Харлан Коубън
Няма втори шанс (7)

ГЛАВА 7

Дядо ми обичаше лова. Винаги съм намирал това за странно, тъй като имаше нежна и блага душа. Избягваше да разговаря за своята страст. Над камината му нямаше окачени глави на сърни. Не държеше трофейни портрети, рога на елени и тем подобни, по които ловджиите си падат. Не ловуваше с приятели и роднини. За дядо ми ловът беше самотно занимание, което нито обясняваше, нито защитаваше, нито споделяше с другите.

През 1956 година дядо закупи малка хижичка в ловните гори на Монтег, Ню Йорк. Цената й, поне както ми казаха, беше под три хиляди долара. И в днешно време не вярвам да дадат за нея повече. Вътре имаше само една спалня. Видът й беше по селски груб, но без чара, влаган в това понятие. Беше почти невъзможно да бъде открита — черният път свършваше на двеста метра от хижата. Останалата част от пътя се препъваш по пътека, осеяна с дървесни коренища.

Когато той почина преди четири години, баба ми наследи хижата. Поне така предполагам. Всъщност никой не се сещаше често за нея. Дядо и баба се бяха оттеглили във Флорида почти десетилетие преди това. В момента баба се гърчеше в безнадеждна схватка с Алцхаймер. Старата хижа, предполагам, беше част от нейния имот. Навярно бе затънала в неплатени данъци и всякакви други сметки.

Когато бяхме деца, сестра ми и аз прекарвахме всяко лято по един уикенд в хижата на дядо и баба. Аз не я обичах.

За мен природата е скука, нарушавана от време на време от ухапвания на комари. Вечер си лягахме твърде рано в прекалена тъмнина. През деня дълбоката тишина се нарушаваше от очарователния ехтеж на изстрели с ловна пушка. По-голямата част от времето прекарвахме в разходки, които и до ден-днешен намирам за досадни. Една година майка сложи в багажа ми само камуфлажни дрехи. Цели два дни треперих някой ловджия да не ме сбърка със сърна.

От своя страна, Стейси намираше утеха там. Още от съвсем малка тя като че ли се наслаждаваше на бягството от градския лабиринт на нашето предградие, от училището и извънучебните занимания в спортни отбори, както и от популярността. Скиташе се часове наред. Събираше листа от дърветата и колекционираше гъсеници в един буркан. Обичаше да тътри краката си в килим от опадали борови игли.

Разказах на Тикнър и Ригън за хижата, докато се носехме с пълна скорост по шосе № 87. Тикнър се свърза по радиостанцията с полицейското управление в Монтег. Все още помнех как да открия хижата, но се затруднявах с описанието. Направих всичко по силите си. Ригън не отлепяше крак от педала на газта. Беше четири и половина сутринта. Нямаше движение и не се налагаше включване на сирената. Стигнахме изход № 16 по нюйоркската магистрала и префучахме покрай Удбъри Комън Аутлет Сентър.

Горите вече се мержелееха. Наближавахме. Казах му накъде да завие. Колата се катереше и спускаше по пътища, които не се бяха променили и на йота през последните три десетилетия.

След петнайсет минути бяхме там.

 

 

Стейси.

Сестра ми никога не е била особено привлекателна. Навярно това беше част от проблема й. Да, звучи като пълна глупост. И наистина е глупаво. Но все пак ви излагам фактите. Никой не канеше Стейси на забави, организирани от колежа. Не й се обаждаха момчета. Имаше малко приятели. Разбира се, има много подрастващи с подобни проблеми. Следпубертетната възраст е като война и никой не излиза от нея невредим. Освен това болестта на татко беше огромно бреме за всички ни. Но това не обясняваше нещата.

В последна сметка, след всички мои теории и психоанализи, след пресяване на травмите от детството й, считам, че онова, което не беше наред със сестра ми, имаше по-дълбок характер. В мозъка й имаше някакъв вид химически дисбаланс. Твърде голям приток на едно съединение тук и недостатък на друго съединение там. Не разпознахме навреме предупредителните сигнали. Стейси изживяваше депресия в ера, когато подобно поведение се приема за темерутски характер. А може би аз все пак използвам тези завързани обяснения, за да оправдая собственото си равнодушие към нея. Стейси беше просто по-малката ми сестра особнячка. Аз си имах собствени проблеми, прощавайте, бях изпълнен с тинейджърски егоизъм — наистина изчерпателно описание, ако не възразявате.

