Харлан Коубън
Няма втори шанс (20)

ГЛАВА 20

— Каква е тази работа, по дяволите? — попитах аз.

— Казах ти. Вече не съм федерален агент.

— Какво се е случило, Рейчъл?

Тя продължи да гледа право напред.

— Не си бил част от живота ми дълго време.

Нямах какво да добавя. Сега шофираше тя. Аз стисках мобилния телефон и отново мечтаех да звънне. Когато се прибрахме у дома, вече се беше здрачило. Колебаех се дали да не звънна на Тикнър или Ригън, но каква щеше да е ползата от това сега?

— Трябва да проверим ДНК-то — обади се Рейчъл. — Теорията ми може да звучи неправдоподобно, но нима идеята, че дъщеря ти е била държана като заложник през цялото това време звучи по-правдоподобно?

Тъй че се обадих на Едгар. Съобщих му, че искам да се направят още няколко анализа на косата. Той отвърна, че няма да е зле. Затворих, без да му казвам, че вече съм застрашил предаването на парите, като съм поискал помощ от бивш федерален агент. Колкото по-малко се шуми по въпроса, толкова по-добре. Рейчъл се обади на свой познат да вземе мострата от косата от Едгар, както и кръвна проба от мен. Той имал частна лаборатория, обясни ми тя. Това означава, че ще узнаем нещо с положителност от двайсет и четири до четирийсет и осем часа, което ще е късно за предаването на откупа.

Настаних се на един стол в стаята си. Рейчъл седна на пода. Тя отвори сака си и извади кабели и разни електронни устройства. Като хирург съм доста сръчен в ръцете, но стигне ли се до високотехнологични джаджи, в пълна мъгла съм. Тя старателно подреди съдържанието на сака върху килима, посвещавайки му цялото си внимание. Отново си припомних как правеше същото и с учебниците, докато бяхме в колежа. Бръкна и извади бръснач.

— Би ли ми подал сака с парите? — рече.

Подадох й го.

— Какво се каниш да правиш?

Рейчъл отвори сака. Парите бяха в пачки. Стодоларови банкноти, по петдесет стотачки в пачка, общо четирийсет пачки. Тя грабна една и внимателно измъкна парите от нея, без да къса бандерола. Цепи банкнотите като тесте карти.

— Какво правиш? — запитах.

— Ще изрежа дупка.

— В истински пари?

— Ъхъ.

Изряза я с правия бръснач. Издълба кръг с диаметър колкото сребърен долар и с дебелина около шест милиметра. Огледа пода, откри някакво черно устройство с подобен размер и го вмъкна в банкнотите. Сетне отново нахлузи бандерола върху пачката. Устройството беше напълно скрито в средата на парите.

— Това е радиомаяк — обясни тя. — Или GPS устройство.

— Щом казваш.

— GPS означава Глобална координатна система. Или казано просто, то ще проследи парите. Ще поставя едно и в подплатата на чантата, въпреки че повечето престъпници не са вчерашни. Те обикновено изсипват парите в своя чанта. Но при толкова голяма сума няма да имат време да проверяват всяка пачка.

— Колко ситни могат да бъдат?

— Радиомаяците ли?

— Да.

— Правят ги дори още по-тънки, но проблемът е в захранването им. Необходима е батерия. Ето къде се прецакваме. Трябва ми нещо, което може да пропътува поне осем мили. Това тук ще свърши работа.

— И накъде води?

— Имаш предвид откъде следя движението?

— Да.

— През повечето време отива в лаптопа, но ей тази джаджа е високотехнологична. — Рейчъл вдигна някакво устройство, каквото съм срещал често в света на медицината. Всъщност май съм единственият лекар на планетата без такова устройство.

— Ръчен навигатор?

— Има специален проследяващ екран. Ще го нося у себе си, когато съм в движение. — Тя пак се върна към работата си.

— А какви са всичките останали неща?

