Харлан Коубън
Няма втори шанс (35)

ГЛАВА 35

— Долу по корем! — кресна той.

— Аз съм агент от Федералното бюро за разследване — каза Рейчъл.

— Я си затваряй устата!

Все така с лица в прахта, сложихме ръце на главите си с преплетени пръсти. Той натисна гръбнака ми с коляно. Направих гримаса. Подпирайки се на тялото ми, изви ръцете ми назад, при което едва не ги изтръгна от ябълките. Китките ми бяха ловко завързани с найлонови лентови белезници. Заприличаха ми на онези смешни пластмасови джаджи, с които завързват играчките, за да не бъдат откраднати от магазина.

— Събери си краката.

И глезените ми бяха овързани с подобни белезници. Той ме натисна по гърба, за да се изправи. Сетне се зае с Рейчъл. Идеше ми да изкрещя някаква кавалерска глупост от сорта „Не я пипай!“, но знаех, че в най-добрия случай щеше да е безполезно. Тъй че останах мирен.

— Аз съм федерален агент — повтори Рейчъл.

— Чух те първия път.

Той я натисна с коляно и събра ръцете й заедно. Тя изпъшка от болка.

— Хей! — извиках аз.

Мъжът не ми обърна внимание. Обърнах се и го огледах истински за пръв път, при което сякаш пропаднах в друго измерение. Вече нямах съмнение — камарото принадлежеше на него. Косата му беше дълга като на хокей играч от осемдесетте години, със странен оранжево-червеникав оттенък, затъкната зад ушите, подстрижката й наподобяваше барбун — не бях виждал такава от времето на видео мюзикъла „Нощният рейнджър“. Имаше бяло-рус мустак, все едно бе пил мляко. На тениската му имаше надпис „УНИВЕРСИТЕТ СМИТ И УЕСЪН“. Дънките му бяха неестествено тъмносини и изглеждаха твърди.

След като завърза ръцете на Рейчъл, каза:

— Ставай, госпожичке. Ще се поразходим с теб.

Рейчъл се опита да придаде строгост на гласа си.

— Ти не ме слушаш — изрече, при което косата й падна върху очите. — Аз съм Рейчъл Милс…

— А аз съм Върн Дейтън. И какво от това?

— Аз съм федерален агент.

— На служебната ти карта пише „в оставка“ — ухили се Върн Дейтън. Не беше беззъб, но не ставаше за реклама на паста за зъби. Десният му преден зъб бе хлътнал навътре като излязла от пантите врата. — Малко си млада за пенсия, а?

— Продължавам да работя по специални случаи. Те знаят, че съм тук.

— Така ли? Не думай. Там долу те чака цяла хайка агенти и ако не им се обадиш до три минути, ще довтасат тук с гръм и трясък. Тъй ли, Рейчъл?

Тя млъкна. Беше схванал блъфа й. Вече нямаше друг изход.

— Ставай — рече той и я издърпа за ръцете.

Тя се изправи с мъка.

— Къде я водиш? — попитах.

Той не отвърна. Запътиха се към плевнята.

— Хей! — викнах с кънтящ от безсилие глас. — Върни се, ей!

Но те продължиха да крачат. Рейчъл се съпротивляваше, но ръцете й бяха завързани зад гърба. При всяко нейно по-рязко движение той повдигаше ръцете й, принуждавайки я да се наведе напред. Накрая тя се отказа и просто вървеше.

Страхът опъна нервите ми. Заозъртах се като обезумял за нещо, какво да е, което да ме отърве. Пистолетите ни? Не, вече ги беше прибрал. А дори и да не беше, какво щях да направя? Ще стрелям със зъби ли? Помислих дали да не се изтърколя по гръб, но не бях сигурен, че това ще помогне. И сега какво? Взех да се придвижвам сантиметър по сантиметър към трактора. Търсех остър предмет или нещо подобно, с което да прережа найлоновите белезници. Чух как вратата на плевнята изскърца в далечината. Обърнах глава тъкмо навреме, за да видя, че се скриват вътре. Вратата се затвори след тях. Звукът постепенно замря. Музиката — от компактдиск или касета — беше замлъкнала. Всичко притихна, а Рейчъл се скри от погледа ми.

