогава Тара изтича навън.
Въздухът наоколо ни замря. Почувствах, че вътрешностите ми пропадат. Лени до мен също се вцепени и измърмори: „Боже Господи.“
През последните осемнайсет месеца не бях вярвал истински, че този момент някога ще настъпи. Всъщност се самоубеждавах, или по-точно успявах да надхитря себе си да повярвам, че някак си Тара е още жива и е добре. Но подсъзнанието ми говореше, че това е самозаблуда. То ми намигаше, смушкваше ме насън, нашепваше ми очевидната истина, че никога няма да видя отново дъщеря си.
Но това беше тя, и то съвсем жива.
Изненадах се колко малко се беше променила. О, беше пораснала, разбира се. Можеше не само да стои права, но и както виждах, да тича. Но лицето й… тук нямаше грешка. Не бях заслепен от надежда. Това беше Тара, моето малко момиченце.
Широко усмихната, Тара се затича към Лорейн. Лорейн се наведе към нея и лицето й се озари по начин, свойствен само на майките. Тя грабна детето ми в прегръдката си. Успях да чуя мелодичния смях на Тара. Звукът прониза сърцето ми. По лицето ми затекоха сълзи. Лени сложи ръка на рамото ми. Чух, че подсмърча. Видях, че съпругът, въпросният Ейб, тръгна към тях. Той също се усмихваше.
Няколко часа ги наблюдавах в малкия им китен двор. Видях как Лорейн посочва търпеливо цветята и обяснява за всяко от тях. Видях как Ейб я понесе на конче върху раменете си. Видях как Лорейн я учи да изтръсква пръстта от ръчичките си. Отби се друга семейна двойка. Те имаха малко момиченце на възрастта на Тара. Ейб и другият баща люлееха момиченцата на металните люлки в задния двор. Детските смехове отекваха в ушите ми. Накрая всички влязоха вътре. Ейб и Лорейн се скриха последни. Прекрачиха прага прегърнати.
Лени се обърна към мен. Отпуснах глава назад. Мислех, че днешният ден е краят на моето пътуване. Ала не беше.
След малко произнесох:
— Да тръгваме.