Харлан Коубън
Няма втори шанс (12)

ГЛАВА 12

На сутринта в шест часа излязох от къщи и поех по улицата. Като използвах ключа, който имах от колежанските години, отворих вратата и се вмъкнах в къщата на моето детство.

Годините се бяха отразили зле на жилището, но пък то и не беше от онези, които снимат за списание „Къща и градина“, освен може би като дом от „едно време“. Бяхме сменили рунтавия килим преди четири години — синьо-белите му шарки бяха толкова избелели и износени, че се смени почти сам — с канцеларскосив килим без мъх, та количката на татко да се търкаля лесно по него. Освен килима нищо друго не беше пипвано. Върху силно лакираните странични масички все така стояха наредени порцелановите фигурки от отдавнашно пътуване до Испания. Маслени картини на цигулки и плодове продължаваха да красят боядисаната с бяла боя ламперия, въпреки че никой от нас не беше нито музикант, нито си падахме по плодовете.

Върху лавицата на камината бяха поставени фотографии. Всеки път се спирах и поглеждах онези със сестра ми Стейси. И аз не знам какво точно търсех. А може би знаех? Търсех признаци, предварително загатване, дребни улики, че тази млада, крехка и увредена девойка един ден щеше да купи пистолет от улицата, да ме простреля, да нарани дъщеря ми.

— Марк? — Беше мама. Тя знаеше какво правя. — Ела да ми помогнеш.

Кимнах и се насочих към спалнята в дъното. Татко спеше на партера. Беше по-лесно, отколкото да изкачва стълбите с инвалидната количка. Облякохме го, което донякъде бе като да обличаш чувал с мокър пясък. Татко се килваше ту на едната, ту на другата страна. Теглото му се променяше неочаквано и рязко. Двамата с майка ми му бяхме свикнали, ала то не правеше задачата ни по-лека.

Когато ме целуна за довиждане, от мама се разнесе дъх на мента и цигари. Настоявал съм да ги спре, а тя все ми обещаваше, но си знам, че няма да стане. Забелязах как се е отпуснала кожата на шията й и златната верижка почти се бе скрила в гънките й. Тя се наведе и целуна баща ми по бузата, задържайки там устните си малко по-дълго.

— Внимавайте — заръча като всеки друг път.

Тръгнахме на разходка. Търкалях баща си покрай спирката на метрото. Живеем в град на пътуващи с градски транспорт. Предимно мъже, но и жени, чакаха по палта с куфарчета в едната ръка и чаша кафе в другата. Може да прозвучи странно, но още между деветата и единайстата си година започнах да гледам на тези хора като на герои. Качват се на проклетия влак пет пъти седмично. Возят се до Хобокън, където правят смяна по маршрута, който ги отвежда в Ню Йорк. Някои се насочват към Трийсет и трета улица и вземат влака за центъра. Други пък се отправят към финансовия център, след като го отвориха наново. Правят тази ежедневна жертва, потискайки желанията и мечтите си, за да подсигурят живота на онези, които обичат.

Можех да се занимавам с естетична хирургия, с което буквално да печатам пари. Родителите ми щяха да си позволят по-добри грижи за моя баща. Можеха да се преместят в по-хубаво жилище, да наемат медицинска сестра на цял работен ден, да намерят дом, който задоволява по-добре нуждите им. Но аз не направих това. Не им помогнах, поемайки по утъпканите пътища, защото, честно казано, такава работа щеше да ми е скучна. Тъй че избрах да върша нещо по-вълнуващо, нещо, което обичам. По тази причина хората ме считат за герой, все едно съм този, който се жертва. Но истината е друга. Тези, които работят за бедните, обикновено са по-егоистични — ние не сме склонни да жертваме нуждите си. Да се хванем с работа, която осигурява семействата ни, не ни е достатъчно. Подкрепата за хората, които обичаме, се явява второстепенна. Задоволяваме нуждата си от лично удовлетворение, дори и семействата ни да са принудени да минат без него. Та какви са тези мъже в костюми, които се качват като автомати на транзитния влак за Ню Джърси? В повечето случаи те мразят мястото, към което пътуват, както и работата си, но въпреки това я вършат. Вършат я, за да се погрижат за своите семейства, да осигурят по-добър живот за съпругите си, за децата си, и навярно, само навярно, за своите болни, застаряващи родители.

Тъй че всъщност кой от нас е по-достоен за възхищение?

С татко всяка сряда следваме един и същи маршрут. Хващаме пътя покрай парка зад библиотеката. Паркът е пренаселен и в него ще откриете елемент, характерен за предградията — множество футболни игрища. Колко, според вас, първокачествена общинска земя е заета за този чуждоземен спорт, който не свири първа цигулка у нас? Татко някак се успокояваше от гледката на игрищата и от виковете и игрите на децата. Спряхме се и напълнихме дробовете с въздух. Озърнах се наляво. Няколко здрави жени тичаха за здраве в най-фини, прилепнали към тялото, трика от ликра. Татко почти не шаваше. Усмихнах се. Може би причината той да харесва това място нямаше нищо общо с футбола.

