Харлан Коубън
Няма втори шанс (38)

ГЛАВА 38

— Когато стигнах там — каза Рейчъл, — тя беше в тоалетната. Но имам чувството, че първо е провела телефонен разговор.

— Защо?

— В тоалетната имаше опашка. Тя беше само с три жени преди мен. А трябваше да са повече.

— Има ли начин да разберем на кого се е обаждала?

— Не и в близко бъдеще. Всеки телефонен автомат на това място е зает. Дори и да имах пълен достъп до ФБР, пак ще отнеме време.

— Значи продължаваме следенето.

— Да. — Тя се обърна назад. — Има ли атлас в колата?

Катарина се усмихна.

— Много. Върн си пада по картите. Световен, на САЩ или щатски?

— Щатски.

Тя бръкна в джоба зад моята седалка и подаде атласа на Рейчъл. Рейчъл махна капачката на маркера и започна да очертава нещо по картата.

— Какво правиш? — попитах.

— Не съм сигурна.

Мобилният телефон иззвъня. Обадих се.

— Добре ли сте, хора?

— Да, Върн, добре сме.

— Накарах сестра ми да гледа децата вместо мен. Аз съм на път в пикапа, карам на изток. Какви са вашите координати?

Съобщих му, че сме се насочили към Риджуд. Той познаваше града.

— Аз съм на двайсетина минути път оттам — каза. — Ще ви срещна при кафе „Риджуд Кофи Къмпани“ на площад „Уилзи“.

— Може да сме в дома на онази акушерка — уточних.

— Аз ще чакам.

— Добре.

— Хей, Марк — обади се Върн, — не искам да ставам сантиментален или нещо подобно, но ако има нужда от стрелба…

— Ще те известя.

Лексусът зави по „Линуд Авеню“. Ние изостанахме още малко. Рейчъл бе навела глава, раздвоявайки вниманието си между стрелката на ръчния навигатор и маркера върху атласа. Навлязохме в предградията. Дениз Ванич сви по „Уолтърли Роуд“.

— Насочва се определено към дома си — уточни Рейчъл. — Ще я пуснем да пътува. Нужно ни е време да обмислим ситуацията.

Не можех да повярвам, че предлага подобно нещо.

— Какво значи „да обмислим ситуацията“? Трябва да стигнем възможно най-бързо при нея.

— Не още. Работя по нещо.

— Какво?

— Просто ми дай няколко минути.

Намалих скоростта и завих по „Ван Дийн“, наближавайки болница „Вали“. Обърнах се назад към Катарина. Тя ми отправи едва забележима усмивка. Рейчъл бе погълната от работата си, каквато и да бе тя. Погледнах часовника на таблото. Наближаваше време за срещата с Върн. Поех по „Норт Мейпъл“ към „Риджуд Авеню“. Пред магазин с име „Дъксиана“ намерих място за паркиране и веднага го заех. Пикапът на Върн беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Беше с красиви лъскави лети джанти, а върху бронята бяха залепени два стикера — на единия пишеше „ЧАРЛТЪН ХЕСТЪН ЗА ПРЕЗИДЕНТ“, а на другия „ДА ВИ ПРИЛИЧАМ НА ХЕМОРОИД? ТОГАВА СЕ РАЗКАРАЙТЕ ОТ ЗАДНИКА МИ“.

Градският център на Риджуд беше смесица от старинен разкош от началото на века и ултрамодерен мол за хранителни деликатеси, достойни за пощенска картичка. Повечето стари семейни дюкянчета бяха премахнати. Огромният Дом на книгата обаче все така процъфтяваше. Имаше магазин за скъпи килими, изящен антиквариат за всевъзможни дрънкулки от шейсетте години, няколко бутика, салони за красота и бижутерийни магазини. Да не пропусна и марковите вериги за облекла като „Гап“, „Уилямс“ и „Сонома“, както и задължителния „Старбъкс“, които също заемаха своето място. Но повече от всичко, центърът на града бе превърнат в истинска шведска маса от заведения за хранене за всякакви вкусове и джобове. Споменете която и да е държава, и там ще намерите нейно бистро. Хвърлете камък напосоки и ще уцелите поне три заведения от еднакъв тип.

