Харлан Коубън
Няма втори шанс (29)

ГЛАВА 29

Надигнах се в леглото.

— Лени?

Той се увери, че вратата е затворена.

— Да — каза той. — Те смятат, че ти си го извършил. Внимавай, според тях с Рейчъл сте го извършили заедно. Били сте любовници. Тя е убила съпруга си — не знам дали мислят, че и ти си замесен — и след това убивате Моника, направили сте Бог знае какво с Тара, а накрая измисляте плана да одерете здравата баща й.

— Това не е логично — изтъкнах.

Лени мълчеше.

— Аз бях застрелян, не помниш ли?

— Знам.

— Значи какво излиза — мислят, че съм се застрелял?

— Не зная. Но повече не бива да разговаряш с тях. Вече разполагат с доказателство. Ти можеш да отричаш връзката си с Рейчъл колкото си щеш, но Моника е имала достатъчно подозрения, за да наеме частен детектив. Сетне, за бога, сам се сети какво става. Частният детектив й доставя материала. Той прави снимките и ги дава на Моника. След което жена ти е мъртва, детето ти изчезва, а баща й е вътре с два милиона. Да се върнем назад година и половина. Баща й е вътре с други два милиона, а ти и Рейчъл лъжете, че не сте били заедно.

— Не лъжем. — Лени не ме поглеждаше. — А какво ще кажеш за всичко, което обяснявах досега? Че никой не е луд да се набутва в такава сложна дандания? Можех просто да отмъкна парите от откупа, нали? Защо ми е да наемам онзи с колата и хлапето? Ами сестра ми? Да не би да си мислят, че и нея съм убил?

— Снимките — произнесе тихо Лени.

— Изобщо не съм знаел за тях.

Той избягваше погледа ми, което обаче не му попречи да се върне към детството ни: „Да, бе“.

— Не, наистина нищо не знаех за тях.

— Действително ли не си я виждал освен онзи път в супермаркета?

— Разбира се, че не. Много добре знаеш. Нямаше да го скрия от теб.

Той дълго обмисля това мое твърдение.

— Би могъл да го скриеш от Лени приятеля.

— Не, нямаше. Но дори и да го бях скрил, няма начин да го скрия от Лени адвоката.

Гласът на Лени беше тих.

— Не каза на никого от нас за предаването на откупа.

Ето какво било.

— Не искахме да се раздухва, Лени.

— Разбирам. — Само че не разбираше. Не го обвинявам. — Още нещо. Как откри компактдиска в мазето?

— Дайна Левински беше у нас.

— Дайна Кифлата?

— Да, никак не й е било лесно — изтъкнах. — Даже нямаш представа.

Лени само махна с ръка на моето съчувствие.

— Не разбирам. Какво е правила у вас?

Разказах му историята. Лени взе да прави физиономии. Когато свърших, аз бях този, който попита: „Какво?“

— Казала ти е, че вече е по-добре? Че е омъжена?

— Да.

— Това са глупости.

Спрях се.

— Откъде знаеш?

— Върша адвокатски услуги на леля й. От осемнайсетгодишна Дайна Левински ту влиза, ту излиза от лудници. Даже преди няколко години е излежала някакъв срок за нападение в раздразнено състояние. Никога не се е омъжвала. Съмнявам се и да е имала самостоятелна изложба.

Не знаех какво да мисля. Изражението на лицето й не ме напускаше — как цветът му се изцеди, когато произнесе: „Ти знаеш кой те простреля, нали, Марк?“

Какво, по дяволите, имаше предвид с това?

— Трябва да обмислим това внимателно — обади се Лени, потривайки брада. — Ще направя проверка при някои от моите източници и ще видя какво мига да науча. Обади ми се, ако нещо изникне, става ли?

— Да, добре.

— И ми обещай да не обелваш повече нито дума пред тях. Има голяма вероятност да те арестуват. — Той вдигна ръка, преди да запротестирам. — Разполагат с достатъчно улики да те арестуват, а дори и да те осъдят. Вярно е, че не всички подробности са напасвани, но си помисли за случая Скейкъл. При него разполагаха с по-малко доказателства и пак го осъдиха. Тъй че, ако отново се върнат тук, обещай да не казваш нито дума.

