Харлан Коубън
Няма втори шанс (6)

ГЛАВА 6

Изход нямаше.

Копнеех за обезчувствяване. Копнеех за състоянието на кома в болницата, за интравенозната система с неспиращия поток на упойката. Все едно, че кожата ми беше смъкната и нервните ми окончания оголени. Можех да усетя всичко.

Завладяха ме страх и безпомощност. Страхът ме затвори в стая и превъртя ключа, а безпомощността — жестокото съзнание, че съм прецакал всичко и не мога да сторя нищо, за да облекча болката на детето си — ми надяна усмирителна риза и загаси светлините. Сигурно губех разсъдък.

Дните се нижеха в лепкава мъгла. През повечето време седях край телефона, всъщност край няколко телефона — домашния, моя клетъчен и клетъчния на похитителя. Купих зарядно устройство за мобилния на похитителя, за да не спира да работи. Прекарвах времето си на канапето. Телефоните бяха от дясната ми страна. Стараех се да не ги поглеждам, даже зяпах телевизора, тъй като помнех старата поговорка, че наблюдаваният чайник никога не завира. Все пак им хвърлях поглед крадешком, за да се уверя, че не са избягали, внушавайки им да звъннат.

Отново се опитвах да съживя онази свръхестествена връзка между баща и дъщеря, която преди ми вдъхваше увереност, че Тара е още жива. Тя като че ли продължаваше да пулсира (или поне си го внушавах), макар и едва-едва, и в най-добрия случай бе съвсем изтъняла.

Няма втори шанс…

Отгоре на цялото ми чувство за вина, нощес сънувах една жена — не Моника, а старата си любов Рейчъл. Беше от сънищата, в които време и реалност се объркват, светът е непознат и чужд, дори противоречив, и все пак не изглежда нелогичен. С Рейчъл пак сме заедно. Никога не сме късали, но въпреки това сме живели разделени през всичките тези години. Аз съм на трийсет и четири, но тя не е остаряла нито с ден, откакто ме напусна. В съня Тара е все така моя дъщеря — всъщност не са я отвличали, — но е някак си и на Рейчъл, макар че Рейчъл не е нейна майка. Навярно сте имали подобни сънища. Всичко е нелогично, без обаче да го оспорвате. Когато се събудих, сънят се разнесе като дим, както се случва със сънищата. Но ми остана вкусът, както и копнежът, който ме завладя с неочаквана сила.

Майка ми твърде много се суетеше около мен. Току-що ми стовари поредния поднос с храна. Пренебрегнах го за кой ли път, но тя си знаеше своето: „Трябва да имаш сили за Тара“.

— Да, мамо, „сили“ е ключовата дума тук. Стига да правя достатъчно лицеви опори на пейката, това ще ми върне Тара.

Мама само поклати глава, без да ми се връзва. Беше жестоко от моя страна, защото тя също страдаше. Внучката й бе изчезнала, а синът й бе в кошмарно състояние. Видях, че се запъти към кухнята с въздишка. Не й се извиних.

Тикнър и Ригън наминаваха често. С приказките си много ми напомняха празните бълнувания от пиесите на Шекспир, които не значат нищо. Осветлиха ме за технологичните чудеса, използвани в издирването на Тара, като ДНК анализи и потенциални пръстови отпечатъци, охранителни камери, летища, пътни бариери и железопътни гари, търсачки, наблюдение и лаборатории по криминалистика. Парадираха с изтъркани полицейски клишета от сорта „Нито един непреобърнат камък“ и „Всяка възможна версия“. Аз кимах умно. Караха ме да разглеждам снимки на заподозрени лица, но търговският пътник със суичъра не беше на нито една от тях.

— Проучихме „Б + Т Електроникс“ — съобщи ми Ригън още на първата вечер. — Компанията съществува, но те използвали магнитни знаци, които само отлепваш от камиона. Някой им е откраднал един преди два месеца. През ум не им минало, че си заслужава да съобщават за случая.

— А регистрационният номер? — попитах.

— Номерът, който ти ни съобщи, не съществува.

— Как е възможно?

— Използвали са две стари табели с регистрационни номера — обясни Ригън. — Нали разбираш, режат две табели наполовина и след това заваряват лявата половина на едната с дясната половина на другата.

Зяпах го като треснат.

— Тази работа има и една хубава страна — додаде Ригън.

— Нима?

— Означава, че си имаме работа с професионалисти. Знаели са предварително, че ако се свържеш с нас, ще устроим засада в мола. Намерили са място за паркиране, до което не можем да стигнем, без да бъдем забелязани. Набутват ни в проследяване на безполезни следи с фалшивия рекламен знак и подправения регистрационен номер. Та както казах, професионалисти са.

— И кое му е хубавото на това?

— Професионалистите обикновено не проливат кръв.

— А какво правят?

— Нашата теория е, че се опитват да те размекнат, за да искат още пари.

Да ме размекнат. Върши работа.

