Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
No Second Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Харлан Коубън. Няма втори шанс

ИК „Колибри“, 2008

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Евелина Попова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ISBN 978-954-529-568-3

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 37

Открихме бременното момиче от раз.

Преди да отбръмчим, Рейчъл влезе под душа да отмие кръвта и чернилката. На бърза ръка смених превръзката й. Катарина й зае една лятна рокля с флорален десен — от онези, които се носят свободно, но прилепват точно както трябва. Когато стигнахме до колата, косата на Рейчъл бе още мокра и разпиляна. Никакви синини и отоци не можеха да скрият факта, че не бях виждал по-красива жена през живота си.

Подкарахме колата. Катарина настоя да седне на сгъваемата задна седалка, при което ние с Рейчъл заехме предните места. В продължение на няколко минути никой не продума. Според мен просто разпускахме.

— Онова, което каза Върн — поде Рейчъл — за изваждането на тайните на светло и затварянето на страницата… — Продължавах да шофирам. — Не съм убила съпруга си, Марк.

Присъствието на Катарина в колата, изглежда, не я притесняваше ни най-малко. Нито пък мен.

— Официално се води нещастен случай. — Тя изпусна дълга въздишка. Трябваше й време да събере мислите си. Аз й го дадох. — Това беше втори брак на Джери. От първия имаше две деца. Синът му Дерик страдаше от церебрална парализа. Разходите по заболяването са неимоверни. Джери никога не е бил спец по финансите, но в случая правеше всичко по силите си. Даже сключи застраховка живот, ако нещо се случи с него.

Виждах ръцете й с периферното си зрение. Бяха кротко положени в скута й.

— Нашият брак се разпадаше. Имаше много причини, някои от които вече споменах. Истината е, че не го обичах. Мисля, че той го усещаше. Но преди всичко друго, Джери беше маниакално-депресивен. Когато спираше лекарствата, ставаше още по-зле. Тъй че накрая подадох молба за развод.

Хвърлих й кос поглед. Тя хапеше долната си устна и мигаше, за да спре сълзите.

— В деня, когато получи полицата, Джери се застреля в главата. Аз бях тази, която го откри проснат върху кухненската маса. Имаше плик с моето име. Веднага разпознах почерка му. Отворих го. Вътре имаше само един лист и на него беше написана едничката дума — „Мръсница“.

Катарина сложи успокоително ръка на рамото на Рейчъл. Аз полагах усилия да се съсредоточа върху пътя.

— Мисля, че Джери нарочно го извърши по този начин — продължи Рейчъл. — Защото знаеше какво ще направя.

— И какво бе то? — попитах.

— Самоубийството означава, че застраховката живот няма да бъде изплатена. Дерик щеше да бъде съсипан и финансово. А аз не бих допуснала това. Извиках един от старите си шефове, приятел на Джери. Казва се Джоузеф Пистильо. Голяма клечка във ФБР. Той доведе свои хора и направихме така, че да изглежда като нещастен случай. Официалната версия бе, че съм го взела за крадец. Оказаха натиск върху местните ченгета, както и върху застрахователната компания да я приемат.

— Тогава защо напусна Бюрото? — попитах.

— Защото редовите служители не се вързаха на тази версия. Всички мислеха, че спя с някой от шефовете. Пистильо нямаше как да ме защити. Щеше да изглежда зле. Всъщност нямаше как да защитя себе си. Не знаех как да се измъкна от тази история. И все още не знам как да се оправя с нея. Опитах да се правя, че мога да понеса отношението на колегите, но ФБР не е място за нежелани хора.

Главата й се отпусна върху облегалката. Тя се загледа през прозореца. Не знаех нито какво да мисля, нито как да реагирам. Опитвах се да намеря утешителни думи, но те не идваха. Продължих да шофирам, докато за наше облекчение най-сетне пристигнахме в мотела в Юниън Сити.

