Харлан Коубън
Няма втори шанс (22)

ГЛАВА 22

Поръчахме си пица, което според мен се оказа грешка. Пиците посред нощ са колежанска приумица. Беше поредното доста плитко напомняне за миналото. Продължавах упорито да се взирам в мобилния телефон, молейки се да позвъни. Рейчъл се бе умълчала, но това не ми пречеше. Винаги сме умеели да мълчим. Което също беше странно. По различни начини се връщахме назад, където бяхме прекъснали. Но по много повече начини се оказвахме непознати с твърде крехка, неловка връзка помежду си.

Странното бе, че спомените ми изведнъж избледняха. Мислех си, че само да я видя отново и те тутакси ще изплуват на повърхността. Ала наум ми идваха много малко подробности. Беше по-скоро чувство, емоция, каквито никнат при спомен за здравия студ в северните щати. Не знам защо не успявах да си спомня. И не бях сигурен какво означаваше това.

Рейчъл сбърчи вежди, докато се занимаваше с електронното оборудване. Отхапа от пицата и произнесе:

— Не е хубава като в „Тонис“.

— Отвратително заведение.

— Малко мръсничко — съгласи се тя.

— Малко? Не продаваха ли големите пици с купон за безплатен лекар?

— Е, имаше такъв лек уклон.

Спогледахме се.

— Рейчъл?

— Да.

— Ами ако не се обадят?

— Значи тя не е при тях, Марк.

Оставих думите й да стигнат до мозъка ми. Сетих се за сина на Лени, Конър, за нещата, които се беше научил да казва и върши и се опитах да го приложа към бебето, което бях видял за последно в креватчето му. Не се получи, но това не означаваше нищо. Имаше надежда и тази мисъл ме крепеше. Ако дъщеря ми беше мъртва, ако този телефон никога повече не позвънеше, знаех, че надеждата ще ме убие. Но това не ме интересуваше. По-добре да се придържам към този път, вместо да измина по-далечното разстояние.

Значи имах надежда. И аз, циникът, се оставих да повярвам в най-доброто.

Когато мобифонът най-сетне иззвъня, наближаваше десет вечерта. Дори не погледнах към Рейчъл в очакване на нейното кимане. Пръстът ми беше върху бутона преди първото чуруликане да замре.

— Ало?

— Добре — произнесе механичният глас, — ще я видиш.

Не можех да дишам. Рейчъл се приближи и сложи ухо до моето.

— Добре — отвърнах.

— У теб ли са парите?

— Да.

— Всичките?

— Да.

— Тогава слушай внимателно. Отклониш ли се от указанията ми, изчезваме. Ясно ли е?

— Да.

— Ще направим проверка при полицейския ни източник. Дотук е добре. Явно не си контактувал с ченгетата. Но трябва да се уверим. Ще шофираш сам към моста Джордж Вашингтон. Стигнеш ли там, ще бъдем в обхват. Използвай двупосочната радиовръзка на телефона. Ще ти кажа къде да идеш и какво да направиш. Ще бъдеш претърсен. Ако открием оръжие или подслушвателни устройства у теб, изчезваме. Разбра ли?

Усещах учестеното дишане на Рейчъл.

— Кога ще видя дъщеря си?

— Когато се срещнем.

— Откъде да съм сигурен, че няма просто да отмъкнете парите?

— Откъде си сигурен, че няма да ти затворя телефона още сега?

— На път съм — произнесох. Сетне добавих припряно: — Но няма да предам парите, докато не видя Тара.

— Значи се споразумяхме. Имаш един час. Ще ми дадеш сигнал.