Трябваше да си освободя ръцете.

Запълзях, като повдигах таза си и се оттласквах с крака. Успях да стигна до трактора. Потърсих някакво острие или остър ръб. Нищо. Очите ми се стрелнаха към плевнята.

— Рейчъл! — изкрещях.

Гласът ми прокънтя в мъртвилото. Това бе единственият отговор. Сърцето ми се разхлопа.

О, Господи, сега какво?

Изтърколих се по гръб и седнах. Отблъсвайки се с крака, се облегнах на трактора. Вече имах поглед към плевнята. Но не виждах с какво, по дяволите, щеше да ми помогне това. Все тъй нямаше ни движение, ни звук. Очите ми зашариха наоколо в отчаян опит да изнамеря нещо, което да ме спаси. Ала нямаше нищо.

Помислих си дали да не се промъкна до камарото. Откаченяк на тема оръжия като този сигурно имаше скрити поне два или три пищова по всяко време. Все можеше да се намери нещо там. Но дори и да успеех да стигна до там навреме, как щях да отворя вратата? Че и да ровя за оръжие? И как щях да стрелям с него, ако го открия?

Не, първо трябваше да сваля тези найлонови белезници.

Огледах земята за нещо… дори не знаех какво. Остър камък. Счупена бутилка бира. Нещо. Питах се колко време е изминало, откакто те изчезнаха. Питах се какво прави с Рейчъл. Имах чувството, че гърлото ми се свива и ще се задуша.

Какво, по дяволите, ставаше там вътре?

Отново затърсих някакъв ръб по трактора, който да използвам като нож. Имаше само ръжда. Огромно количество ръжда. Тя можеше ли да помогне? Ако потъркам лентата в някой ръждив ръб, щеше ли да поддаде? Съмнявах се, но не виждах друго.

Успях да се изправя на колене. Опрях китките си в един ръждясал ръб и взех да ги трия нагоре-надолу като мечка, която си чеше гърба о дърво. Ръцете ми се изплъзваха. Ръждата охлузваше кожата ми и болката се разпростираше нагоре по ръцете ми. Пак погледнах към плевнята, заслушах се, но отново не чух нищичко.

Продължих да действам.

Проблемът бе, че вършех това опипом. Извърнах глава колкото може назад, но не успях да видя китките си. Имаше ли изобщо някакъв смисъл от това? Нямах представа. Но не ми оставаше друго, с което да работя. Тъй че продължих да движа китки нагоре-надолу, опитвайки се да освободя ръцете си, раздалечавайки ги една от друга като в долнопробен филм за Херкулес.

Не знам колко време продължих с тези усилия. Навярно не повече от две-три минути, макар да ми се сториха много повече. Лентата не се късаше, дори не се разхлаби. Онова, което най-сетне ме накара да спра, беше някакъв звук. Вратата на плевнята се бе отворила. За момент не видях нищо. Сетне селяндурът с прическата излезе навън. Сам. Тръгна към мен.

— Къде е тя? — попитах.

Без да продума, Върн Дейтън се наведе, за да провери белезниците ми. Вече можех да го подуша. Миришеше на сухо сено и работна пот. Оглеждаше ръцете ми. Хвърлих поглед назад. По земята имаше кръв. Без съмнение, моята. Изведнъж ме връхлетя идея.

Наведох се назад и замахнах за удар с глава към него.

Знам колко унищожителен може да бъде един правилно нанесен удар с глава. Правил съм операции на хора със смазани от подобни удари лица.

Само че този случай не се очертаваше като такъв.