Катарина се приближи до рецепцията. Преструвайки се, че говори само сръбски, взе да ръкомаха като луда, докато накрая администраторът й каза номера на стаята на единственото друго лице в сградата, което, изглежда, говореше същия език, само и само да му се махне от главата. Акцията започна.

Стаята на бременното момиче беше по-скоро треторазредно сервизно помещение, отколкото нормална стая в крайпътен мотел. Наричам я „момиче“, защото Татяна — това бе името й — твърдеше, че е на шестнайсет години. Подозирах, че е още по-млада. Очите й бяха дълбоко хлътнали — нещо познато от телевизионните репортажи за войната — и нейният случай най-вероятно бе точно такъв.

Застанах отзад, почти извън стаята. Рейчъл беше до мен. Татяна не знаеше английски. Оставихме на Катарина да говори. Двете разговаряха десетина минути. Сетне последва кратка пауза. Татяна въздъхна, отвори чекмеджето под телефона и подаде на Катарина листче хартия. Катарина я целуна по бузата и се присъедини към нас.

— Много е изплашена — осведоми ни тя. — Познавала единствено Павел. Вчера той я посетил и й наредил да не напуска стаята при никакви обстоятелства.

Хвърлих поглед към Татяна. Опитах се да й отправя окуражителна усмивка, което не даде особен ефект.

— Какво ти каза тя? — попита Рейчъл.

— Тя не знае нищо, естествено. Както и аз. Знае единствено, че бебето й ще намери добър дом.

— Каква беше онази хартийка, която тя ти даде?

Катарина разгледа листчето.

— Телефонен номер. В случай, че възникне нещо непредвидено, трябва да се обади, като набере четири деветки.

— Пейджър — уточних.

— И аз така мисля.

Погледнах към Рейчъл.

— Можем ли да го проследим?

— Съмнявам се, че ще ни отведе някъде. Всеки може да се сдобие с пейджър под фалшиво име.

— Все пак нека го използваме — предложих. Обърнах се към Катарина. — Татяна срещала ли се е с друг, освен с брат ти?

— Не.

— Тогава се обади ти. Кажи, че ти си Татяна. Кажи, на който се обади, че кървиш или имаш болки.

— Хей, по-полека — обади се Рейчъл.

— Трябва да докараме някого тук — настоях.

— И после какво?

— Какво значи „после какво“? Разпитваш ги. Нали това ти е работата?

— Вече не съм федерална. А дори и да бях, не можем просто да ги насметем като с булдозер. За секунда се постави на мястото на някого от тях. Появяваш се, а аз ти излизам насреща. Какво ще направиш, ако си се забъркал в нещо подобно?

— Ще направя сделка.

— Може би. А може и просто да се кротнеш и да поискаш адвокат. Тогава?

Замислих се върху думите й.

— Ако лицето поиска адвокат — отвърнах, — остави ни насаме.

Рейчъл се опули.

— Сериозно ли говориш?

— Говорим за живота на дъщеря ми.

— В момента говорим за много деца, Марк. Тези хора търгуват с бебета. Трябва да им спрем бизнеса.

— И какво предлагаш?

— Търсим ги на пейджъра, както ти предложи. Но разговорът трябва да се води от Татяна. Да измисли каквото и да е, за да ги докара тук. Те ще я прегледат. Ние ще проверим регистрационния им номер. Когато си тръгнат, ще ги последваме. Ще открием кои са.

— Не разбирам — възразих аз. — Защо Катарина да не проведе разговора?

— Защото, който и да дойде тук, ще поиска да прегледа лицето, с което е разговарял по телефона. Катарина и Татяна имат различни гласове. Ще се усетят какво им кроим.

— Но защо трябва да минаваме през всичко това? Ще ги докараме тук. Защо да рискуваме с преследване до адреса им?

Рейчъл притвори очи и пак ги отвори.

— Марк, мисли. Ако разберат, че сме по следите им, как ще реагират?