Обещах, тъй като за пореден път органите на реда бяха на погрешна следа. Сътрудниченето ми с тях нямаше да ми помогне да открия дъщеря си. А това бе основното. Лени ме остави сам. Помолих го да загаси лампите. Той ги загаси, но стаята не стана тъмна. Болничните стаи никога не тънат в пълен мрак.

Опитах се да проумея какво се случва. Тикнър бе отнесъл тези необясними снимки със себе си. Щеше ми се да ги бе оставил. Исках да ги разгледам отново, защото независимо как подреждах картината, тези снимки на Рейчъл в болницата не се връзваха с нищо. Дали бяха действителни? Имаше голяма възможност да се подправени, особено в днешната дигитална епоха. Дали бе просто „рязане“ и „залепване“? Мислите ми отново отплуваха към Дайна Левински. Какво означаваше онова нейно необичайно посещение? Защо ме бе попитала дали съм обичал Моника? Защо смяташе, че знам кой ме е застрелял? Размишлявах върху всичко това, когато вратата се отвори.

— Това ли е стаята на жребеца лекар? — Беше Зия. — Здрасти.

Тя влезе и посочи с жест излегналата се по гръб моя фигура.

— Това ли е причината да отсъстваш от работа?

— Предната нощ бях на дежурство, не помниш ли?

— Помня.

— Съжалявам.

— Затуй пък на мен ми вдигнаха задника от леглото и прекъснаха един особено еротичен сън. — Зия посочи с палец към вратата. — Онзи голям черен мъжага в коридора.

— Онзи с черните очила върху бръснатата глава?

— Точно той. Ченге ли е?

— Агент на ФБР.

— Има ли шанс да ни запознаеш? Като компенсация за прекъснатия сън?

— Ще се пробвам, преди да ме е арестувал.

— И после може.

Усмихнах се. Зия седна на ръба на леглото. Разказах й какво се бе случило. Тя не ми предложи своя теория. Не ми зададе никакви въпроси. Просто слушаше, заради което я обичах.

Тъкмо бях стигнал до онази част, където се оказах заподозрян, и то не на шега, когато мобилният ми телефон започна да звъни. И двамата се стреснахме поради лекарския ни тренинг. В болница мобилни телефони не се допускат. Бързо се пресегнах и го долепих до ухото си.

— Марк?

Беше Рейчъл.

— Къде си? — попитах.

— По следите на парите.

— Какво?

— Те направиха точно това, което си мислех — изтърсиха сака, но не забелязаха радиомаяка в пачката с парите. В момента съм се насочила към „Харлем Ривър Драйв“. Те са на около миля пред мен.

— Трябва да говорим.

— Откри ли Тара?

— Беше измама. Успях да видя хлапето, което водеха със себе си. Не беше дъщеря ми.

Настъпи пауза.

— Рейчъл?

— Закъсах, Марк.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях пребита. В парка. Добре съм, но се нуждая от помощта ти.

— Чакай малко. Колата ми е още там. С какво ги преследваш?

— Забеляза ли една камионетка на „Общински паркове“, паркирана на кръга?

— Да.

— Откраднах я. Това е стар ван, лесно може да се запали на късо. Прецених, че няма да открият липсата й до сутринта.

— Те мислят, че ние сме го извършили, Рейчъл. Че сме имали връзка, или нещо подобно. Откриха снимките на компактдиска. На тях си ти пред болницата, в която работя.

Настъпи статично заглъхване на мобилния.

— Рейчъл?

— Къде си? — попита тя.

— В „Ню Йорк Презбайтириън“.

— Добре ли си?

— Бинтован. Но съм добре, да.

— Ченгетата там ли са?

— Че и федералните отгоре. Един на име Тикнър. Познаваш ли го?

Произнесе тихо „да“. Сетне:

— Как искаш да продължиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Искаш ли да ги преследваш? Или искаш да се обърнеш към Тикнър и Ригън?