Позата на тялото ми беше неудобна. Бях с вързани ръце и крака, при това на колене. Гърчех ръце зад гърба си. Черепът ми не попадна върху носа му или по-мека част на лицето му. Уцели го по челото. Чу се тъп звук като от озвучаването на „Тримата смешници“. Върн Дейтън се просна назад с ругатня. Напълно загубил равновесие, паднах свободно, без да имам с какво да омекотя удара освен с лице. Бузата ми пое удара, при което зъбите ми изтракаха. Но вече не усещах никаква болка. Хвърлих поглед към него. Той седеше, опитвайки се да се съвземе. На челото му имаше малък разрез.

Сега или никога.

Все така завързан, замахнах към него. Само че бях твърде бавен.

Върн Дейтън се наведе назад и вдигна селския си ботуш. Когато бях достатъчно близо до него, той ме ритна в лицето, сякаш гасеше искри от огън. Паднах назад. Той отстъпи на безопасно разстояние и грабна пушката си.

— Не мърдай! — Опипа с пръсти раната на челото си. Заоглежда кръвта с невярващ поглед. — Ей, ти луд ли си бе?

Лежах по гръб, поемайки си въздух на дълбоки, учестени порции. Не мисля, че имах нещо счупено, но пък и не бях сигурен дали това ще е от значение. Той пристъпи към мен и ме ритна здраво в ребрата. Болката беше като от нажежен нож. Изтърколих се на една страна. Той ме сграбчи под мишниците и взе да ме тегли. Опитвах се да си стъпя на краката. Беше дяволски силен. Не се забави по стъпалата на фургона. Издърпа ме по тях, отвори вратата с рамо и ме хвърли вътре като чувал с картофи.

Приземих се с тъп удар. Върн Дейтън влезе вътре и затвори вратата. Очите ми обходиха стаята. Беше наполовина каквато я очаквах и наполовина не. Очакваното: по стената имаше окачени оръжия — най-различни старинни и ловни пушки. Там се мъдреше и задължителната препарирана глава на сърна, както и рамкирано свидетелство за членство в Националната оръжейна асоциация, издадена поименно на Върн Дейтън, с цветния национален флаг в ъгъла. Неочакваното: помещението беше безупречно чисто и дори подредено с известен вкус. В ъгъла имаше детска кошарка, но тя не беше в безпорядък. Играчките бяха поставени в шкаф от фибростъкло с разноцветни чекмеджета. Чекмеджетата бяха категоризирани и надписани.

Той седна и ме погледна. Все още лежах по корем. Върн Дейтън си поигра малко с косата си, отмятайки назад разни кичури, затъквайки по-дългите зад ушите си. Имаше слабо лице. Всичко у него крещеше: „Селяндур“.

— Ти ли я преби? — рече той.

За момент не разбрах какво ме пита. После се сетих, че е видял синините по Рейчъл.

— Не.

— Доставя ти удоволствие, а? Да биеш жена?

— Какво си й направил?

Той измъкна един револвер, отвори патронника и пъхна един патрон в гнездото. Завъртя го с щракване и го насочи към коляното ми.

— Кой те изпрати?

— Никой.

— Искаш ли да останеш без капачка?

Дойде ми до гуша. Изтърколих се по гръб в очакване да дръпне спусъка. Но той не стреля. Остави ме да се движа с насочено към мен оръжие. Успях да седна и го погледнах от горе на долу. Това определено го смути и той отстъпи крачка назад.

— Къде е дъщеря ми? — попитах.

— А? — Той наклони глава. — Това майтап ли е?

Погледнах го право в очите и ми стана ясно. Това не беше преструвка. Наистина нямаше понятие за какво говоря.

— Идвате тук въоръжени — процеди той с почервеняло лице. — Мен ли искате да пречукате? Жена ми? Децата ми? — Върн вдигна револвера към лицето ми. — Дай ми поне една добра причина да не ви гръмна и двамата и да ви заровя в гората.

