Харлан Коубън
Няма втори шанс (4)

ГЛАВА 4

Тикнър и Ригън чакаха отговора ми.

Извиних се и се надигнах, без да им давам възможност да реагират. Ръката ми напипа мобифона, докато се изнесох набързо от стаята. Примигнах и заоглеждах бутоните. Копчето за отговор на повикване се намираше на непривично място. Зърнах през улицата две момичета, които караха фосфоресциращи колела, надянали на главите си каски в ярки цветове. От дръжките на единия велосипед се ветрееха розови панделки.

Когато бях малък, тази махала приютяваше поне дузина хлапета на моята възраст. Обикновено се събирахме след училище. Не си спомням на какво точно сме играли — никога не бяхме достатъчно организирани за истинска игра на бейзбол, да речем, или нещо подобно, но май всички игри включваха „стражари и апаши“ и съдържаха насилие „наужким“. Детството в предградията винаги носи елемент на невинност, макар че почти не е минавал ден, който да не завърши със сълзи поне за едно от хлапетата. Спорехме, сменяхме съюзниците си, кълняхме се в приятелство, обявявахме войни и като страдащи от амнезия, на другия ден всичко се забравяше. Почвахме на чисто всеки следобед. Поредно хлапе се прибираше вкъщи разплакано.

Палецът ми най-сетне докосна точния бутон. Натиснах го и едновременно доближих телефона до ухото си. Сърцето ми блъскаше до пръсване. Прокашлях се и, чувствайки се като пълен идиот, произнесох: „Ало?“

— Отговаряй с „да“ или „не“. — Гласът бръмчеше с тембър на робот, като запис на автоматично обслужване. — Взе ли парите?

— Да.

— Знаеш ли къде е „Гардън Стейт Плаза“?

— В Парамъс — отвърнах.

— Точно след два часа те искам да си паркирал на северния паркинг. Това е до „Нордстром“. Сектор девет. Някой ще се приближи до колата.

— Но…

Щракване.

Ръката ми се отпусна. Тялото ми взе да тръпне… Не се противопоставих на тръпките. Хлапачките през улицата бяха започнали кавга. Не чувах подробности, но думата „мое“ ту долиташе, ту замираше в ушите ми. Някакъв джип се появи иззад ъгъла с бясна скорост. Сякаш го наблюдавах от голяма височина. Наби спирачките. Шофьорската врата се отвори, преди колата да спре на място.

Беше Лени. Хвърли поглед към мен и се приближи припряно.

— Марк?

— Оказа се прав — кимнах в посока на къщата. В момента Ригън стоеше на входната врата. — Те смятат, че съм замесен.

Лицето на Лени потъмня. Очите му се присвиха, превръщайки зениците в ситни точици. В спорта това се нарича „надяване маската на двубоя“. Лени се превръщаше в Куджо. Оглеждаше Ригън със зверски поглед, сякаш решаваше кой крайник да отхапе първо.

— Разговаря ли с тях?

— Малко.

Лени рязко изви поглед към мен.

— Не им ли каза, че искаш адвоката си?

— Отначало не.

— По дяволите, Марк, казах ти…

— Получих искане за откуп.

Това накара Лени да се спре. Аз засякох часовника си. Парамъс беше на четирийсет минути шофиране оттук. При натоварено движение можеше да отнеме и час. Имах време, но не много. Започнах да го осветлявам за събитията. Лени хвърли пореден кръвнишки поглед към Ригън и ме отведе още по-надалеч от къщата. Застанахме на тротоара върху познатите облачносиви плочи, отделящи един имот от друг, след което, като две деца приклекнахме и седнахме върху тротоара. Опряхме бради на коленете си. Гледах лицето на Лени между чорапите му с ромбовидна шарка и скосените маншети на ризата. Клечането в тази поза беше дяволски неудобно. Слънцето блестеше право в очите ни. И двамата гледахме по-скоро встрани, отколкото един в друг, точно както в детството. Така по-лесно си казвахме всичко.

Говорех припряно. На половината разказ Ригън започна да пристъпва към нас. Лени се извърна към него и изкрещя:

— Пази си топките, ей!

Ригън спря с думите:

— Какво?

— Ще арестуваш ли клиента ми?

— Не.

Лени посочи към чатала на Ригън.

— Ще ти ги бронзирам и ще ги окача на огледалото за обратно виждане, само да си направил още една крачка.

Ригън изправи стойка.