Исках я отново тук при мен. Исках да я питам за онези снимки и за телефонния разговор до дома ми.

— Не съм сигурен дали има значение — казах. — Ти беше права от самото начало. Всичко е било измама. Навярно са използвали чужда коса.

Ново статично заглъхване.

— Какво?

— Разбираш ли нещо от ДНК? — попита ме тя.

— Не много.

— Нямам време да ти го обясня, но ДНК анализът се извършва пласт по пласт. Сравняват се неща за евентуално съвпадение. Отнема най-малко двайсет и четири часа, преди да може да се каже със сигурност, че съществува сходство.

— Е, и?

— Тъй че току-що говорих с моя човек от лабораторията. Имали сме на разположение едва осем часа. Но на този етап вторият комплект косми, които са били у Едгар…

— Какво?

— Те отговарят на твоите. — Не бях сигурен, че съм чул правилно. Рейчъл изпусна въздишка. — С други думи, той не изключва ти да си бащата. Дори обратното.

Едва не изпуснах телефона. Зия видя това и се приближи към мен. Заобмислях възможностите си. Тикнър и Ригън никога няма да ми повярват. Няма да ме пуснат да си тръгна. Вероятно ще ме арестуват. В същото време, ако им кажа това, може би ще успея да докажа невинността ни. От друга страна, да доказвам невинността си беше нелепо.

Имаше ли шанс дъщеря ми да е жива?

Това бе единственият въпрос в пъзела. Ако беше жива, тогава трябва да прибегна до първоначалния ни план. Да се доверя на властите, особено при техните подозрения, нямаше да свърши работа. Ами ако действително имаше къртица, както пишеше в бележката за откупа? В момента който и да бе задигнал сака с парите, нямаше представа, че Рейчъл е по следите му. Но какво би станало, ако се включат и ченгетата, и федералните? Нямаше ли похитителите да побягнат в паника? Да извършат нещо прибързано?

Имаше и още нещо, на което следваше да обърна внимание — още ли имах доверие в Рейчъл? Тези снимки бяха разклатили вярата ми. Вече не знаех в какво да вярвам. Ала в крайна сметка нямах друг избор, освен да се отнеса към съмненията си като отвличащи вниманието. Трябваше да се фокусирам в едничката цел — Тара. Кое би ми дало най-добрата възможност да открия какво всъщност се бе случило с нея?

— Зле ли си пострадала? — попитах.

— Можем да се справим, Марк.

— В такъв случай тръгвам.

Затворих телефона и погледнах Зия.

— Трябва да ми помогнеш да се измъкна оттук.

 

 

Тикнър и Ригън седяха в „лекарската зала“ в края на коридора. „Зала“ изглеждаше нелепо име за това опърпано помещение с телевизор със стайна антена тип „заешки уши“. В ъгъла имаше минихладилник. Тикнър го отвори. Вътре се мъдреха два сандвича в кафяви пликове с надписани върху тях имена, което му напомни за първоначалното училище.

Тикнър се отпусна върху канапето с изчерпани сили.

— Мисля, че е време да го арестуваме.

Ригън не отвърна.

— Нещо много си се умълчал, Боб. За какво си се умислил?

Ригън зачеса козята си брадичка.

— За думите на Сейдман.

— Е?

— Не мислиш ли, че имаше логика?

— А, за това, че бил невинен ли?

— Да.

— Всъщност не мисля. И ти се хвана?

— Не знам — произнесе Ригън. — Защо ще си усложнява толкова живота с тези пари? Няма как да знае, че сме научили за компактдиска и сме го проследили по граничния му пропуск, докато не го засякохме в парка „Форт Трайън“. Но дори и да беше разбрал, защо ще се впуска във всичко това? Защо ще скача в движеща се кола? Господи, извади късмет, че не се преби. За пореден път. Което ни връща обратно към първоначалната стрелба и първоначалния ни проблем. Ако той и Рейчъл Милс са извършили това заедно, защо тогава той едва отърва кожата? — Ригън поклати глава. — Има прекалено много празноти.

— Които запълваме една по една — подчерта Тикнър.