Деца. Той каза деца. Нещо в цялата тази история никак не ми се връзваше. Реших да се пробвам.

— Изслушай ме — казах. — Преди осемнайсет месеца жена ми беше убита, а дъщеря ми отвлечена.

— Какви ги дрънкаш, бе?

— Моля те, просто ме остави да ти обясня.

— Чакай малко. — Очите на Върн се присвиха. Той потърка брадата си. — Аз те помня. От телевизията. Ти също беше прострелян, нали така?

— Да.

— Тогава защо искаш да откраднеш пушките ми?

Притворих очи.

— Не съм дошъл тук за пушките ти — изрекох. — Тук съм — не бях сигурен как да му го обясня, — за да намеря дъщеря си.

Отне му секунда, за да го асимилира. Сетне отвори уста и ченето му увисна.

— Мислиш, че имам нещо общо с това?

— Не зная.

— По-добре започни да обясняваш.

Така и направих. Разказах му всичко. Историята ми звучеше налудничаво, но Върн ме слушаше с цялото си внимание. Накрая казах:

— Мъжът, който извърши това, по някакъв начин е бил замесен… Не знам нищо повече. Ние взехме мобилния му телефон. Имаше само едно входящо обаждане. То идваше оттук.

Върн се замисли върху думите ми.

— Този мъж как се казва?

— Не знаем.

— Аз се обаждам на много хора, Марк.

— Знаем, че обаждането е било направено по някое време снощи.

Върн поклати глава.

— Не, няма начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи не си бях у дома. Бях на път. Правех доставка. Върнах се вкъщи едва половин час преди вие да пристигнете. Забелязах ви, когато Мънч — кучето ми — взе да ръмжи ниско. Лаят не означава нищо. Но вземе ли да ръмжи ниско, значи има нещо.

— Почакай, значи никой не е бил тук нощес?

Той сви рамене.

— Е, жената и момчетата. Но момчетата са на шест и три години. Не ми се вярва да са се обаждали на някого посред нощ. А аз познавам Кат. И тя не би звъняла на никого толкова късно.

— Кат?

— Съпругата ми. Съкратено от Катарина. Тя е сръбкиня.

* * *

— Да ти донеса една бира, Марк?

Сам се изненадах от отговора си:

— С най-голямо удоволствие, Върн.

Върн Дейтън беше срязал белезниците ни. Аз разтривах китките си, а Рейчъл седеше до мен. Не й беше причинил нищо лошо. Просто искал да ни раздели, отчасти защото, както сам каза, мислел, че съм я пребил, за да я принудя да ми помогне. Върн притежаваше ценна оръжейна колекция — много от оръжията все още в работно състояние — и хората проявявали прекомерен интерес. Той решил, че нашият случай е точно такъв.

— Бъдвайзер става ли?

— И още как.

— А ти, Рейчъл?

— Не, благодаря.

— Нещо безалкохолно, или просто вода с лед?

— Вода, благодаря.

Върн се усмихна, което не бе от най-приятните гледки.

— Няма проблем.

Отново разтърках китките си. Той забеляза това и се ухили.

— Тези белезници ги използвахме във войната в Залива. Държаха иракчаните под контрол, бъди сигурен.

И изчезна в кухнята. Аз погледнах Рейчъл. Тя сви рамене. Върн се върна с два бъдвайзера и чаша вода. Подаде ни напитките. Вдигна бутилката си, за да се чукнем. Чукнах се с него и той седна.

— Та аз имам две хлапета. Момчета. Върн-младши и Пери. Ако нещо им се случи… — Върн подсвирна тихо и поклати глава. — Не разбирам как изобщо имате сили да живеете.

— Мисля си само за това как ще я открия — казах аз.

Върн кимна сериозно.

— Това мога да го разбера. Стига човек да не се залъгва, нали разбираш. — Той погледна към Рейчъл. — Абсолютно сигурна ли си, че телефонният номер е моят?