Тъй или иначе, без значение какъв бе произходът на нещастието на сестра ми — физиологичен, психологически или луксозна комбинация от двете, — саморазрушителното й пътуване беше приключило.

Малката ми сестричка беше мъртва.

Открихме я на пода, свита на кълбо в поза на зародиш. Тя спеше по този начин още от дете — с колене до гърдите и прибрана навътре брадичка. Но независимо че по нея нямаше друг белег, можех да видя, че не спи. Наведох се. Очите на Стейси бяха отворени. Гледаше право в мен — без да мига, въпросително. Продължаваше да изглежда толкова объркана. А не трябваше. Смъртта би трябвало да й донесе умиротворението, което й се бе изплъзвало приживе. Защо, питах се аз, Стейси изглеждаше все тъй безпомощна, по дяволите?

На пода до нея лежеше спринцовка — приятелката й в живота и смъртта. Ясно, наркотици. Дали умишлено или по друг начин, все още не знаех. Нямах и време да разсъждавам. Полицията се разпръсна навън. Извърнах очи от сестра си.

Тара.

Вътре цареше неразбория. Миещи мечки си бяха проправили път към хижата, превръщайки я в свое свърталище. Канапето, върху което дядо ми си поспиваше, винаги със скръстени под главата ръце, беше съдрано. Пълнежът се бе изсипал на пода. От пода бяха прорасли стъбла, търсейки да прободат някого. Всичко бе усмърдяно на урина и умрели животни.

Спрях и се ослушах за звук от детски плач. Не чух нищо. Тук нямаше никой. Имаше само още една стая. Гмурнах се в спалнята зад един полицай. Стаята беше тъмна. Натиснах ключа на осветлението. То не работеше. Лъчите на фенерите прорязваха чернотата като мечове. Очите ми обходиха стаята. Когато я съзрях, едва не изкрещях.

Вътре имаше сгъваема детска кошарка.

Беше от модерните кошарки „Пак-енд-Плей“, чиито странични мрежички се сгъваха за лесно пренасяне. Моника и аз имаме същата. Не познавам хора с бебе, които да нямат такава. От едната й страна висеше етикет. Явно беше нова.

Сълзи замъглиха погледа ми. Фенерът пронизваше кошарката, оставяйки по стената въртелив мрежест отпечатък. Изглеждаше празна. Сърцето ми пропадна. Все пак се спуснах към нея, в случай, че фенерът предизвиква оптическа илюзия, в случай, че Тара се е свила сладко — и аз не знам — на кълбенце.

Но вътре имаше само одеялце.

Тих глас — като шепот от неизбежен кошмар — се понесе през стаята: „О, Боже!“

Извърнах глава към звука. Гласът отново се чу, този път по-слабо.

— Тук вътре — произнесе един полицай, — в дрешника.

Тикнър и Ригън вече бяха там. Погледнаха заедно вътре. Дори на слабата светлина видях как лицата им побеляха.

Краката ми се запрепъваха напред. Прекосих стаята и почти падайки сграбчих дръжката на дрешника в последния момент, за да запазя равновесие. Погледнах през вратичката и го видях. Сетне, докато се взирах надолу към износеното парче плат, усетих как вътрешностите ми експлодират и се превръщат в купчинка пепел.

На пода беше захвърлено съдрано гащеризонче — розово на черни пингвинчета.

ОСЕМНАЙСЕТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Лидия забеляза вдовицата, седнала сама в „Старбъкс“.

Вдовицата седеше на стол без облегалка и зяпаше разсеяно към рехавия поток минувачи. Кафето й беше до прозореца и парата образуваше кръг над чашата. Лидия я загледа за момент. Следите от опустошението бяха видими — раненият поглед, насочен в безкрая, позата на поражение, косата без блясък, треперещите ръце.

Лидия поръча голямо капучино със сметана, подсилено със струя еспресо. Барманчето — кльощав хлапак с козя брадичка, облечен в черно — й пусна струята „за сметка на заведението“. Мъжете, даже и младоци като този, правеха подобни жестове за Лидия. Тя смъкна тъмните очила над очите си и му благодари. Той едва не се подмокри. Мъже.

