Харлан Коубън
Няма втори шанс (32)

ГЛАВА 32

Нещо тук никак не беше наред.

Пътищата взеха да стават толкова познати, че едва ги забелязвах. Бях толкова напрегнат и превъзбуден, че почти не усещах болката в ребрата си. Рейчъл бе погълната от ръчния навигатор. Тя сменяше екраните с малкия уред за четене на информация, накланяше глава на една страна, променяйки ъгъла на зрение. Рейчъл мушна ръка между седалките и напипа пътния атлас на Зия. С капачката на флумастера в уста започна да очертава маршрута, явно в опит да установи някакъв модел. Или просто протакаше задаването на неизбежния въпрос.

Произнесох името й тихо. Тя ме стрелна с поглед и пак го насочи към екрана.

— Знаеше ли за компактдиска, преди идването ти тук? — попитах.

— Не.

— На него имаше твои снимки пред болницата, в която работя.

— Вече ми каза.

Тя отново щракна екрана.

— Снимките истински ли са?

— Истински?

— Мисълта ми е дали не са били подправени дигитално или нещо подобно, или действително си била пред местоработата ми преди две години?

Рейчъл продължаваше да държи главата си наведена, но с периферното си зрение зърнах как раменете й се приведоха надолу.

— Завий надясно — каза. — Ето там.

Вече карахме по „Глен Авеню“. Нещата придобиваха все по-злокобен вид. Старата ми гимназия се падаше отляво. Преди четири години я бяха подновили, добавяйки нова зала за вдигане на тежести, плувен басейн, втори физкултурен салон. Фасадата беше нарочно изтъркана и състарена с бръшлян, което й придаваше колежанска аура, напомняйки на младежите за Каселтън, каквато бе и целта на занятието.

— Рейчъл?

— Снимките са истински, Марк.

Кимнах на себе си. Не зная защо. Може би се опитвах да печеля време. Насочвах се към нещо по-лошо от неизследвани дълбочини. Знаех, че отговорите щяха отново да променят всичко, да го преобърнат с краката нагоре, точно когато се надявах светът да си дойде на мястото.

— Мисля, че имам право на обяснение — промълвих.

— Имаш — рече тя с наведена над екрана глава. — Но не точно сега.

— Не, точно сега.

— Трябва да се съсредоточим върху това, което правим.

— Не ми ги пробутвай тия. Сега просто шофирам. Мога да върша две неща наведнъж.

— Може би — изрече тя тихо — аз не мога.

— Рейчъл, какво си правила пред болницата?

— Стой малко.

— Стой малко какво?

Наближавахме светофара на „Каселтън авеню“. Поради късния час светлините мигаха в жълто и червено. Обърнах се към нея намръщен.

— Накъде?

— Надясно.

Сърцето ми се вледени.

— Не разбирам.

— Колата спря отново.

— Къде?

— Освен ако не го разчитам погрешно — произнесе Рейчъл и най-сетне ме погледна в очите, — те са в къщата ти.

 

 

Взех десния завой. Нямах нужда да ме насочва Рейчъл. Тя не откъсваше очи от екрана. Вече бяхме на по-малко от миля. Този път бяха изминали родителите ми към болницата, когато съм се раждал. Запитах се колко ли пъти съм минавал по него оттогава. Странна мисъл, но умът си има своя логика.

Завих надясно по „Монроу“. Къщата на родителите ми се падаше отляво. Светлините бяха изгасени освен лампата на долния етаж, разбира се. Тя работеше на таймер — включваше се всеки ден в 7:00 вечерта и се изключваше в 5:00 сутринта. Бях поставил от онези дълготрайни икономични крушки, които приличат на фунийка накъдрен сладолед. Мама се хвалеше колко дълго изтрайвали. Някъде беше прочела, че пуснатото радио също е добро средство за прогонване на крадците, тъй че държеше едно старо радио постоянно включено на станция с говор. Проблемът бе, че шумът на радиото не й даваше да заспи по цяла нощ и сега тя намаляваше звука толкова много, че евентуалният крадец трябваше да долепи ухо до него, за да се изплаши.