Рейчъл взе със себе си атласа и ръчния навигатор. Тя работеше с тях в движение. Върн ни чакаше в кафенето и бъбреше с плещест мъж зад тезгяха. Беше нахлупил бейзболна шапка „Диъри“, а на тениската му беше изрисувана глава на американски лос и надпис „МУСХЕД — СТРАХОТНА БИРА — НОВО ИЗЖИВЯВАНЕ ЗА АМЕРИКАНСКИЯ ЛОС“.

Настанихме се на една маса.

— Какво става? — попита Върн.

Оставих на Катарина да го осветли, докато наблюдавах Рейчъл. Щом понечех да заговоря, тя вдигаше пръст, за да мълча. Казах на Върн, че трябва да закара Катарина вкъщи. Щяхме да се оправим сами. А тяхното място бе при децата им. Върн се опъваше.

Наближаваше 10:00 часа преди обед. В действителност не бях уморен. Липсата на сън, дори по причини, предизвикващи по-малко адреналин от сега, не ми се отразява. Заслугата е на медицинската ми практика и безбройните нощни дежурства.

— Бинго! — възкликна пак Рейчъл.

— Какво?

Без да откъсва очи от ръчния навигатор, Рейчъл протегна ръката си.

— Може ли да ползвам твоя мобифон?

— Какво има?

— Просто ми го подай.

Подадох й го. Тя набра номера и се отдалечи в другия край на заведението. Катарина се извини и отиде до тоалетната. Върн ме сръга с лакът и посочи към Рейчъл.

— Вие двамата влюбени ли сте?

— Сложно е — обясних аз.

— Само ако си задръстеняк.

Може да съм вдигнал рамене.

— Или я обичаш, или не — продължи Върн. — А останалото е за задръстеняците.

— По този начин ли се справяш с онова, което чу рано сутринта?

Той се замисли.

— Онова, което Кат каза, и нещата, които е вършила в миналото, не ме интересуват. Не това е важно. Аз съм спал редом с тази жена в продължение на седем години. И познавам онова, което е в сърцевината й.

— Аз не познавам Рейчъл толкова добре.

— Да бе, не я познаваш. Само я погледни. — Хвърлих й поглед. И почувствах как ми става някак безгрижно и леко. — Пребили са я. Стреляли са и са я ранили, за бога. — Той направи пауза. Не го гледах, но се обзалагам, че е тръснал гривата си от възмущение. — Изпуснеш ли такова нещо, знаеш ли какъв ще си?

— Задник.

— Професионален задник. Забрави за аматьорството.

Рейчъл затвори телефона и побърза да се върне при нас. Може и да е заради думите на Върн, но съм готов да се закълна, че отново зърнах искрици в очите й. С тази рокля, с разбърканата си коса и с нейната самоуверена усмивка, с която сякаш праща света по дяволите, се пренесох в миналото. Не задълго. Само за миг-два. Но ми беше достатъчно.

— Бинго? — попитах.

— Бинго с фойерверки за четвърти юли. — Тя отново задвижи курсора на ръчния навигатор. — Трябва да свърша само още едно нещо. През това време разгледай атласа.

Аз го придърпах. Върн гледаше над рамото ми. Миришеше на машинно масло. По атласа имаше разни видове маркировки — звездички, кръстчета, но най-дебелата линия представляваше обиколен маршрут. Познах голяма част от него.

— Това е пътят, който похитителите изминаха снощи — отбелязах. — Когато ги преследвахме.

— Тъй.

— Ама какви са тези звездички и прочее?

— Добре, най-напред погледни действителния път, който са изминали. Нагоре на север над Тапан Зий. Сетне на запад. Сетне на юг. Сетне пак на запад. После обратно на изток и на север.

— Опитвали са се да ни се изплъзнат — предположих.

— Правилно. Точно както ние си казахме. Опитвали са да ни устроят клопка в дома ти. Но размисли още секунда. Нашата теория е, че някой от служителите на реда ги е предупредил за нашия радиомаяк, нали така?

— Е, и?

— Значи никой не е можел да знае за радиомаяка до идването ти в болницата. Което ще рече, че поне през част от пътуването те не са знаели, че ги следим.

Не бях сигурен, че следя мисълта й, но се съгласих.

— Онлайн ли плащаш телефонните си сметки? — попита тя.

За момент смяната на темата ме свари неподготвен.

— Да — отвърнах.

