Харлан Коубън
Няма втори шанс (15)

ГЛАВА 15

Лидия обичаше да разглежда стари снимки.

И тя не знаеше защо. Заниманието й доставяше известна разтуха. Поне носталгията й се уталожваше отчасти. За разлика от нея, Хеши никога не се обръщаше назад.

Специално тази снимка бе от времето, когато бе осемгодишна. Беше черно-бял кадър от култовия комедиен сериал „Смях вкъщи“. Сериалът течеше в продължение на цели седем години — за Лидия от шестгодишна възраст до тринайстия й рожден ден. В главната роля участваше бившата кинозвезда Клайв Уилкинс, който играеше овдовял баща на три очарователни деца — близнаците Тод и Род, които бяха единайсетгодишни, когато сериалът тръгна, и тяхната сестричка, прелестната малка фея с не по-малко чаровното име Трикси, изпълнявана от неустоимата Лариса Дейн. Да, шоуто беше върхът. Повторенията на „Смях вкъщи“ все още вървяха по „Ти Ви Ланд“.

В поредицата „Истински холивудски истории“ редовно показваха житейския път на стария актьорски състав на „Смях вкъщи“. Клайв Уилкинс бе починал от рак на панкреаса две години след края на сериала. Водещата на шоуто отбелязваше, че Клайв бил „като истински баща от екрана“, което за Лидия беше пълна глупост, тъй като в действителност той беше пияница и смърдеше на тютюн. Когато го прегръщаше за пред камерата й, се налагаше да употреби всичките си значителни умения на изгряваща актриса, за да не повърне от вонята.

Джарад и Стан Франк, двамата еднояйчни близнаци в живота, които играеха Тод и Род, се пробваха в музикалния бизнес след края на сериала. Още докато течеше „Смях вкъщи“, те формираха шаблонна гаражна група с репертоар от песни, писани от други, инструменти, на които свиреха други, и гласове дотолкова променени от синтезаторите, че дори Джарад и Стан, които трудно изкарваха и една нота, при това написана на дланите им, си въобразиха, че са големи музиканти. Вече наближаваха четирийсет и две, определено бяха станали клиенти на клуба на плешивците и се заблуждаваха, че са на крачка от завръщане към звездната кариера въпреки твърденията им, че били „уморени от славата“.

Но истинската атракция, завладяващата загадка около сагата „Смях вкъщи“, беше съдбата на малката чаровница Трикси, или Лариса Дейн. Ето какво се знае за нея: през последния сезон на сериала родителите на Лариса се развеждат след свирепа борба за подялба на имуществото. Баща й свършва, като си пръска мозъка. Майка й се омъжва повторно за актьор от шоубизнеса, който изчезва с парите й. Като повечето деца-актьори, Лариса Дейн тутакси се превръща в залязла звезда. После плъзват слухове за безразборен секс и злоупотреба с наркотици, макар че — и това е преди да откачи от носталгия — никой вече не се интересува дотам от нея. Веднъж, още на петнайсет години, едва не загива от свръхдоза. Настаняват я в лечебно заведение и все едно я заличават от лицето на земята. Всъщност за нея повече не се знае нищо. Мнозина вярват, че е починала от повторна свръхдоза.

Но случаят, разбира се, не бе такъв.

Хеши се обади:

— Готова ли си да проведеш телефонния разговор, Лидия?

Тя не отговори веднага. Прехвърли се на следващата снимка. Друг кадър от „Смях вкъщи“, сезон пети, епизод 112. Малката Трикси е с гипсирана ръка. Тод иска да нарисува китара върху гипса. Бащата не е очарован. Тод протестира: „Ама, татко, обещавам само да я нарисувам, а не да свиря на нея!“ Тук се включваше записът на смях. Малката Лариса не схващаше шегата. Голямата Лидия също. Само че помнеше добре как точно си бе счупила ръката този ден. Всъщност типично детинска история. Търчеше нагоре-надолу и падна по стълбите. Болката беше нетърпима, но те държаха епизодът да бъде заснет. Тъй че лекарят на студиото й би инжекция, съдържаща Бог знае какво, а двама драскачи вмъкнаха травмата в сценария. Докато снимаха, тя беше в полусъзнание.

Само, моля ви се, спрете да циврите.

Лидия беше прочела книгата на Дани Партридж. Беше се наслушала на хленченето на Уилис в предаването „Разни хора, разни идеали“. Научила бе всичко възможно за хала на децата-звезди, за тормоза над тях, за отмъкнатите им пари, за дългите работни часове. Изгледала бе всички токшоута, чула бе жалванията, нагледала се бе на крокодилските сълзи на свои колеги и й се повръщаше от лицемерието им.

Чуйте истината за трагедията на детето-звезда. Само че тук не става въпрос за тормоза, въпреки че, когато Лидия беше малка и достатъчно глупава да вярва, че един психоаналитик е в състояние да й помогне, той й повтаряше как навярно е „блокирала“ спомена за това, че вероятно е търпяла сексуалния тормоз на един от продуцентите на сериала. И само не обвинявайте родителското безхаберие за онова, в което се превръщат децата-звезди. Нито за обратното — родителската амбиция. Не става дума и за липсата на приятели, нито за дългите часове работа, слабите умения за общуване, потока от частни учители, наети от студиото. Не, не става дума за това.

Чисто и просто трагедията е в загубата на прожекторите.