Тъстът ми се обади след фиаското с откупа. Гласът на Едгар не криеше разочарованието му. Не искам да прозвучи грубо — Едгар беше човекът, който набави парите и ми даде да разбера, че ще го направи отново. Но разочарованието му звучеше по-скоро насочено срещу мен лично, отколкото срещу факта, че не съм послушал съвета му да не се обаждам на полицията, както и срещу крайния изход.

Разбира се, имаше право. Здравата оплесках нещата.

Опитвах се да участвам в разследването, но полицията никак не ме насърчи. По филмите органите на реда сътрудничат и споделят информация с жертвата. Аз, естествено, задавах на Тикнър и Ригън много въпроси във връзка със случая. Само че те не ми отговаряха. Никога не обсъждаха с мен подробностите. Отнасяха се към въпросите ми едва ли не с презрение. Исках, например, да знам повече относно това, в какво състояние е била открита жена ми и как се е оказала гола. Но удрях на камък.

Лени често ме посещаваше у дома. Избягваше погледа ми, тъй като се обвиняваше, че ме подтикна да сваля картите. А физиономиите на Ригън и Тикнър изразяваха смесена вина — хем защото всичко се разви така зле, хем защото аз, скърбящият съпруг и баща, може би стоях зад всичко това от самото начало. Ровеха в разклатения ми брак с Моника. Искаха да узнаят защо пистолетът ми липсва. Стана точно както го предрече Лени — колкото повече време минаваше, толкова повече органите на реда насочваха вниманието си към единствения наличен заподозрян.

С уважение, искрено Ваши.

След изтичането на една седмица, присъствието на полицията и ФБР започна да се разрежда. Тикнър и Ригън вече не наминаваха толкова често. Но взеха все по-често да си поглеждат часовниците, да си търсят извинения с телефонни разговори по други случаи. Аз, естествено, ги разбирах. Нямаше нови улики. Нещата започваха да утихват. Част от мен приветстваше възможността за малко отдих.

И тогава на деветия ден всичко се промени.

В десет вечерта започнах да се събличам, за да си лягам. Бях сам. Обичам семейството и приятелите си, но те съзнаваха, че ми е нужно да прекарвам известно време и сам. Всички си тръгнаха преди вечерята. Бях поръчал доставка от китайски ресторант и съгласно инструкциите на мама хапнах за сила.

Погледнах будилника до леглото. Ето откъде знаех, че часът беше точно 22:18. Хвърлих случаен поглед през прозореца, колкото да огледам двора. В тъмнината за малко да го пропусна — всъщност съзнанието ми не отчете нищо, — но нещо привлече вниманието ми. Спрях се и погледнах отново.

Там, на моята улица, като побит камък стоеше жена и се взираше в къщата. Само предположих, че се взира, не го знаех със сигурност. Лицето й се губеше в сенките. Беше с дълга коса — толкова можах да зърна от силуета й — и носеше дълъг шлифер. Беше пъхнала ръце в джобовете.

Просто стоеше там.

Не знаех какво да мисля. Разбира се, семейството ми присъстваше в новините. Репортери се отбиваха по всяко време. Огледах улицата и в двете посоки. Нямаше нито автомобили, нито репортерски коли, нищо. Значи бе дошла пеша, което не беше необичайно. Живеех в предградие. Хора се разхождат по всяко време, обикновено с куче или съпруг, или и с двете, но и сама жена на разходка едва ли можеше да предизвика земетресение.

Но защо се беше спряла?

Болезнено любопитство, допуснах аз.

Оттук ми се видя висока, но това до голяма степен бе предположение. Чудех се какво да направя. Полазиха ме тръпки от безпокойство. Грабнах горнището на анцуга си и го нахлузих върху пижамата. Същото сторих и с долнището. Пак надзърнах през прозореца. Жената замръзна.

Беше ме видяла.

Обърна се и бързо се отдалечи. Усетих как гърдите ми се стягат. Опитах се да отворя прозореца, но беше заял. Ударих го от двете страни, за да го разхлабя, и пробвах пак. Неохотно поддаде около два пръста. Наведох уста към отвора.

— Чакайте!

Тя ускори крачка.

— Моля ви, почакайте една секунда!

Вече се затича. По дяволите! Спуснах се след нея. Не знаех къде са ми чехлите, а за обувки нямаше време. Тревата гъделичкаше ходилата ми. Спринтирах в посоката, където бе изчезнала. Опитах се да я настигна, но я изгубих.

Когато се прибрах вкъщи, се обадих на Ригън и му съобщих за случилото се. Дори на мен ми прозвуча глупаво. Някаква си жена стояла пред къщата ми — голям праз. И Ригън не звучеше впечатлен. Успях да се самоубедя, че случката не означава нищо — просто любопитна съседка. Пъхнах се в леглото, щракнах телевизора и накрая затворих очи.

Нощта обаче не бе приключила.

Към четири сутринта телефонът ми иззвъня. Бях в състоянието, което сега наричам сън. Вече съм забравил що е истински сън. Просто витая някъде със затворени очи. Нощите се изнизват мъчително, като дните. Завесата, която ги дели, е почти невидима. Нощем тялото ми успява да си отпочине, но умът отказва да спре да работи.