— Значи получаваш извлечение? Кликваш за връзка, отбелязваш влизането си, за да видиш всичките си телефонни разговори. Предполагам, че има и връзка с обратен указател, при която кликваш номера и виждаш с кого си разговарял.

Кимнах. Така беше.

— Е, успях да се добера до последната телефонна сметка на Дениз Ванич. — Тя вдигна ръка. — Недей да се тормозиш как го постигнах. И това е съвсем просто. Харолд със сигурност би го постигнат с хакерство, ако е имал повече време, но по-лесно е да имаш връзки или да дадеш подкуп. В днешно време с плащането на сметките по интернет е по-лесно от всякога.

— Значи Харолд ти е изпратил телефонната й сметка онлайн?

— Точно. Както и да е, госпожица Ванич провежда доста голям брой разговори. Ето защо ми отне толкова много време. Опитахме се да ги пресеем и да установим имена и после адреси.

— И някакво име е изскочило?

— Не. Изскочи адрес. Исках да разбера дали се е обаждала на някого по маршрута на похитителите.

Схванах накъде бие.

— Предполагам, че отговорът е „да“?

— По-добре от „да“. Помниш ли, че те спряха пред офис комплекса „Метровиста“?

— Разбира се.

— През последния месец Дениз Ванич е провела шест разговора с адвокатската кантора на някой си Стивън Бакард. — Рейчъл посочи звездичката, която бе отбелязала на картата. — В „Метровиста“.

— Адвокат?

— Харолд ще види какво може да измъкне, но аз отново просто използвах „Гугъл“. Името Стивън Бакард се появява често.

— В какъв контекст?

Рейчъл отново се усмихна.

— Неговата специалност е осиновяване.

Върн възкликна:

— Пресвета майко Богородице!

Облегнах се назад, опитвайки се да го асимилирам. В ума ми светнаха предупредителни лампички, но не бях сигурен какво означават. Катарина се върна на масата. Върн й каза какво сме открили. Ставаше все по-напечено. Знаех го. Но се почувствах оставен на произвола на съдбата. Мобилният ми — или по-точно на Зия — иззвъня. Погледнах името на повикващия. Беше Лени. Мислех да не отговарям, спомняйки си какво ми каза Зия. Но Лени, естествено, щеше да знае за възможността от подслушване. Точно той бе предупредил Зия.

Натиснах бутона за отговаряне на обаждането.

— Остави ме да говоря пръв — изрече Лени, преди да успея да кажа „ало“. — Само за сведение, ако ни подслушват, това е разговор между адвокат и клиент. Той е защитен. Марк, не ми казвай къде си. Не ми казвай нищо, което ще ме принуди да излъжа. Разбра ли ме?

— Да.

— Пътуването даде ли плодове?

— Не плодът, който желаехме. Все още не. Но сме близо.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не мисля. — После се сетих. — Почакай. — Спомних си, че Лени се занимаваше с арестите на сестра ми. Той беше основният й адвокат. Тя му имаше доверие. — Стейси споменавала ли ти е нещо за осиновяване?

— Не те разбирам.

— Някога мислила ли е да даде бебе за осиновяване? Или да е споменавала нещо за осиновяване?

— Не. Това има ли връзка с отвличането?

— Възможно е.

— Не помня нищо такова. Виж, може да ни подслушват, тъй че нека да ти кажа защо се обаждам. Открили са труп в къщата ти. Убит е с два изстрела в главата. — Лени знаеше, че аз вече знам това. Предположих, че го казва в случай, че някой подслушва. — Не са го идентифицирали, но са открили оръжието на убийството в задния двор на семейство Кристи.

Не бях изненадан. Рейчъл допусна, че те ще подхвърлят оръжието някъде.

— Работата е там, Марк, че оръжието на убийството е твоят стар пистолет — онзи, който изчезна след стрелбата в къщата ти. Вече са извършили балистичната експертиза. Ти и Моника бяхте простреляни с два различни пистолета 38-ми калибър, помниш ли?

— Да.

— Е, пистолетът — твоят пистолет — е едното от оръжията, използвани онази сутрин.

Затворих очи. Рейчъл произнесе с устни: „Какво?“

— По-добре да затварям — каза Лени. — Ще се разровя за Стейси и за някаква връзка с осиновяване. Ще видя какво мога да измъкна.