Рейчъл извади мобилния телефон. Натисна няколко цифри, след което му показа малкия екран. Върн извади с устни цигара уинстън от пакета. Поклати глава.

— Не ми го побира умът.

— Надяваме се жена ти да ни помогне.

Той кимна бавно.

— Оставила е бележка, че отива за хранителни продукти. Кат обича да пазарува рано сутрин. В денонощния „Ей енд Пи“. — Върн млъкна. Мисля, че беше разкъсван от съмнения. Имаше желание да помогне, но не му се искаше да чува, че жена му се е обаждала на непознат мъж в полунощ. Той вдигна глава. — Рейчъл, искаш ли нови превръзки?

— Добре съм.

— Сигурна ли си?

— Наистина, благодаря. — Тя държеше чашата вода с две ръце. — Върн, имаш ли нещо против да те попитам как се запознахте с Катарина?

— Онлайн — отвърна той. — Нали ги знаеш онези уеб сайтове за чуждестранни булки. Нарича се „Черешова орхидея“. Викаха им поръчки по пощата. Мисля, че вече няма такива. Както и да е, влизаш в сайта, разглеждаш снимките на жени от цял свят — Източна Европа, Русия, Филипините, откъде ли не. Те си дават мерките, малко автобиография, какво харесват и какво не харесват, такива неща. Ако някоя ти грабне окото, купуваш адреса й. Правят и пакетни услуги, ако искаш да си пишеш с повече от една.

Рейчъл и аз се спогледахме.

— Преди колко време беше това?

— Преди седем години. Започнахме да си изпращаме имейли. Кат живееше в чифлик в Сърбия. Родителите й са съвсем бедни. Извървявала е километри, за да има достъп до компютъра. Аз исках и да й се обаждам, да разговаряме по телефона. Но те нямаха дори телефон. Налагаше се тя да ме набира. Тогава един ден ми съобщи, че се кани да пристигне тук. За да се срещнем.

Върн вдигна ръце нагоре, сякаш някой го прекъсваше.

— Сега нали разбирате, момичетата използват точно такива моменти, за да те изработят, като ти измъкнат някой долар за самолетния билет и прочее. Тъй че бях подготвен за такова нещо. Но Кат не постъпи така. Дойде със свои средства. Заминах с колата за Ню Йорк. Видяхме се. Три седмици по-късно се оженихме. Върн-младши се роди след една година, а Пери три години след него.

Той отпи голяма глътка бира. Аз също. Усещането от студената течност, която се излива в гърлото ми, беше неповторимо.

— Вижте, знам какво си мислите — продължи Върн. — Но не е така. Ние с Кат сме истински щастливи. Преди бях женен за една американка — топкотрепачка от класа. Само хленчеше и се оплакваше. Не съм изкарвал достатъчно пари за нея. Искаше да си седи вкъщи и да не върши нищо. Помолиш ли я да изпере едно пране, те засипва с феминистични тъпотии. Постоянно ми мелеше сол, че съм бил неудачник. С Кат не е така. Ще попитате дали ми харесва, че е добра домакиня и знае как да върти къщата? Да, разбира се, това има значение за мен. Аз работя навън по жегите, а Кат ще ми донесе бирата, без да ми чете лекции за равните права. Какво лошо има в това?

Никой от нас не отговори.

— Вижте, искам само да се замислите по въпроса. Защо двама души се привличат? Може би заради външността? Заради парите? Или защото имаш важна работа? Хората се събират, за да получат нещо от това. Да дадат и да вземат, прав ли съм? Аз исках любяща жена, с която да отгледаме деца и която да се грижи за дома. Но исках и партньорка, която е просто мила с мен, знам ли? И го получавам. Кат се отърва от един ужасен живот. Нали разбирате, бяха толкова бедни, че и мръсотията бе лукс за тях. Тя и аз сме си добре тук. През януари грабнахме децата и отпратихме в Дисни Уърлд. Обичаме пътуванията и карането на кану. Върн-младши и Пери са добри хлапета. Може да съм простоват. По дяволите, прост съм си. Обичам си пушките, лова и риболова, а най-много от всичко моето семейство.