Сепнах се.

— И искам да сме наясно с още нещо. Сега вече не става дума само за Тара. Трябва да заковем тези типове.

— А ако им скочим още тук — довърших, вече наясно с нейните мотиви, — те ще бъдат предупредени.

— Точно така.

Не бях сигурен, доколко това ме вълнуваше. Тара беше моят приоритет. Ако ФБР или полицаите решаха да повдигнат обвинение срещу тези хора, бях изцяло „за“. Но това стоеше далеч от моя личен дневен ред.

Катарина поговори с Татяна за нашия план. Момичето се бе гипсирало. Непрекъснато клатеше глава в знак на несъгласие. А времето течеше — време, с което всъщност не разполагахме. Внезапно отсякох, вземайки крайно глупаво решение. Вдигнах слушалката, набрах номера на пейджъра и натиснах четири пъти деветката. Татяна замръзна.

— Ти ще говориш — наредих.

Катарина превеждаше.

Млъкнахме в продължение на две минути. Бяхме заковали погледи в Татяна. Когато телефонът иззвъня, онова, което видях в очите на момичето, никак не ми хареса. Катарина произнесе нещо с настоятелен тон. Татяна поклати глава и упорито скръсти ръце. Телефонът иззвъня трети път. Сетне четвърти.

Аз извадих оръжието си.

Рейчъл само произнесе:

— Марк!

Държах пистолета с отпусната надолу ръка.

— Тя знае ли, че става дума за живота на дъщеря ми?

Катарина заговори припряно нещо на сръбски. Погледнах твърдо Татяна в очите. Не последва реакция. Вдигнах пищова и произведох изстрел. Електрическата крушка се пръсна, а изстрелът прогърмя в стаята. Подскочихме като ужилени. Поредният глупав ход. Знаех си. Но не бях сигурен, че ми пука.

— Марк!

Рейчъл ме хвана за ръката. Отблъснах я. Изгледах Катарина.

— Кажи й, че ако повикващият затвори…

Не успях да довърша изречението. Катарина изстреля някакви думи на сръбски. Стиснах пистолета, но го държах отпуснат до тялото си. Татяна не отместваше очи от мен. По челото ми изби пот. Почувствах се разлюлян като от трус. Докато тя се взираше в мен, установих, че чертите й взеха да омекват.

— Моля те — произнесох.

На шестото позвъняване Татяна грабна слушалката и започна да говори.

Изгледах Катарина. Тя слушаше разговора, след което ми кимна. Отстъпих към другия край на стаята. Рейчъл бе приковала очи в мен. Отвърнах й със същото. Тя първа примигна.

 

 

Паркирахме камарото в съседен гараж и зачакахме.

Не ни беше до приказки. Тримата гледахме във всички посоки, освен един в друг, като непознати в асансьор. Не знаех какво да кажа. Не знаех и какво чувствам. Бях стрелял с пистолет и почти застраших живота на съвсем младо момиче. По-лошото бе, че това май не ме развълнува. Откатът, ако имаше такъв, беше далеч от мен — като гръмотевични облаци, които скоро щяха да отминат.

Включих радиото и го настроих на местна радиостанция с новини. Едва ли не очаквах да чуя: „Прекъсваме програмата заради извънредно съобщение“, след което да съобщи имената и описанието ни, предупреждавайки, че сме въоръжени и опасни. Но не се чу нищо за стрелби в Каселтън, нито за полицейско преследване.

Двамата с Рейчъл бяхме заели същите места в колата, а Катарина залегна на задната сгъваема седалка. Рейчъл бе извадила ръчния навигатор с готова за записване химикалка. Подвоумих се дали да не се обадя на Лени, но си спомних предупреждението на Зия. Те ще ни подслушват. Нямах кой знае какво за докладване, освен че заплаших едно шестнайсетгодишно бременно момиче с незаконно притежаван пистолет, взет от трупа на убит в задния ми двор мъж. Лени адвокатът със сигурност не би се зарадвал на подробностите.