— Благодаря.

— И умната.

Той затвори телефона. Обърнах се към Рейчъл и й казах за намирането на пистолета и за балистичната експертиза. Тя се облегна назад и прехапа долната си устна — още един познат навик от времето, когато бяхме гаджета.

— Това означава, че Павел и останалите определено са свързани с първото нападение.

— А ти продължаваше да се съмняваш?

— Преди няколко часа мислехме, че всичко е замислено като пълна измама, не помниш ли? Решихме, че тези хора знаят достатъчно, за да изимитират, че държат Тара с цел да измъкнат пари от тъста ти. Но вече знаем друго. Тези хора са били там онази сутрин. Те са част от първоначалното отвличане.

Имаше логика, но нещо все пак не ми се връзваше.

— Къде отиваме оттук нататък? — попитах.

— Логичният ход е да посетим този адвокат, Стивън Бакард — отвърна Рейчъл. — Проблемът е, че не знаем дали той е шефът, или просто още един наемник. Доколкото разбираме, Дениз Ванич е главният мозък и той работи за нея. Или двамата работят за трето лице. Ако нахълтаме там, Бакард просто ще си заключи устата. Той е адвокат. Достатъчно умен е, за да говори с нас.

— Тогава какво предлагаш?

— Не съм сигурна — рече тя. — Може би е време да повикаме федералните. Те имат възможност да нахлуят в кантората му.

Поклатих глава.

— Това ще отнеме много време.

— Може да успеем да ги накараме да действат бързо.

— При положение, че ни повярват, което е само допускане, колко бързо?

— Не зная, Марк.

Идеята не ми харесваше.

— Представи си, че Дениз Ванич е имала подозрения още там. Представи си, че Татяна се изплаши и отново й се обади. Представи си, че наистина има вътрешен издайник. Твърде много са променливите, Рейчъл.

— Тогава какво смяташ, че трябва да направим?

— Атака с двузъба вила — изрекох, без да се замисля. Имаше проблем и аз неочаквано намерих решението. — Ти поемаш Дениз Ванич, а аз Стивън Бакард. Ще се координираме така, че да ги ударим в един и същи момент.

— Марк, той е адвокат. Няма да си развърже езика пред теб.

Погледнах я. Тя го прочете в очите ми. Върн се поизправи на стола и тихо подсвирна.

— Ще го заплашиш? — запита Рейчъл.

— Става дума за живота на детето ми.

— А ти отваряш дума за вземане на закона в свои ръце. — И добави: — Отново.

— Е, и?

— Ти заплаши една тинейджърка с пистолет.

— Опитах се да я сплаша, нищо повече. Никога не бих я наранил.

— Законът…

— Законът не свърши грам да помогне на дъщеря ми — възразих, опитвайки се да не викам. С ъгълчето на окото си забелязах, че Върн кима съучастнически на моето възмущение. — Защото са твърде заети да си губят времето с теб.

Това я накара да се изправи в стола.

— С мен?

— Лени ми го каза. Те смятат, че ти си го извършила. Без мен. Че си обсебена от мисълта пак да ме имаш или нещо подобно.

— Какво?

Станах от масата.

— Виж, така или иначе ще се срещна с този Бакард. Нямам намерение да наранявам никого, но ако той знае нещо за дъщеря ми, ще открия какво е.

Върн вдигна юмрука си.

— Само така!

Попитах го дали мога да продължа да ползвам камарото. Той ми напомни, че е зад гърба ми докрай. Очаквах Рейчъл да продължи спора още известно време, но тя не го направи. Може би беше разбрала, че няма да променя решението си. Може би съзнаваше, че съм прав. А може би — и това бе най-вероятното — беше потресена да научи, че бившите й колеги я бяха нарочили като единствения сериозен заподозрян.

— Идвам с теб — заяви тя.

— Не. — Гласът ми не оставяше място за измъкване. Нямах представа какво ще направя, когато ида там, но съзнавах, че съм способен на всичко. — Онова, което казах преди, още важи. — Можех да чуя как познатият ми тон на хирург взема надмощие. — Ще ти се обадя, когато стигна пред кантората на Бакард. Ще ударим него и Дениз Ванич едновременно.

Не дочаках отговора. Върнах се в камарото и отпраших към комплекса „Метровиста“.