Върн сведе глава. Дългата му коса беше паднала върху лицето и го скриваше. Зае се да бели етикета на бирата.

— На някои места, може би на повечето, женитбите се уреждат. Винаги е било така. Родителите решават. Насилват децата си. Е, нас с Кат никой не ни е насилвал. Тя може да си тръгне когато поиска. Аз също. Но вече минаха седем години. Щастлив съм, както и тя. — Сетне сви рамене. — Поне така си мисля.

Пиехме мълчаливо.

— Върн? — обадих се аз.

— Да?

— Интересен човек си ти.

Той се разсмя, но аз забелязах страха му. Отпи няколко глътки бира, за да го прикрие. Беше си създал собствен живот. Хубав живот. Странна работа. Аз не умея да преценявам хората добре. Обикновено първите ми впечатления са погрешни. Виждам някакъв въоръжен до зъби селяк с дълга коса, който се държи като на рали с „Монстър трък“. Чувам от него, че си е поръчал съпруга от Сърбия по електронната поща. Как да не станеш съдник? Но колкото повече го слушах, толкова по-симпатичен ми ставаше. За него не бях нищо повече от един непознат. Бях се промъкнал в къщата му с пистолет. И все пак, щом започнах да му разказвам историята си, Върн си промени отношението. Разбра, че казваме истината.

Чухме да се приближава кола. Върн се премести до прозореца и надникна. По лицето му пробяга неуверена тъжна усмивка. Семейството му се прибираше — най-близките му хора. В дома му бяха нахлули въоръжени натрапници и той направи всичко по силите си, за да ги защити. А сега, може би в желанието си да събера своето семейство, навярно разкъсвах неговото.

— Я вижте, тати се е върнал!

Това явно беше Катарина. Акцентът й беше определено чуждестранен. Не съм лингвист, за да го определя с точност. Чух щастливите викове на хлапетата. Усмивката на Върн стана малко по-широка. Той излезе на верандата. Рейчъл и аз останахме по местата си. Чухме звука от топуркащи по стъпалата крака. Поздравленията траяха около минута-две. Аз разглеждах ръцете си. Чух Върн да казва нещо за подаръци в камиона. Децата се втурнаха натам.

Вратата се отвори. Върн влезе, прегърнал жена си през рамо.

— Марк, Рейчъл, запознайте се със съпругата ми Кат.

Тя беше прелестна, с пусната дълга права коса. Жълтата й лятна рокля разкриваше раменете й. Кожата й беше чисто бяла, а очите — сини като лед. Държанието й, без да съм особено запознат, ми говореше, че е чужденка. А можеше и да си въобразявах. Опитах се да определя възрастта й — минаваше за към двайсет и пет годишна, но бръчиците около очите й подсказваха, че май грешах с десетина години.

— Здрасти — поздравих я аз.

Станахме и двамата се ръкувахме с нея. Ръката й беше нежна, но ръкостискането стоманено. По лицето й играеше любезна усмивка на домакиня, ала не беше непринудена. Очите й шареха по Рейчъл и раните й. Гледката сигурно е била шокираща. Аз почти бях свикнал с нея.

Все тъй усмихната, Кат се обърна към Върн и като че искаше да го пита нещо. Той я изпревари.

— Опитвам се да им помогна.

— Да им помогнеш?

Момчетата бяха открили подаръците, бръмчаха и овикваха околността. Върн и Катарина сякаш не ги чуваха. Бяха кръстосали погледи. Той задържа ръката й.

— Онзи мъж — той посочи към мен с брадичка, — някой е убил жена му и е отвлякъл малката му дъщеричка.

Тя скри устата си с ръка.

— Тук са, защото се опитват да я открият.