— Имаме някои въпроси към клиента ви.

— Я бягай! Иди да нарушаваш правата на някой друг с по-дребен адвокат.

Лени му направи знак да се разкара и ми кимна да продължавам. Ригън имаше вкиснат вид, но отстъпи две крачки назад. Отново погледнах часовника си. Изминали бяха едва пет минути от обаждането за откупа. Привърших разказа, а Лени не сваляше от Ригън поглед като лазер.

— Искаш ли мнението ми? — попита той.

— Да.

С все така начумерен поглед, Лени произнесе:

— Смятам, че трябва да им кажеш.

— Сигурен ли си?

— Не, по дяволите.

— А ти би ли? — попитах. — Тоест, ако ставаше дума за твоето дете?

Лени размисли няколко секунди.

— Не мога да се поставя на твое място, ако това имаш предвид. Но да, мисля, че да. Ще играя на риск. Рискът е по-малък, ако кажеш на ченгетата. Не че всеки път върши работа, но те са специалисти по тези неща. А ние не. — Лени постави лакти върху коленете си и облегна брада на дланите си — позната поза от момчешките години. — Това е мнението на Лени приятеля — продължи той. — Лени приятелят те насърчава да им кажеш.

— А Лени адвокатът? — подхвърлих.

— Той би бил по-настоятелен. Направо ще те ръчка да свалиш картите.

— Защо?

— Ако отидеш с двата милиона долара и ти ги задигнат, дори и да си върнеш Тара, меко казано, ще събудиш подозренията им.

— Не ми пука за това. Просто искам да си върна Тара.

— Ясно. Бих казал, че Лени приятелят разбира.

Лени на свой ред погледна часовника си. Не усещах вътрешностите си, сякаш бяха изгребани като вода от лодка. Почти чувах тиктакането. Беше подлудяващо. Отново се опитах да бъда здравомислещ, да сложа всички „за“ от едната страна и всички „против“ от другата и накрая да тегля чертата. Но тиктакането не спираше.

Лени спомена нещо за игра на риск. Аз не играя комар. Не обичам да залагам на риск. Оттатък улицата едната от хлапачките извика: „Аз го казвам!“ и гневно се отдалечи с колелото. Другото момиче се изсмя, мятайки се на своя велосипед. Очите ми се напълниха със сълзи. Адски ми се прииска Моника да беше тук. Да се посъветвам с нея. И тя да е посветена в това, а не да решавам сам.

Обърнах се назад към входната врата. Ригън и Тикнър вече бяха застанали отвън. Ригън бе скръстил ръце пред гърдите си, полюлявайки се на пръсти и пети. Тикнър не помръдваше, а лицето му бе каменна маска. Можех ли да поверя на тях живота на дъщеря си? Щяха ли те да поставят Тара на първо място или, както предположи Едгар, щяха да следват собствения си неписан дневен ред?

Тиктакането се усилваше, ставайки все по-настоятелно.

Някой бе убил жена ми. Някой бе похитил детето ми. През последните няколко дни все се питах защо — защо точно нас? — без да си позволявам набези в дълбините на самосъжалението. Но отговорът не идваше. Не виждах мотив и това навярно бе най-плашещото. Може и да няма причина, а чисто и просто да е лош късмет.

Лени гледаше право пред себе си и чакаше. Тик-так-тик-так.

— Ще взема да им кажа — промълвих.

 

 

Реакцията им ме изненада. Бяха обзети от паника.

Разбира се, Ригън и Тикнър се опитаха да я прикрият, но телесният им език ги издаваше — очите им запремигваха, ъгълчетата на устите им се стегнаха, гласовете им внезапно придобиха школуван тембър на водещи забавно радиопредаване. Просто разполагаха с прекалено ограничено време за действие. Тикнър бързо набра номера на специалиста от ФБР по водене на преговори при отвличания, за да поиска официално помощта му. Ригън се свърза с полицейските си колеги в Парамъс. Щом приключи разговора, Тикнър се обърна към мен:

— Ще осигурим хора, които да покрият района на мола. Дискретно, разбира се. Ще направим опит да подсигурим всеки изход по магистрала номер седемнайсет и в двете посоки със служители в коли. Ще поставим хора вътре в мола по всичките му входове. Но искам да ме чуете много внимателно, доктор Сейдман. Нашият специалист казва, че трябва да опитаме да го задържим. Може би ще убедите похитителя да отложи…

— Не — отсякох.