Точка. Останалото са извинения, защото никой не ще да си признае, че е толкова повърхностен. Лидия започна да работи в сериала на шестгодишна възраст. Имаше съвсем бегли спомени за времето преди това. Тъй че помнеше единствено, че е била звезда. Звездата е нещо специално. Тя е кралска особа. Най-близкото нещо на земята до Бог. А за Лидия не е имало друго. Ние внушаваме на децата си, че са специални, докато Лидия го изживява. Всички я смятаха за неотразима. Считаха я не само за идеалната дъщеря, но и за обично, мило, отракано хлапе. Околните я зяпаха с неизразим копнеж. Искаха да са близо до нея, да познават живота й, да докосват ръба на мантията й.

Но ето, че един хубав ден — пуф! — всичко това свършва.

Славата е най-силният от всички наркотици. Възрастните, които губят славата — чудо за един ден, — обикновено затъват в депресия, макар да се опитват да покажат, че стоят над нея. Не желаят да признаят истината. Животът им става лъжа, отчаяно драпане за нова доза от този най-мощен наркотик. Едва отпили глътка от нектара, и той вече им е отнет. Но за детето-звезда този нектар е като майчиното мляко. Той е всичко, което детето познава. Не проумява, че е мимолетен, че не трае вечно. Няма как да му се обясни, за да се подготви за неизбежното. Лидия не познаваше друго, освен ласкателства. А сетне, едва ли не за една нощ, прожекторът угасва. За пръв път в живота си остава сама на тъмно.

Ето кое вгорчава живота.

Лидия вече съзнаваше това. Помогна й Хеши. Измъкна я от дрогата веднъж завинаги. Беше се саморазрушавала, бе водила живот на уличница, беше се дрогирала повече, отколкото ви стига умът. Но то не беше бягство. Правеше го, за да си го изкара, да си го върне на някого. Грешката й, както осъзна в клиниката за наркомани след един почти смъртоносен инцидент, бе, че е наранявала себе си. Славата издига човека. И смалява останалите. Тъй че защо, за бога, нараняваше себе си, която трябваше да стои на върха? Защо вместо това не наранява нещастниците, които я бяха боготворили, които й бяха дали такава главозамайваща власт, които я научиха да взема наркотици? Защо да наранява висшите видове, достойните за тези хвалебствия?

— Лидия?

— Хммм.

— Мисля, че сега е моментът да се обадим.

Тя се обърна към Хеши. Бяха се запознали в психиатричната клиника и моментално взаимното им нещастие протегна ръка за прегръдка. Хеши я спаси, когато двама санитари се опитаха да я изнасилят. Тогава той просто ги разблъска. Санитарите ги заплашиха и те им обещаха да не казват нито дума. Но Хеши умееше да изчаква. И зачака. Две седмици по-късно налетя с открадната кола на един от гаднярите. Докато онзи лежеше ранен, Хеши даде на заден ход над главата му и като нагласи гумата до основата на шията му, натисна педала на газта. Месец по-късно вторият тъпак — старшият санитар — беше открит в дома му. Четирите му пръста бяха откъснати. Не отрязани или накълцани, а усукани. Съдебният лекар го установи по кръговите разкъсвания. Пръстите бяха извивани, докато сухожилията и кокалчетата не се бяха скъсали. Лидия все още пазеше един от пръстите някъде в мазето.

Преди десет години двамата избягаха заедно и смениха имената си. Промениха външността си само колкото бе необходимо. Започнаха живота си наново, като ангели на отмъщението, осакатени, но недосегаеми, издигнати над сганта. Тя вече не се нараняваше, а ако го правеше, поне намираше отдушник.

Имаха три жилища. Хеши предполагаемо живееше в Бронкс. Тя имаше апартамент в Куийнс. Двамата имаха работни адреси и телефони, или офиси, ако така ви харесва. Никой от тях не искаше да се знае, че всъщност бяха екип, че поддържат връзка помежду си и са любовници. Преди четири години Лидия купи под чуждо име яркожълта къща. Имаше две спални, баня и отделна тоалетна. Кухнята, в която Хеши седеше в момента, беше просторна и приветлива. Намираха се край езеро, заобиколено от планински върхове в северната част на Морис Каунти, Ню Джърси. Тук цареше спокойствие. Обичаха залезите.

Лидия продължи да се любува на снимките на Пикси Трикси. Опита се да си припомни какво бе чувствала тогава. Спомените бяха почти изличени. Хеши застана зад гърба й и зачака с обичайното си търпение. Някои биха казали, че двамата с Хеши са хладнокръвни убийци. Това, както Лидия осъзна твърде скоро, беше в голяма степен погрешно употребен израз и поредната холивудска измислица. Както прелестта на Пикси Трикси. Никой не влиза в този жесток бизнес просто защото е доходен. Има и по-леки начини да се изкарат пари. Например да работят като професионалисти. Да държат емоциите под контрол. Дори можеха да се самозаблуждават, че онова, което вършат, е обикновен работен ден в офиса, но ако трябваше да се отнесат честно, причината да се движат от лошата страна, бе, че това им харесваше. Лидия го съзнаваше. Да наранява някого, да убива хора, да затъмни или да изгаси светлината в нечии очи… не, това не й беше нужно. Не се стремеше към него, както се бе стремила към светлината на прожектора. Но в същото време нямаше как да сбърка и приятния гъдел от облекчената си болка.

— Лидия?

— Тук съм, Мечо Пух.

Тя вдигна мобилния телефон с откраднатия номер и преплетена радиовръзка. Обърна се и погледна Хеши. Той беше отвратителен, но тя не го забелязваше. Хеши й кимна. Тя включи промяната на гласа и набра номера.

Когато Лидия чу гласа на Марк Сейдман, тя каза:

— Защо не опитаме пак?