Катарина остана неподвижна. Върн се обърна към Рейчъл и й кимна да продължи нататък.

— Госпожо Дейтън — започна Рейчъл, — обаждахте ли се на някого снощи?

Катарина отметна стреснато глава. Първо огледа мен като екзотичен цирков експонат. Сетне насочи вниманието си към Рейчъл.

— Не ви разбирам.

— Имаме запис на телефонно повикване — обясни Рейчъл. — Снощи към полунощ някой се е обаждал от тази къща на определен мобилен телефон. Предполагаме, че сте били вие.

— Не, това е невъзможно. — Очите на Катарина зашариха, търсейки някакъв изход. Върн продължаваше да държи ръката й. Опитваше се да срещне погледа й, а тя го отбягваше. — А, почакайте. Може би знам.

Ние чакахме.

— Снощи, докато спях, телефонът иззвъня. — Тя направи пореден опит за усмивка, която обаче не успяваше да се закотви. — Не зная колко беше часът. Много късно. Помислих, че може би си ти, Върн. — Тя го погледна и отново се усмихна. Той й върна усмивката. — Но когато вдигнах, не се обади никой. Тогава се сетих, че бях виждала нещо на екрана — звездичка, шест, девет. Натискаш тези номера и телефонът набира номера. Направих точно това. Отговори мъжки глас, но тъй като не беше Върн, затворих.

Тя ни изгледа очаквателно. Рейчъл и аз се спогледахме. Върн продължи да се усмихва, но видях как раменете му се отпуснаха надолу. Той пусна ръката й и почти се срути на дивана.

Катарина се запъти към кухнята.

— Да ти донеса ли още една бира, Върн?

— Не, скъпа, благодаря. Искам да седнеш тук до мен.

Тя се поколеба, но го послуша. Приседна като глътнала бастун. Върн отново изправи плещи и взе ръката й.

— Искам да ме чуеш, става ли?

Тя кимна. Отвън се чуваха радостните писъци на децата. Моментът не е подходящ да го казвам, но малко звуци могат да се сравнят с необезпокоявания детски смях. Катарина се вгледа във Върн с такава настойчивост, че едва не извърнах глава.

— Ти знаеш колко обичаме нашите момчета, нали? — Тя кимна. — Представи си някой да ни ги отнеме. Представи си, че се е случило преди повече от година. Помисли върху това. Представяш ли си някой да ни е откраднал, да речем Пери, и повече от година да не знаем къде е? — Той посочи с пръст към мен. — Ей този човек отсреща не знае какво е станало с неговото малко момиченце.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Трябва да му помогнем, Кат. Каквото и да знаеш, каквото и да си направила, не ме интересува. Ако имаш тайни, сподели ги сега. Затваряме страницата и отваряме нова. Мога да ти простя кажи-речи всичко. Но не мисля, че бих ти простил, ако не помогнеш на този човек и на малката му дъщеричка.

Тя сведе глава, без да продума.

Рейчъл наля още мъничко масло в огъня.

— Ако се опитваш да защитиш човека, на когото си се обаждала, не се тревожи. Той е мъртъв. Някой го застреля часове след твоето обаждане.

Главата на Катарина остана наведена. Станах на крака и засновах из стаята. Отвън долетя нов порой от смях. Приближих се до прозореца и погледнах навън. Върн-младши — момчето, което изглеждаше около шестгодишно — изкрещя: „Готов ли си, че идвам!“ Нямаше да му е трудно да открие брат си. Не можех да видя Пери, но смехът на скрилото се дете се носеше ясно иззад камарото. Върн-младши се направи, че го търси другаде, но не задълго. Промъкна се в гръб и извика: „Бау!“

Пери, който се заливаше от смях, надникна и побягна. Щом зърнах лицето на момчето, почувствах как светът ми, и без това разклатен, се разлюля от нов трус. Разбирате ли, аз разпознах детето.

Той беше малкото момче, което видях в колата нощес.