— Те няма да избягат току-така — възрази Тикнър. — Нали искат парите.

— Дъщеря ми е с тях от почти три седмици. Няма да отлагам нищо.

Той кимна недоволно, опитвайки се да запази спокойствие.

— Тогава искам да сложа човек в колата при вас.

— Не.

— Той ще се скрие на пода отзад.

— Не — натъртих.

— Или още по-добре — пробва се Тикнър с нова идея, — правили сме го преди — ще кажем на похитителя, че не можете да шофирате. По дяволите, та нали току-що излизате от болницата. Ще сложим някой от нашите хора да кара колата. Казваме, че ви е братовчед.

Погледнах намръщено към Ригън.

— Не казахте ли, че според вас сестра ми има пръст в това?

— Възможно е, да.

— Не смятате ли, че тя ще знае дали човекът ми е братовчед или не?

Тикнър и Ригън се поколебаха, след което кимнаха единодушно.

— Има логика — отбеляза Ригън.

Лени и аз се спогледахме. Ето на какви професионалисти поверявах живота на Тара. Мисълта не бе успокояваща. Тръгнах към вратата.

Тикнър сложи ръка на рамото ми.

— Къде отивате?

— Къде, по дяволите, мислите, че отивам?

— Защо не поседнете, доктор Сейдман?

— Нямам време — възразих. — Трябва да потеглям натам. Може да има задръстване.

— Можем да разчистим движението.

— Да бе, и това няма да изглежда подозрително — натъртих.

— Силно се съмнявам, че той ще тръгне след вас оттук.

Обърнах се рязко към него.

— И бихте подложили живота на детето ми на този риск?

Замълча достатъчно дълго.

— Вие май не разбирате — продължих, гледайки го право в лицето. — Не ми пука нито какво ще стане с парите, нито дали онези ще се измъкнат. Просто искам да си върна дъщерята.

— Това го разбираме — вметна Тикнър. — Но вие забравяте нещо.

— Какво?

— Бихте ли седнали, ако обичате?

— Вижте, направете ми една услуга, става ли? Оставете ме да стоя прав. Аз съм лекар. Знам по-добре от всеки как се съобщават „лоши новини“. Тъй че не ме баламосвайте.

Тикнър вдигна дланите си нагоре и произнесе:

— Имате право. — Пое дъх дълбоко и продължително. Тактика на отлагане. Само че на мен не ми беше до тактики.

— И тъй, казвайте, каквото ще казвате — подканих го.

— Които и да са извършили това — поде той, — същите типове са ви простреляли. Убили са съпругата ви.

— Това ми е ясно.

— Не мисля, че ви е ясно. Помислете само за секунда върху следното: просто не можем да ви оставим да тръгнете сам. Който го е извършил, се е опитал да ви очисти. Стреляли са по вас два пъти и са ви зарязали, мислейки ви за мъртъв.

— Марк — намеси се Ригън, приближавайки ме. — Вече ви поднесохме няколко твърде смели теории. Проблемът е, че те са само теории. Не знаем какво целят онези. Може да е просто отвличане, но ако е такова, то не прилича на нито едно, с което сме си имали работа. — Бе сменил маската на служебното лице, водещо разпита, с тази на човек, който сваля картите — с вдигнати нагоре вежди, като израз на откритост. — Със сигурност знаем само, че са се опитали да ви убият. Човек не убива родителите, ако гони само откуп.

— Може би се опитват да измъкнат парите от тъста ми — допуснах.

— Тогава защо чакаха толкова време?

Нямах отговор.

— Възможно е изобщо да не е планирано като отвличаме — продължи Тикнър, — поне в началото. Това може да им е хрумнало впоследствие. Може да сте били набелязани само ние и съпругата ви. А сега са решили да довършат работата.

— Мислите, че е било планирано?

— Да, има много голяма вероятност.

— И какъв е вашият съвет?

Тикнър се хвана за думите ми.

— Не отивайте сам. Помогнете ни да спечелим известно време, за да се подготвим както трябва. Оставете ги те да ви се обадят.

Погледнах към Лени. Той прочете погледа ми и кимна.

— Това е невъзможно — заяви Лени.

Тикнър му хвърли остър поглед.

— При цялото ми уважение, клиентът ви се намира в сериозна опасност.

— Както и дъщеря ми — отвърнах простичко. Решението се оказва просто, когато не го усложняваш. Откъснах се от тях и тръгнах към колата си. — Дръжте хората си на разстояние.