— Смяташ ли, че изобщо ще ни съдейства? — попитах.

Рейчъл сви рамене.

Татяна обеща, че вече ще е от нашия отбор. Не знаех дали да й вярвам. За по-сигурно изключих телефона й и прибрах кабела. Претърсих стаята за хартии и средства за писане, за да не пробута бележка на посетителя. Нищо не открих. Рейчъл пък постави мобифона си на ръба на прозореца, за да го използва като подслушвателно устройство. А Катарина бе с долепен мобилен телефон до ухото си. Щеше отново да превежда.

Половин час по-късно на паркинга се появи златист лексус SL 430. Подсвирнах. Един колега от болницата току-що си беше купил същата кола. Беше му струвала шейсет бона. Жената, която слезе от нея, беше с късо подстригана стърчаща бяла грива. Носеше тясна бяла блуза, съответстваща на цвета на косата й и в същия стил бял панталон, прилепнал едва ли не под кожата. Ръцете й имаха слънчев загар. Беше от тоя тип жени. Знаем ги — секси майчета, които обичат да се фръцкат в тенис клуба.

Двамата с Рейчъл се обърнахме към Катарина. Тя кимна сериозно.

— Същата е. Тя изроди моето бебе.

Видях, че Рейчъл включи ръчния навигатор.

— Какво правиш? — попитах.

— Въвеждам регистрационния номер и марката на колата. Само след минути ще знаем на чие име е регистрирана.

— И как става това?

— Никак не е трудно. Всеки служител на реда си създава връзки. А ако не си ги създаде, плаща на някого от пътно управление. Нормалната тарифа е петстотин кинта.

— Значи си включена онлайн?

Тя кимна.

— Електронен модем. Един мой приятел, казва се Харолд Фишър, е технически хулиган на свободна практика. Не му хареса как ме изритаха федералните.

— Значи в момента ти помага?

— Да.

Белокосата жена се наведе и издърпа нещо като лекарска чанта. Сложи си дизайнерски тъмни очила и забърза към стаята на Татяна. Почука, вратата се отвори и Татяна я пусна да влезе.

Обърнах се на седалката и насочих вниманието си към Катарина. Мобифонът й беше с изключен звук.

— Татяна й казва, че сега се чувства по-добре. Жената е ядосана, че са я повикали напразно. — Тя направи пауза.

— Чу ли някакво име досега?

Катарина поклати глава.

— Сега се кани да я прегледа.

Рейчъл се взираше в миниатюрния ръчен навигатор, сякаш беше вълшебно кристално кълбо.

— Бинго!

— Какво?

— Дениз Ванич, „Ривървю Авеню“ номер 47, Риджуд, Ню Джърси. Четирийсет и седем годишна. Няма сериозни нарушения за паркиране.

— Толкова ли бързо получи информацията?

Тя сви рамене.

— Харолд само трябва да въведе регистрационния номер. Ще провери какво може да изрови за нея. — Химикалката й отново се задвижи. — А през това време аз ще въведа името й в „Гугъл“. — Ще останеш изненадан колко неща можеш да изровиш с тази търсачка.

Всъщност знаех. Веднъж въведох своето име. Вече не помня повода. Бяхме се напили със Зия и го направихме да се позабавляваме. Тя го нарече „его сърфиране“.

— Не се чува говор. — Лицето на Катарина се бе превърнало в маска на напрегнато съсредоточаване. — Може би я преглежда в момента?

Хвърлих поглед към Рейчъл.

— Две попадения в „Гугъл“ — съобщи тя. — Първото е уеб сайтът на управление „Строителство и планиране“ на община Бъргън. Подала е молба за разрешение да раздели своя парцел. Молбата е отхвърлена. Второто попадение обаче е по-интересно — сайт за випускниците на полувисши училища. В него се дават имената на бивши възпитаници, които хората се опитват да открият.