Лидия се запъти към масата с подправките, сигурна, че той оглежда задника й. И с това беше свикнала. Тя добави пакетче „Икуъл“ към кафето си. Заведението „Старбъкс“ беше почти празно — имаше много свободни места, — но Лидия се плъзна на стола до вдовицата. Доловила присъствието й, тя се сепна от унеса.

— Уенди? — обади се Лидия.

Уенди Бърнет, вдовицата, се извърна към тихия глас.

— Много съжалявам за твоята загуба — изрече Лидия с усмивка. Съзнаваше, че има топла усмивка.

Дребната й стегната фигурка бе облечена в сив костюм, шит по поръчка. Полата имаше достатъчно висока цепка. Делово секси. Очите й имаха искрящо влажен блясък, нослето — леко вирнато. Косата й падаше на кестеняви къдрици — една от многото й прически, които сменяше често.

Уенди Бърнет я изучава толкова продължително, че Лидия се запита дали изобщо я е разпознала. Лидия бе срещала многократно този поглед — неувереното изражение „откъде ли ви познавам“, макар че не се бе появявала по телевизията, откакто навърши тринайсет години. Някои хора дори коментираха гласно: „Хей, знаете ли на кого ми приличате?“, но Лидия — тогава се водеше Лариса Дейн — само свиваше рамене.

Ала това колебание, уви, не беше същото. Уенди Бърнет все още бе в състояние на шок от жестоката смърт на своя любим съпруг. Просто й трябваше време, за да отчита и асимилира непознати факти. Навярно се чудеше как да реагира, дали да се престори, че познава Лидия, или не.

След още няколко секунди Уенди Бърнет се спря на уклончивото: „Благодаря ви.“

— Бедничкият Джими — продължи Лидия, — какъв ужасен начин да си замине от този свят.

Уенди напипа картонената чаша с кафе и отпи голяма глътка. Лидия отчете малките кутийки встрани от чашата й — вдовицата Уенди също си бе поръчала голямо капучино, но бе избрала полудекофеинизирано със соево мляко. Лидия се наклони към нея още по-плътно.

— Не знаещ коя съм, нали?

Уенди й отправи смутена усмивка.

— Съжалявам.

— Няма защо. Не мисля, че сме се запознавали.

Уенди изчакваше Лидия да се представи. Ала тя не го стори и Уенди каза:

— Значи сте познавали съпруга ми?

— О, да.

— И вие ли сте в застрахователния бизнес?

— Не, боя се, че не.

Уенди направи гримаса. Лидия отпиваше кафе. Неловкостта нарастваше, поне за Уенди. Лидия не се чувстваше неловко. Когато стана нетърпимо, Уенди се надигна да си върви.

— Е — произнесе тя, — радвам се, че се видяхме.

— Аз… — поде Лидия колебливо, изчаквайки да се увери, че е приковала цялото внимание на Уенди, — аз бях последната, която видя Джими жив.

Уенди замръзна. Лидия отпи още една глътка и притвори очи.

— Хубаво и силно — рече тя, сочейки към чашата. — Харесва ми кафето тук, а на теб?

— Не казахте ли…

— Моля — направи тя лек жест с ръка, — би ли седнала, за да ти обясня като хората?

Уенди хвърли поглед към барманчетата. Те жестикулираха оживено и обсъждаха на висок глас великата световна конспирация, която им пречеше да изживеят най-хубавите от всички животи. Отново се настани върху табуретката. В продължение на няколко мига Лидия просто се вглеждаше в нея. Уенди се помъчи да не отмества поглед.

— Работата е там — подхвана Лидия, като отново й се усмихна топло и наклони глава, — че аз убих съпруга ти.

Лицето на Уенди пребледня.

— Това не е смешно.

— Вярно, така е. Тук съм съгласна с теб, Уенди. Но не съм имала за цел да проявявам чувство за хумор. Затова пък искаш ли да чуеш една шегичка? Включих се в сайт с препращане на имейл шегички. Повечето са тъпизми, но от време на време пращат по нещо, от което можеш да се подмокриш.

Уенди седеше зашеметена.

— Коя сте вие, по дяволите?

— Успокой топката, Уенди.

— Искам да знам…

— Шшшш — Лидия постави пръста си на устните на Уенди с подчертана нежност. — Нека ти обясня, става ли?