Ригън не изглеждаше толкова убеден.

— Виж само колко пера отскубнахме днес, като установихме за съучастничеството на Рейчъл Милс — изтъкна Тикнър. — Просто трябва да я докараме тук и да ги поизпотим двамата.

Ригън отново погледна встрани.

Тикнър тръсна глава.

— Сега пък какво има?

— Счупеният прозорец.

— Онзи на местопрестъплението?

— Да.

— Какво за него?

Ригън изправи рамене.

— Погледни с моите очи, става ли? Нека да се върнем към първоначалното убийство-отвличане.

— В дома на Сейдман?

— Правилно.

— Добре, карай.

— Прозорецът беше счупен откъм външната страна — уточни Ригън. — Навярно оттам извършителят е проникнал в къщата.

— Или — възрази Тикнър — доктор Сейдман го е счупил, за да ни подхлъзне.

— Или е имал съучастник, който го е счупил.

— Именно.

— Но и в единия, и в другия случай доктор Сейдман следва да е свързан със счупения прозорец, нали така? Ако е бил замесен.

— Накъде биеш?

— Просто следи мисълта ми, Лойд. Ние смятаме, че Сейдман е замесен. Значи Сейдман е знаел, че прозорецът е бил счупен, за да прилича на ненадейно проникване с взлом. Съгласен ли си?

— Май да.

Ригън се усмихна.

— Тогава как така нито веднъж не спомена за счупения прозорец?

— Какво?

— Прочети показанията му. Той си спомня, че е ял пресовано зърнено блокче „гранола“ и след това бам — нищо! Никакъв звук. Никой не се е промъквал към него. Нищо такова. — Ригън разпери ръце. — Как тъй, че помни звука от счупването на прозореца?

— Защото го е счупил сам, все едно, че е било работа на нападател.

— Ама виж, ако случаят е такъв, той нямаше да пропусне да спомене прозореца в своя разказ. Троши прозореца, за да ни убеди, че извършителят го е счупил и го е застрелял. Какво би казал ти на негово място?

Тикнър взе да проумява накъде бие.

— Щях да кажа: „Чух строшаването на прозореца, обърнах се и бум — куршумът ме уцели“.

— Точно. Ама Сейдман не постъпи така. Защо?

Тикнър сви рамене.

— Може да е забравил. Беше сериозно ранен.

— А може би — просто погледни с моите очи, — може би казва истината.

Вратата се отвори. Млад лекар по престилка и с измъчен вид надникна вътре. Видя полицаите, извъртя очи и ги остави насаме. Тикнър отново се обърна към Ригън.

— Почакай малко, ти се оплиташ в порочен кръг.

— Как така?

— Ако Сейдман не го е извършил — ако друг е счупил прозореца, — защо Сейдман не го е чул?

— Може и да не помни. Стотици пъти сме виждали подобно нещо. Когато някой е ранен толкова тежко, му се губят моменти. — Ригън се усмихна в подкрепа на тази теория. — Особено ако е видял нещо шокиращо, което иска да изтрие от ума си.

— Например, че жена му е била съблечена и убита?

— Нещо такова — потвърди Ригън. — Или нещо още по-лошо.

— Кое може да е по-лошо?

Откъм коридора се дочу бибкане. Долавяха шум, идващ от сестринския пункт. Сигурно някой вдигаше врява заради работното време или за новата смяна.

— Разбрахме се, че нещо ни се изплъзва — продължи бавно Ригън. — Повтаряме си го от самото начало. Но може би е точно обратното. Добавяли сме нещо. — Тикнър се намръщи. — Непрекъснато добавяме доктор Сейдман. Виж, картинката е ясна и на двама ни. В подобни случаи съпругът винаги е замесен. Не девет от десет пъти, а деветдесет и девет от сто. Всяка наша версия е включвала Сейдман.

Тикнър произнесе:

— А ти смяташ, че не е правилно?