— Кое е училището? — попитах.

— Филаделфийски университет, факултет „Медицински сестри и акушерки“.

Това се връзваше.

Катарина съобщи:

— Приключиха.

— Много бързо — казах.

Катарина се заслуша още малко.

— Жената казва на Татяна да се грижи за себе си. Да се храни по-добре заради бебето. И да се обади, ако пак се почувства неразположена.

Обърнах се към Рейчъл.

— Звучи доста по-любезно, отколкото при пристигането — отбелязах.

Рейчъл кимна. Жената, която приехме за Дениз Ванич, излезе от стаята. Вървеше наперено, въртейки нахакано задника си. Прилепналата бяла блуза беше станала на хармоника и не можах да не забележа, че е полупрозрачна. Тя се качи в колата и отфуча.

Запалих камарото, при което моторът зарева като заклет пушач, задавен от хронична кашлица. Карах отзад на безопасно разстояние. Не се тревожех особено, че можем да я изгубим. Вече имахме адреса й.

— Все пак не ми е ясно как минават между капките с тази търговия с бебета?

— Намират отчаяни жени. Примамват ги с обещания за пари и сигурен, удобен дом за детето.

— Но за да осиновиш дете — изтъкнах, — се минава през изключително тежка процедура. Направо да ти се отще. Знам деца извън границата с физически недъзи, които хората се опитват да доведат тук. Бумащината е невъобразима. Да не кажа, че е почти невъзможно.

— Нямам отговор на въпроса ти, Марк.

Дениз Ванич се пристрои към таксовата бариера за Ню Джърси в северна посока. Значи трябва да е поела обратно към Риджуд. Изостанах с камарото още десетина метра. Светна десният мигач на лексуса и колата зави при отбивката за почивка на „Винс Ломбарди“. Дениз Ванич паркира и се запъти към крайпътното заведение. Спрях колата отстрани на рампата и погледнах Рейчъл. Тя бе прехапала долната си устна.

— Сигурно отива до тоалетната — предположих.

— Тя се изми, след като прегледа Татяна. Защо не използва тоалетната тогава?

— Може да е огладняла?

— Има ли вид на жена, която се тъпче с хамбургери, Марк?

— Е, какво да правим?

Настъпи известно колебание. Рейчъл стисна дръжката.

— Остави ме пред вратата.

* * *

Дениз Ванич беше наясно, че Татяна симулира. Момичето твърдеше, че кърви. Дениз провери чаршафите. Не бяха сменяни, а по тях нямаше кръв. Теракотата в банята беше чиста. Седалката на тоалетната също. Никъде не се виждаше кръв. Разбира се този факт сам по себе си не означава кой знае какво. Възможно бе момичето да е почистило. Ала имаше и други факти. Гинекологичният преглед не показа признаци на преждевременно раждане. Нищо такова. Никаква дори дребна следа от кръв. По пубисното й окосмяване също нямаше следи от кръв. Дениз провери и душа, след като привърши прегледа — сух като барут. Момичето се бе обадило преди по-малко от час и твърдеше, че има силно кървене.

Фактите не се връзваха.

И накрая, държанието на Татяна беше странно. Момичетата винаги се плашат. Не ще и дума. Дениз бе пристигнала от Югославия на девет години по времето на сравнително мирния режим на Тито и все пак знаеше какво е да си там. За това момиче животът в Съединените щати навярно й се струва като на Марс. Но страхът й не беше от този вид. Обикновено момичетата гледаха на Дениз като на родител или спасител — с боязън, примесена с надежда. Но това момиче избягваше погледа й. Прекалено много се суетеше, освен че имаше и още нещо. Татяна беше доведена от Павел, който се справяше добре със задачата да ги надзирава. Но той не беше наминавал тук. Дениз се канеше да я попита за него, но предпочете да изчака и да се направи на ударена. Ако нямаше нищо нередно, Татяна сигурно сама щеше да отвори дума за него.