Със стиснати очи за кой ли път пресъздавах мислено нападението от онази сутрин, с надеждата да изплува някакъв спомен. Започнах оттам, където съм в момента: моята спалня. Спомних си как будилникът иззвъня. Същата сутрин с Лени се бяхме уговорили да играем ракетбол^[1]. Започнахме да играем всяка сряда преди около година и бяхме напреднали дотам, че игрите ни от „плачевни“ се бяха издигнали до „лечебни“. Моника беше будна и под душа. Аз имах планирана операция за единайсет часа сутринта. Станах и нагледах Тара. Запътих се обратно към спалнята. Моника вече беше излязла от банята и нахлузваше джинсите си. Слязох в кухнята все още по пижама, отворих хладилника „Уестингхауз“ и предпочетох гранолата с малини пред тази с боровинки (наскоро бях споменал тази подробност на Ригън, все едно, че имаше значение). Наведох се над мивката, дъвчейки…

Бум и толкова. После бяло петно, до свестяването ми в болницата.

Телефонът иззвъня втори път. Отворих очи.

Ръката ми напипа слушалката. Вдигнах я и казах: „Ало?“

— Обажда се инспектор Ригън. Аз съм с агент Тикнър. Пристигаме след две минути.

Преглътнах.

— Какво има?

— Две минути. — И затвори телефона.

Станах от леглото. Надникнах през прозореца, като едва ли не очаквах да видя отново жената. Нямаше никой. Джинсите ми от вчерашния ден лежаха смачкани на пода. Обух ги. Нахлузих и горнището на анцуга през главата и заслизах надолу. Отворих входната врата и се озърнах навън. Иззад ъгъла се появи полицейска кола. Ригън шофираше, а Тикнър седеше до него. Май никога досега не съм ги виждал да пристигат с една и съща кола.

Знаех си, че не идват с добра новина.

Двамата напуснаха колата. Червата ми се преобърнаха. След провала с откупа се подготвях за това посещение. Бях стигнал дотам да отрепетирам в ума си как точно ще се случи — как ще ми нанесат словесния удар, как ще кимна, ще им благодаря и ще ги помоля да ме извинят. Бях упражнявал реакцията си. Знаех как точно ще приема новината.

Но сега, докато наблюдавах начина, по който Ригън и Тикнър се отправят към мен, тази самозащита се изпари. На нейно място се възцари паника. Тялото ми се разтрепери. Едва стоях на краката си. Коленете ми омекнаха и се подпрях на рамката на вратата. Двамата мъже вървяха в крачка, като в сцена от стар военен филм, в която офицерите пристигат в дома на майката с мрачно-тържествени физиономии. Тръснах глава, сякаш за да ги пропъдя.

Щом стигнаха вратата, влязоха едновременно.

— Искаме да ти покажем нещо — обяви Ригън.

Обърнах се и ги последвах. Ригън включи лампата, която осигури само оскъдна светлина. Тикнър пристъпи към канапето. Отвори лаптопа си и включи монитора, който го окъпа в синкава светлина.

— Направихме пробив — уточни Ригън.

Аз се приближих.

— Твоят тъст ни даде списък със серийните номера на банкнотите за откупа, нали помниш?

— Да.

— Вчера следобед една от банкнотите е била използвана в банка. Сега агент Тикнър ще ти покаже видеозаписа.

— На банката ли? — попитах.

— Да. Прехвърлихме записа от видеокамерата в неговия лаптоп. Преди дванайсет часа някой е занесъл стодоларова банкнота в тази банка, за да я развали на по-дребни. Искаме да изгледаш записа.

Седнах до Тикнър. Той натисна някакъв бутон и видеото се включи моментално. Очаквах черно-бял запис или лошо качество на образа със снежинки. Но записът не беше нито едно от двете. Беше заснет от висок ъгъл с изключително контрастни цветове. Някакъв плешив мъж разговаряше с касиерка. Звук нямаше.

— Не го познавам — казах.

— Почакай.

Плешивецът каза нещо на касиерката. Изглежда си разменяха непринудени шеги. Той вдигна някакъв лист хартия и й махна за довиждане. Към гишето се приближи следващият човек от опашката. Изпъшках на глас.

Беше сестра ми Стейси.

Обезчувствяването, за което копнеех, неочаквано изпълни тялото ми. Не зная защо. Навярно защото бях разкъсван между две противоположни емоции. От една страна — страх, че собствената ми сестра е извършила това. Собствената ми сестра, която обичах толкова много, ме беше предала. Но от друга страна, имаше надежда — вече имах надежда. Разполагахме с улика. И ако е била Стейси, не исках да повярвам, че тя би наранила Тара.

— Това сестра ти ли е? — попита Ригън, сочейки с пръст образа й.

— Да — погледнах го. — Къде е било заснето това?

— Катскилс^[2] — отвърна. — Градът се казва…

— Монтег — довърших вместо него.

Тикнър и Ригън се спогледаха.

— Откъде знаеш?

Но аз вече бях тръгнал към вратата.

— Знам къде е.