— Чуй ме за секунда. Държим Сейдман под око от самото начало. Женитбата му не е била цвете. Оженил се е, защото жена му е била бременна. И ние се хванахме за това. Но дори и бракът им да беше като на шибаните Ози и Хариет, пак щяхме да кажем: „А, няма начин някой да е толкова щастлив“ и да се хванем на същото хоро. Тъй че всичко, на което се натъкнахме досега, се опитахме да го впишем в следната схема — Сейдман трябва да е замесен. Нека само за секунда да го извадим от уравнението. И да сметнем, че е невинен.

Тикнър сви рамене.

— Добре, и?

— Сейдман спомена за връзка с Рейчъл Милс. И то такава, че не е угаснала през всичките тези години.

— Тъй.

— Звучеше ми малко обсебен от нея.

— Малко?

Ригън се усмихна.

— Да предположим, че чувството е било взаимно. Забележи, допускаме, че е взаимно, та и отгоре.

— Добре.

— Не забравяй. Приемаме, че Сейдман не го е извършил. Това означава, че ни казва истината. За всичко — кога е видял Рейчъл Милс за последно, за онези снимки. Нали видя изражението му, Лойд? Сейдман не е чак такъв актьор. Снимките го шокираха. Не е знаел за тях.

Тикнър се смръщи.

— Трудно е да се каже.

— Има още нещо, което ме впечатли в снимките.

— Какво?

— Как така частният детектив не ги е снимал двамата заедно? Тя е снимана извън болницата, Той е сниман как излиза от болницата. Виждаме я на излизане от болницата. Но никъде не са заедно.

— Били са предпазливи.

— Колко? Тя се е мотаела около местоработата му. Ако си внимателен, не правиш такова нещо.

— Е, и каква е твоята теория?

Ригън се подсмихна.

— Помисли сам. Рейчъл трябва да е знаела, че Сейдман е вътре в сградата. Но задължително ли е той да е знаел, че тя е отвън?

— Чакай малко — прекъсна го Тикнър. По лицето му заигра усмивка. — Смяташ, че тя го е следяла?

— Може би.

Тикнър кимна.

— Ей, тук не става дума за коя да е жена. Говорим за добре обучен федерален агент.

— Значи някоя, която е наясно как да изпипа професионално една операция за отвличане — допълни мисълта му Ригън, вдигайки единия си пръст. Сетне вдигна още един. — Второ, наясно е как да убие някого и да се измъкне. Трето, наясно е как да покрие следите си. Четвърто, познавала е сестрата на Марк, Стейси. Пето — сега вдигна палеца си, — имала е възможност да използва старите си връзки, за да открие и накисне сестрата.

— Мили боже — вдигна поглед Тикнър, — какво каза ти преди? Че Сейдман трябва да е видял нещо толкова ужасно, че го е изтрил от паметта си.

— Как ти се струва да видиш любовта на живота си да стреля по теб? Или по съпругата ти? Или…

Двамата млъкнаха.

— Тара — промълви Тикнър, — как се вписва тя във всичко това?

— Като средство за изтръгване на пари?

Идеята не им пасна. Но другите отговори, които им идваха наум, пасваха дори още по-малко.

— Можем да прибавим още нещо — подхвърли Тикнър.

— Какво?

— Липсващият пистолет трийсет и осми калибър на Сейдман.

— Какво за него?

— Пистолетът е стоял в заключена касета в дрешника му — изтъкна Тикнър. — Само близък до него човек е знаел къде е скрит.

— Или — додаде Ригън, който се сети още нещо — може би Рейчъл Милс е донесла свой пищов трийсет и осми калибър. Помниш, че са били използвани две оръжия.

— Но това повдига друг въпрос — защо са й били нужни две?

Двамата се намръщиха, прехвърлиха наум няколко нови версии и стигнаха до твърдото заключение:

— Нещо продължава да ни убягва — каза Ригън.

— Ъхъ.

— Трябва да се върнем назад и да открием някои отговори.

— Например?

— Как така на Рейчъл й се е разминало убийството на съпруга й?

— Мога да поразпитам — предложи Тикнър.

— Направи го. И някой да варди Сейдман. У нея вече има четири милиона долара. Може да пожелае да елиминира единствения човек, който все още може да я свърже със случая.