Харлан Коубън
Няма втори шанс (19)

ГЛАВА 19

Не съм сигурен какво точно очаквах от офисите на „Най-качествените детективски услуги“. Може би врата с матово стъкло в стил Сам Спейд или Филип Марлоу. Мърлява постройка с износени тухли. Със сигурност без асансьор. Зле гримирана дебела секретарка.

Ала офисът на „Най-качествените детективски услуги“ не беше нищо от сорта. Сградата беше лъскава и светла — част от програмата „градско обновление“ на Нюарк. Непрекъснато слушам за възраждането на Нюарк, само че не го виждам. Вярно, има няколко хубави офис сгради като тази, както и изумителния Център за изящни изкуства, разположен в удобна близост до онези, които могат да си позволят да го посетят (тоест онези, които не живеят в Нюарк), без да шофират през целия град. Но тези елегантни здания са цветя сред бурени, оскъдни звездици на фона на иначе черното небе. Те не променят основния цвят. Нито се сливат, нито кървят. Остават си изолирани, без стерилната им красота да е заразна.

Излязохме от асансьора. Все още държах сака с двата милиона и го усещах странно в ръката си. Зад стена от стъкло стояха три рецепционистки, оборудвани със слушалки. Плотът им беше висок. Казахме имената си по вътрешен телефон. Рейчъл показа значката си на бивш служител на ФБР. Пуснаха ни с натискане на бутон.

Рейчъл отвори вратата с бутане. Аз я следвах. Чувствах се изпразнен, изгребан, но функциониращ. Ужасът от случилото се — затварянето на телефона — бе толкова огромен, че ме избута отвъд парализата и ме хвърли в състояние на необичайна съсредоточеност. Отново ми дойде наум сравнението с операционна зала. Щом пристъпя в залата и я прекося, аз се отърсвам от света. Веднъж имах пациент — шестгодишно момче, което оперирах от съвсем рутинен случай на цепка на небцето. Докато лежеше на операционната маса, жизнените му функции паднаха рязко. Сърцето му спря. Не се паникьосах. Изпаднах в състояние на концентрация, не много по-различно от сегашното. Момчето оцеля.

Навирайки значката в лицата им, Рейчъл поясни, че искаме да се срещнем с някой от отговорните служители. Рецепционистката й се усмихна по начин, който означава, че не я чува. Даже не свали слушалките си. Пръстите й натиснаха някакви бутони. Появи се друга служителка. Тя ни отведе по коридора до частен офис.

За момент не успях да се ориентирам дали сме в присъствието на мъж или жена. Върху бронзовата табелка на бюрото бе изписано „Конрад Дорфман“. Значи е мъж. Той се надигна театрално. Беше извънредно слаб, в син костюм с широки райета на „Гайз енд Долз“, чието сако беше така прищипнато в кръста, че разветите пешове можеха да се сбъркат с пола. Ръцете му минаваха за фини, а косата му пригладена като на Джули Андрюс във филма „Виктор — Виктория“. Лицето му беше на равномерни петна, каквито обикновено свързвам с фон дьо тен.

— Заповядайте — покани ни той с преиграна приповдигнатост. — Името ми е Конрад Дорфман. Аз съм изпълнителният вицепрезидент на НКДУ.

Стиснахме му ръката. Той задържа нашите малко по-дълго, поставяйки свободната си ръка върху ръкостискащата, като се вглеждаше изпитателно в очите ни. Покани ни да седнем. Попита ни дали ще желаем чаша чай. Рейчъл, която бе поела ръководството, отвърна утвърдително.

Още няколко минути разменяхме любезности. Конрад зададе на Рейчъл въпроси за службата й във ФБР. Рейчъл бе уклончива. Намекна, че и тя е в бизнеса на частните детективи, което ще рече колежка, заслужаваща професионално уважение. Аз си мълчах — бях оставил работата на нея. Жената, която ни придружи по коридора, отвори вратата и внесе сребърен поднос на колелца. Конрад се зае да налива чая. Рейчъл пристъпи към въпроса.

— Надяваме се, че ще можете да ни помогнете — обяви тя. — Съпругата на доктор Сейдман е била ваш клиент.

Конрад Дорфман се съсредоточи върху чая. Използваше от онези филтрови цедки, които са последен моден писък, изтръска вътре няколко листенца и бавно си наля чай.

— Вашите хора са й предоставили компактдиск, защитен с парола. Нужно ни е да проникнем в него.

Конрад подаде чаша чай първо на нея, после на мен. Облегна се назад и отпи голяма глътка.

— Съжалявам — обади се той, — но не мога да ви помогна. Паролата е въведена от самия клиент.

— Клиентката е мъртва.

Конрад Дорфман не примигна.

— Това всъщност не променя нищо.

— Съпругът й, господинът до мен, е най-близкият й роднина. Това прави компактдискът негов.

— Не мога да знам това — отвърна Конрад. — Не практикувам наследствено право. Но нямаме контрол над тези неща. Както вече ви казах, клиентът вкарва паролата. Може да сме й дали компактдиска — всъщност не мога нито да го потвърдя, нито да го отрека на този етап, — но няма как да знаем какви цифри или букви е програмирала в паролата.

Рейчъл изчака един такт. Взираше се в Конрад Дорфман. Той също се взря в нея, но сведе поглед, при което вдигна чая и отпи повторно.

— Можем ли да разберем преди всичко защо е идвала при вас?

— Без съдебна заповед? Не, не мисля.

— Компактдискът е ваш — каза тя. — Има задна вратичка.

— Моля?

— Всяка компания си има — изтъкна Рейчъл. — Информацията не се губи завинаги. Програмата на компанията ви има собствена парола, тъй че вашите хора могат да разчетат компактдиска.

— Не знам за какво говорите.

— Била съм агент на ФБР, господин Дорфман.

— Е, и?

— Тъй че разбирам от тези неща. Не ме засягайте на интелигентност.

— Нямах такова намерение, госпожице Милс. Но просто не мога да помогна.

Погледнах към Рейчъл. Тя претегляше възможностите.

— Все още имам приятели в службата, господин Дорфман. Можем да зададем въпроси. Можем да се поровим тук-там. Федералните не си падат много по частните детективи. Знаете го. Не искам да създавам проблеми. Просто държа да узная какво има на компактдиска.

Дорфман остави чашата си. Забарабани с пръсти. Чу се почукване и същата жена отвори вратата. Тя повика Конрад Дорфман навън. Той отново се надигна с прекомерна театралност и взе стаята едва ли не на един скок.

— Извинете ме за момент.

Когато излезе, погледнах Рейчъл. Тя не се обърна към мен.

— Рейчъл?

— Нека просто да видим какво ще стане, Марк.

Но всъщност нямаше кой знае какво за ставане. Конрад се върна в кабинета. Той прекоси стаята и застана над Рейчъл в очакване тя да го погледне. Тя не му достави това удоволствие.

— Самият ни президент, Малкълм Дюард, е бивш федерален агент. Знаехте ли го?

Рейчъл не отвърна.

— Та той провел няколко обаждания, докато ние бъбрехме. — Конрад продължаваше да чака. — Госпожице Милс? — Рейчъл най-сетне вдигна поглед. — Вашите заплахи са безпочвени. Нямате приятели в агенцията. А господин Дюард, уви, има. Напуснете кабинета ми. Веднага.