Устните на Уенди потрепераха. Лидия задържа пръста си върху тях още миг-два.

— Ти си объркана. Разбирам го. Нека да ти изясня няколко неща. Първо на първо, да, аз съм тази, която пусна куршума в главата на Джими. Но Хеши — Лидия посочи през прозореца към огромен мъж с деформирана глава — преди това свърши черната работа. Погледнато лично, когато гръмнах Джими, вече мислех, че му правя услуга.

Уенди бе зашеметена.

— Искаш да знаеш защо, нали? Е, как няма да искаш. Но, Уенди, мисля, че дълбоко в себе си ти го знаеш. Ние сме светски жени, нали така? Познаваме си мъжете.

Уенди не продума.

— Уенди, схващаш ли за какво говоря?

— Не.

— Знаеш, и още как, но нека все пак да ти го кажа. Джими, обичният ти починал съпруг, дължеше много пари на едни много неприятни хора. Към днешна дата сумата е малко под двеста хилядарки. — Лидия се усмихна. — Уенди, нали няма да се преструваш, че не знаеш нищо за хазартните неблагополучия на съпруга си?

Уенди изпитваше затруднение с произнасянето на думите.

— Не разбирам…

— Надявам се, че смущението ти няма нищо общо с пола ми.

— Какво?

— Би било твърде тесногръдо и сексистко от твоя страна, нали? В двайсет и първи век сме все пак. Жените могат да бъдат каквото си поискат.

— Ти… — Уенди млъкна и пак направи опит. — Ти си убила съпруга ми?

— Гледаш ли редовно телевизия, Уенди?

— Какво?

— Телевизия. Нали разбираш, по телевизията, когато някой като твоя съпруг дължи много пари на някого като мен, е, какво се случва?

Лидия спря, сякаш наистина очакваше отговор. Уенди най-сетне промълви:

— Не знам.

— Разбира се, че знаеш. Но пак ще отговоря вместо теб. Та този като мен, е, добре, обикновено е мъжът като мен, е изпратен да го сплаши. Тогава може би придружителят му, ей оня там Хеши, го пребива или му чупи краката, все едно. Но никога не убиват човека. Това е едно от правилата на „лошите“ по телевизията. „Не можеш да събереш пари от мъртвец“. Чувала си го, нали, Уенди?

Зачака. Накрая Уенди пророни:

— Сигурно.

— Но това е неправилно, разбираш ли? Да вземем за пример Джими. Съпругът ти е страдал от болест. Хазарт. Права ли съм? Това ти струваше всичко, нали? Застрахователният бизнес. А той беше на баща ти. Джими му го отмъкна. Заличи го. Банката щеше да ипотекира къщата ви. Ти и децата едва имахте пари за бакалницата. Но и това не спря Джими. — Лидия поклати глава. — Мъже. Права ли съм?

В очите на Уенди се появиха сълзи. Гласът й, когато успя да проговори, беше съвсем немощен.

— Значи ти си го убила?

Лидия вдигна поглед към нея и поклати глава.

— Май явно не обяснявам добре. — Пак сведе очи и опита наново. — Чувала ли си някога израза, че не можеш да изстискаш кръв от камък?

Пак зачака отговор. Накрая Уенди кимна. Лидия изглеждаше доволна.

— Е, това е нашият случай. С Джими, имам предвид. Можех да накарам Хеши да го обработи — Хеши го бива за такива неща, — но каква щеше да е ползата? Джими нямаше парите. Посмъртно не би се добрал до толкова пари. — Лидия се поизправи на стола и протегна длани напред. — Та сега, Уенди, те искам да разсъждаваш като бизнесмен — обърни внимание — като бизнес личност. Не е нужно да се правим на отявлени феминистки, но мисля, че поне можем да бъдем на равна нога с мъжете.

Лидия отправи поредна усмивка на Уенди. Уенди се сви.

— Добре, та какво следва да направя аз като умна бизнес личност? Естествено, не мога да оставя дълга неизплатен. В моята област това е професионално самоубийство. Някой дължи на работодателя ми пари, следователно трябва да плаща. Няма как да го заобиколи. Проблемът тук е, че Джими няма нито цент на свое име, но пък — Лидия млъкна и се усмихна още по-широко, — има съпруга и три деца. Освен това е бил в застрахователния бизнес. Сега разбираш ли накъде бия, Уенди?