— Оборудване за наблюдение. Не знам колко от него ще успея да използвам, но искам да поставя радиомаяк в обувката ти. Ще ми се да монтирам и камера в колата. Да ти закача и някаква фиброоптика, но то може да се окаже по-рисковано. — Тя се зае с организиране на оборудването си, при което бе изцяло погълната от дейността си. Погледът й бе насочен надолу, когато заговори отново. — Искам да ти обясня още нещо.

Наведох се напред.

— Помниш ли, когато родителите ми се развеждаха? — запита.

— Разбира се, че помня. — Това беше, когато се запознахме.

— Колкото и да бяхме близки, никога не сме разговаряли по въпроса.

— Бях останал с впечатлението, че ти не желаеш.

— Не желаех — побърза да отвърне тя.

Нито пък аз, казах си мислено. Беше егоистично от моя страна. Водехме се гаджета от две години и все пак дори не я подтикнах да разкрие нещо за развода на родителите си. Причината да не отварям дума не беше просто „впечатление“. Знаех, че там се криеше нещо тъмно, някакво нещастие, което тровеше сърцето й. Не исках да ровя, да се набърквам и то да се обърне срещу мен.

— Беше по вина на баща ми.

Едва не изтърсих някаква глупост от сорта „В тези неща няма виновни“ или „В една история винаги има две страни“, но някаква частица здрав разум възпря езика ми.

Погледът й беше все тъй сведен надолу.

— Баща ми погуби мама. Прекърши душата й. Знаеш ли как?

— Не.

— С изневери. — Тя вдигна глава и ме погледна в очите. Не отклоних поглед. — Беше порочен кръг. Изневеряваше, биваше разкрит, обещаваше никога повече да не се повтаря. И пак започваше отново. Това гризеше майка ми отвътре. — Рейчъл преглътна и се върна към своите високотехнологични играчки. — Тъй че когато бях в Италия и чух, че си бил с друга…

Измислях десетки отговори, но всичките бяха безсмислени. Защото тя ми казваше открито истинската причина. То обясняваше много, предполагам, но в последна сметка беше късно. Останах на мястото си неподвижен.

— Реакцията ми беше прекомерна — произнесе тя.

— Бяхме млади.

— Аз просто исках… Трябваше да ти кажа това още тогава.

Тя ми протягаше ръка. Наканих се да кажа нещо, но се спрях навреме. Дойде ми прекалено много. Бяха изминали едва шест часа от обаждането за откупа. Секундите тиктакаха и в гърдите ми се надигаше дълбоко тежко сърцебиене.

Подскочих при телефонното иззвъняване, но беше домашният ми телефон. Вдигнах. Лени.

— Какво става? — попита той без предисловия.

Хвърлих поглед към Рейчъл. Тя поклати глава. Кимнах й в отговор, че съм разбрал.

— Нищо — отвърнах.

— Майка ти ми съобщи, че си се срещнал с Едгар в парка.

— Не се тревожи.

— Този дърт кучи син иска да те побърка, нали знаеш?

С Лени не се спори, когато става дума за Едгар Портман. А може пък да имаше право.

— Знам.

Последва кратко мълчание.

— Обаждал си се на Рейчъл — подхвърли той.

— Да.

— Защо?

— Нищо важно.

Последва втора пауза, след която Лени каза:

— Лъжеш ме, нали?

— Като дърт комарджия от Вегас.

— Добре, както и да е. Хей, остава ли си уговорката ни за ракетбола утре?

— Май ще я отменя.

— Няма проблем. Марк?

— Да.

— Ако имаш нужда от мен…

— Благодаря, Лени.

Затворих телефона. Рейчъл бе заета с електронните си джаджи. Думите, които беше произнесла, бяха отлетели като дим. Тя вдигна поглед и забеляза изражението на лицето ми.

— Марк?

Не продумах.

— Ако дъщеря ти е жива, ще я върнем вкъщи. Обещавам.

За пръв път не бях сигурен, че й вярвам.