Вече съм забравил какъв беше той някога. Когато се опитвам да се върна толкова назад, спомените ми са като отделни кадри — проблясъци на гърлен мъжки смях, малко момченце, притиснато до бицепса му с провесени надолу крака. И почти няма друго. Помня, че го обичах много, и това май винаги е било достатъчно.

След втория му инсулт преди шестнайсет години, говорът му стана твърде затруднен. Запъваше се насред изречението, пропускаше думи, мълчеше с часове, понякога с дни. Човек почти забравяше присъствието му. Всъщност никой не можеше да е сигурен, че е бил разбран от татко, особено когато той изпадаше в класическата „експресивна афазия“ — състояние, при което схващаш, но не можеш да общуваш, или нещо дори още по-зловещо.

Но помня, че в един горещ юнски ден, в последния ми гимназиален клас, татко неочаквано се пресегна и ме сграбчи за ръкава, впивайки ноктите си в него. Тогава тъкмо тръгвах на някакъв купон. Лени ме чакаше на вратата. Полазиха ме тръпки от изненадващо силната му хватка. Сведох очи. Лицето му беше побеляло, жилите на врата му изопнати, но повече от всичко ме шокира изписаният на лицето му неприкрит страх. Това изражение ме е преследвало години наред. Отпуснах се на стола до неговия, а ръката му бе все така впита в мен.

— Татко?

— Разбирам — произнесе умолително. Хватката около ръката ми се стегна още по-силно. — Моля те. — Всяка негова дума беше неимоверно усилие. — Все още разбирам.

Не каза нищо повече. Но това беше достатъчно. Все едно ми каза: „Дори и да не мога да говоря и реагирам, аз разбирам. Моля ви, не ме отписвайте“. Известно време лекарите поддържаха становището си, че той има експресивна афазия. Но след втория инсулт вече не бяха толкова сигурни дали разбира, или не. Не знам дали в случая прилагах своя версия на „Гамбита на Блез Паскал“ — ако ме разбира, значи трябва да му говоря, а ако не ме разбира, вреда няма, но мисля, че поне му го дължа. Тъй че му говоря. Всичко му казвам. В момента му разказвах за посещението на Дайна Левински („Помниш ли я, татко?“) и за скрития компактдиск.

Лицето на татко остана непроницаемо и неподвижно, а левият ъгъл на устните му увиснал надолу като сърдит лозарски косер. Често си мисля, че бих предпочел онзи разговор за „разбирането“ да не се бе състоял. Не знам кое е по-лошо — да не вдяваш нищо или да съзнаваш клопката си. А може би знам?

Вече вземах втория завой — покрай новата писта за скейтборд, — когато зърнах бившия си тъст Едгар Портман да седи на една пейка в пълния си небрежно-елегантен блясък, преметнал крак връз крак, обут в панталон с изгладени ръбове, на които муха може да се разчекне. След стрелбата с Едгар се опитвахме да поддържаме отношения, каквито липсваха, докато дъщеря му беше жива. Заедно наехме детективска агенция — той, естествено, знаеше коя е най-добрата, — но от нея не изскочи нищо. След време и двамата се уморихме от преструвките. Свързваше ни единствено споменът за най-лошите моменти в живота ми.

Разбира се, появата на Едгар тук можеше да бъде чиста случайност. Живеем в един и същи град. Напълно е възможно понякога да се сблъскваме. Но случаят не беше такъв и аз го знаех. Едгар не бе от хората, посещаващи парка спонтанно. Беше дошъл заради мен.

Погледите ни се срещнаха и не мисля, че онова, което видях, ми хареса. Закарах количката до пейката му. Едгар не сваляше очи от мен, без дори за миг да хвърли поглед към баща ми. Със същия успех можех да тикам пазарска количка.

— Майка ти ми каза, че мога да те открия тук — каза той.

Спрях се на няколко крачки от него.

— Какво има?

— Седни на пейката.

Спрях инвалидната количка вляво от себе си и включих спирачката. Баща ми гледаше право напред. Главата му се бе килнала към лявото рамо, както става, когато е уморен. Обърнах се с лице към Едгар.

— Чудя се как да ти го съобщя — подхвана той.

Отдръпнах се от него. Той отмести поглед.

— Едгар?

— Хмм.

— Просто ми кажи.

Едгар кимна в знак, че оценява прямотата ми. Беше от този тип хора. Без предисловие съобщи:

— Получих второ искане за откуп.

Залитнах назад. Не знам какво бях очаквал да чуя — може би, че Тара е била намерена мъртва, — но онова, което той ми казваше… просто не го възприемах. Тъкмо се канех да задам пореден въпрос, когато забелязах, че в скута си държи куфарче. Той го отвори и извади от него найлонов плик — точно както миналия път. Примижах. Той ми го връчи. Гърдите ми се стегнаха. Премигнах и погледнах към плика.