Уенди не смееше да диша.

— О, мисля, че разбираш, но пак ще го кажа вместо теб. Застраховка. По-точно застраховка живот. Джими имаше застрахователна полица. Не си призна веднага, но накрая, е, добре де, Хеши се оказа убедителен. — Уенди отправи поглед през прозореца. Лидия забеляза, че тя трепери и потисна усмивката си. — Джими ни каза, че имал две полици на обща стойност почти един милион долара.

— Значи ти — Уенди правеше отчаян опит да схване фактите — си убила Джими заради парите от застраховката?

Лидия щракна с пръсти.

— Уцели, приятелко.

Уенди отвори уста, но не можа да произнесе нищо.

— Та, Уенди, искам да ти стане кристално ясно. Дълговете на Джими не умират с него. И двете го знаем. Банката продължава да държи да изплатиш ипотеката, права ли съм? Лихвите от кредитните карти се трупат като планина. — Лидия сви раменца и обърна длани към небето. — Защо работодателят ми трябва да е по-различен от тях?

— Не говориш сериозно.

— След около седмица ще получиш първия си застрахователен чек. Дотогава дългът на съпруга ти ще бъде двеста и осемдесет хиляди долара. Ще очаквам чек на тази стойност на същата дата.

— Но само неплатените сметки, които е оставил…

— Шшшш — Лидия отново я накара да млъкне, като сложи пръст на устните й. Гласът й се снижи до интимен шепот. — Това наистина не ме интересува, Уенди. Давам ти рядката възможност да се измъкнеш. Ако трябва, ще обявиш банкрут. Живееш в баровски квартал. Премести се другаде. Имаш Джак — това е единайсетгодишният ти син, нали?

При споменаване на името му, Уенди се разтресе.

— Е, това лято Джак ще пропусне летния лагер. Накарай го да си намери работа след училище. Каквото и да е. Нищо от това не ме засяга. А ти, Уенди, ще плащаш, каквото дължиш, и толкова. Повече няма да ме чуеш и видиш. Ако не платиш обаче, огледай хубавичко Хеши, ей го там. — Тя млъкна и я остави да го направи. Имаше желаният ефект.

— Първо ще убием малкия Джак. После, два дни по-късно, ще убием Лили. Ако докладваш този разговор на полицията, ще убием и Джак, и Лили, и Дарлийн. И тримата, по ред на възрастта им. Тогава, след като погребеш децата си — моля те, слушай внимателно, Уенди, защото е ключов момент, — пак ще те накарам да платиш.

Уенди бе загубила ума и дума.

Лидия отпи дълга кофеинова глътка с въздишка на удоволствие.

— Прекрааасно — изрече тя, надигайки се от стола. — Нашият момичешки разговор ми достави истинско удоволствие, Уенди. Пак трябва да се съберем скоро. Да речем у вас по обед в петък, шестнайсето число?

Уенди беше навела глава.

— Разбра ли?

— Да.

— Какво ще направиш?!

— Ще платя дълга — промълви Уенди.

Лидия й се усмихна.

— Още веднъж най-искрени съболезнования.

Лидия се изнесе навън и вдиша свежия въздух. Озърна се назад. Уенди Бърнет не беше помръднала. Лидия й махна за довиждане и се присъедини към Хеши. Той беше почти сто деветдесет и осем сантиметра висок, а тя сто петдесет и пет. Той тежеше сто двайсет и пет кила, а тя четирийсет и осем. Неговата глава приличаше на безформена тиква, а нейните черти бяха като на порцеланова ориенталска статуетка.

— Някакви проблеми? — запита Хеши.

— Ако обичаш — махна тя с пренебрежителен жест, — дай да се заемем с нещо по-сериозно. Откри ли нашия човек?

— Да.

— И пакетът вече е готов?

— Иска ли питане, Лидия?

— Много добре. — Тя се смръщи. Нещо я глождеше.

— Какво има? — запита той.

— Просто имам особено усещане, това е всичко.

— Искаш да се откажеш?

Лидия му се усмихна.

— И дума да не става, Мечо Пух.

— Тогава какво искаш да направиш?

Тя се замисли.

— Дай да видим как ще реагира доктор Сейдман.