Но тя не го направи.

Да, нещо определено не беше наред.

Дениз не желаеше да събуди подозрение. Тя извърши прегледа и побърза да си тръгне. Зад тъмните си очила огледа за евентуални коли, които можеха да я наблюдават. Не забеляза такива. Провери и за очевидни немаркирани полицейски коли. Пак нищо. Разбира се, тя не беше експерт по тази част. Въпреки че работеше със Стивън Бакард вече от десетилетие, никога не бе имало усложнения. Може би по тази причина си бе позволила да свали гарда.

Още с качването си в колата се пресегна към мобилния телефон. Искаше да се обади на Бакард. Но се отказа. Ако някой бе надушил следите им, щяха да ги проследят. Дениз се поколеба дали да не използва телефонен автомат на най-близката бензиностанция. Но те можеха да очакват и това. Щом видя знака за крайпътната отбивка съобрази, че там има изобилие от телефонни кабини. Можеше да позвъни от тях. Ако действа достатъчно бързо, няма да я видят и да разберат от коя кабина говори.

Но дали и това не криеше опасност?

Прецени набързо възможностите. Да допуснем, че наистина бе следена. В такъв случай отиването с колата до офиса на Бакард щеше да е определено грешен ход. Можеше да изчака и да му се обади от дома си. Но телефонът й можеше да се подслушва. Обаждането от дългата редица телефонни кабини изглеждаше най-безопасно.

Взе си носна кърпичка, за да не оставя отпечатъци по слушалката. Внимаваше и да не изтрие десетките други отпечатъци по нея. Защо да улеснява работата им?

Стив Бакард вдигна телефона и каза: „Ало?“

Очевидното напрежение в гласа му накара сърцето й да изтръпне.

— Къде е Павел? — попита тя.

— Дениз?

— Да.

— Защо питаш?

— Току-що бях при онова момиче. Нещо не е наред.

— О, Господи — изстена той. — Какво се е случило?

— Момичето се обади на номера за спешни повиквания. Каза, че имала кървене, но според мен излъга.

Последва мълчание.

— Стив?

— Върни се вкъщи. Не разговаряй с никого.

— Добре. — Дениз забеляза спиращото бяло камаро. Намръщи се. Не беше ли го виждала някъде?

— В дома си пазиш ли медицинска документация? — попита Бакард.

— Разбира се, че не.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Добре, това е хубаво.

От камарото излезе някаква жена. Дори от това разстояние Дениз успя да види превръзката на ухото й.

— Прибери се вкъщи — настоя Бакард.

Още преди жената да се обърне, Дениз затвори телефона и се шмугна в тоалетната.

* * *

Като дете Стивън Бакард обичаше да гледа стария анимационен сериал „Батман“. Помнеше, че всеки епизод започваше по един и същи начин. Предстоеше поредно престъпление. Съобщаваха по телефона на комисар Гордън и полицейски шеф О’Хара. Двамата палячовци, пазители на реда, придобиваха мрачни физиономии. Обсъждаха ситуацията и решаваха, че има само един изход от положението. Тогава комисар Гордън вдигаше слушалката на червения Бат-телефон. Батман отговаряше на позвъняването и обещаваше да оправи работата и се обръщаше към Робин, провиквайки се: „Към Бат-постовете!“

Стивън остана край телефона със свит стомах. В този случай предстоеше разговор не с героя, а точно обратното — със злодея. Но в последна сметка единствено оцеляването беше от значение. Цветистите думи и оправдания бяха за мирно време. А по време на война, когато става дума за живот и смърт, нещата се опростяват: те или ние. Той вдигна телефона и набра номера.

Лидия отвърна с нежно гласче:

— Ало, Стивън.

— Отново имам нужда от теб.

— Нещо лошо?

— Много.

— Тръгваме — отзова се тя.