Косми. Вътре имаше кичур от косми.

— Това е доказателството им.

Загубих ума и дума. Просто се взирах в кичура. Сетне внимателно положих плика върху скута си.

— Станало им е ясно, че ще се отнесем скептично — посочи Едгар.

— На кого му е станало ясно?

— На похитителите. Казаха, че ни отпускат няколко дни. Веднага занесох космите в лабораторията за ДНК анализ.

Изгледах го и пак сведох очи към кичура.

— Предварителният резултат беше готов преди два часа — уточни Едгар. — Не може да послужи пред съда, но все пак е достатъчно окончателен. Космите съвпадат с онези, които ни изпратиха преди година и половина. — Той млъкна и преглътна. — Космите принадлежат на Тара.

Чух думите, но те не стигнаха до съзнанието ми. По някаква причина поклатих отрицателно глава.

— Може просто да са ги запазили отпреди…

— Не. Те извършват и възрастови тестове. Тези косми са на дете на възраст около две години.

Предполагам, че вече съм знаел това. Сам можех да видя, че това не беше меката бебешка косица на дъщеря ми. Тя не можеше да остане със същата коса. Нейната трябва да е потъмняла и да се е сгъстила…

Едгар ми подаде някаква бележка. Поех я, все още замаян. Шрифтът беше същият като онзи, който видяхме преди осемнайсет месеца. Най-горният ред над прегъвката гласеше:

ИСКАТЕ ЛИ ЕДИН ПОСЛЕДЕН ШАНС?

Усещах ускорените удари на сърцето си. Гласът на Едгар прозвуча като от далечно разстояние.

— Навярно трябваше да ти го съобщя незабавно, но ми се видя като очевидна измама. С Карсън решихме да не ти даваме напразни надежди. Имам приятели, които можаха да ускорят ДНК резултатите. Все още пазехме космите от предишната пратка. — Той сложи ръка на рамото ми. Аз не помръднах. — Тя е жива, Марк. Не знам как и къде, но Тара е жива.

Очите ми останаха приковани в кичурчето коса. Тара. Косата принадлежи на Тара. Златисто-пшениченият гланц е неин. Погалих я през плика. Искаше ми се да бръкна вътре и да докосна дъщеря си, но си помислих, че сърцето ми навярно ще се пръсне.

— Искат още два милиона долара. Писмото отново ни предупреждава да не се обаждаме в полицията. Твърдят, че имат вътрешен източник. Изпращат ти нов клетъчен телефон. Парите са в колата ми. Разполагаме с още двайсет и четири часа, може би. Това е отсрочката, която ни дадоха за ДНК теста. Имай готовност.

Най-сетне прочетох писмото. После хвърлих поглед към баща си в инвалидната количка. Продължаваше да се взира право напред.

Едгар се обади:

— Знам, че ме смяташ за богат. Богат съм, предполагам. Но не толкова, колкото ти мислиш. Използвам кредити и…

Обърнах се към него. Очите му бяха широко отворени, а ръцете му трепереха.

— Онова, което искам да кажа, е, че не разполагам с толкова много свободни пари. Не съм направен от пари. Това е.

— Изненадан съм, че изобщо правиш това — казах.

Забелязах моментално, че думите ми го жегнаха. Прииска ми се да ги върна назад, но по някаква причина не го сторих. Отново насочих поглед към баща си. Лицето на татко беше замръзнало, но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че по бузата му се бе търкулнала сълза. Това не означаваше нищо. Татко и преди се е просълзявал без видима причина. Тъй че не го приех като някакъв знак.

Но тогава, без да искам, проследих погледа му. Погледнах отвъд футболното игрище и вратите му, отвъд двете жени в екипи за джогинг, през улицата почти на стотина метра от нас. Стомахът ми пропадна. Там беше застанал мъж по червен суичър и черни джинси, с бейзболна шапка „Янки“, с ръце в джобовете, който гледаше право към мен.

Не можех да зная със сигурност дали бе същият мъж. Червено-черното съчетание на дрехите му едва ли беше рядкост. И може би си въобразявах, тъй като беше доста далеч от мен, но той като че ли ми се усмихваше. Цялото ми тяло се разтресе.

Едгар произнесе:

— Марк?

Почти не го чух. Надигнах се с поглед, впит в него. Отначало мъжът със суичъра остана напълно неподвижен. Затичах се към него.

— Марк?

Но аз знаех, че не греша. Човек не забравя такова нещо. Можех да го видя и със стиснати очи. Образът му никога не ме напуска. Мечтал съм за подобни моменти, знам си го. Знам и какво носят подобни мечти. Знам кой беше той.

Все още на значително разстояние от мен, мъжът вдигна ръката си и ми махна. Продължавах да се движа към него, но вече виждах, че е напразно. Бях прекосил парка наполовина, когато към него се приближи бял миниван. Човекът със суичъра ми изпрати въздушен поздрав, преди да изчезне в него.

Колата се изпари, преди да съм стигнал до улицата.