Тъкмо вземах завоя към моята улица, „Дарби Терас“, когато Рейчъл произнесе:

— Намали.

— Движат ли се?

— Не. Сигналът все още идва от твоята къща.

Огледах пресечката. Замислих се върху това.

— Не може да се каже, че пристигнаха тук по прекия път.

Тя кимна.

— Знам.

— Може да са открили твоето проследяващо устройство — предположих.

— Точно това си мисля и аз.

Колата се придвижи още малко напред. Вече бяхме пред къщата на семейство Ситрън, през две къщи от моята. Нямаше пуснати лампи, нито дори лампа на таймер. Рейчъл бе прехапала долната си устна. Наближихме къщата на Кадисънови, кажи-речи до, моята алея. Беше от онези ситуации, които хората описват като „прекомерно затишие“, сякаш светът бе замрял и всичко наоколо, дори одушевените предмети, се стремяха да не шават.

— Това трябва да е клопка — каза тя.

Канех се да я попитам какво да правим — да се върнем назад, да паркираме и да тръгнем пеш, или да повикаме полицията за помощ, — когато първият куршум разби предното стъкло. Парченца стъкло ме блъснаха в лицето. Чук кратък вик. Несъзнателно наведох глава и вдигнах ръката си нагоре, за да се предпазя. Погледнах надолу и видях кръв.

— Рейчъл!

Вторият куршум профуча толкова близо до главата ми, че го усетих с косата си. Сблъсъкът със седалката прозвуча като удар във възглавница. Инстинктите отново надделяха. Но този път имаха насока, нещо като мисия. Натиснах газта. Колата подскочи напред.

Човешкият мозък е изумителен инструмент. Няма компютър, който да го дублира. Успява да обработи милиони дразнители за стотни от секундата. Предполагам, че в момента ставаше точно това. Бях се прегърбил на шофьорската седалка. Някой стреляше по мен. Първичната част на мозъка ми искаше да побегне, но нещо по-напред в еволюционния път осъзнаваше, че може би има по-добър вариант.

Този мисловен процес отне — грубо пресметнато — по-малко от десета от секундата. Кракът ми беше върху педала на газта. Гумите изсвистяха. Помислих за къщата ми, за познатата обстановка, за посоката, от която идваха куршумите. Да, знам колко невероятно звучи това. Навярно паниката ускорява тези мозъчни процеси, знам ли, но си дадох сметка, че ако стрелях аз, ако аз се бях спотаил в очакване на колата, щях да се скрия зад трите храста, които отделяха моя имот от този на съседите — семейство Кристи. Шубраците бяха високи, гъсти и растяха досами алеята. Ако бях вкарал колата по алеята — бам! — Можеха да ни издухат откъм мястото за пътници. Когато се поколебах, когато стрелецът е видял, че може да се измъкнем на заден ход, все още е бил в позиция, макар и не толкова добра, да ни гръмне фронтално.

Тъй че вдигнах поглед, завъртях волана и насочих колата към шубраците.

Прогърмя трети изстрел. Куршумът удари в метал, вероятно предната скара. Хвърлих бърз поглед към Рейчъл и в ума ми се запечата моментална снимка: главата й наведена надолу, ръката й притисната към слепоочието, между пръстите й се стича кръв. Стомахът ми пропадна, но не отпуснах педала. Движех глава напред и назад, сякаш можех да отклоня прицела на стрелеца.

Предните ми фарове осветиха храстите. Зърнах фланела.

В този момент превъртях. По-рано бях споменал, че разсъдъкът се крепи на тънка нишка и че моята се бе скъсала. В онзи случай притихнах. Този път в тялото ми забушува смесица от ярост и ужас. Натиснах педала още по-силно, почти пробивайки пода. Дочух вик на изненада. Мъжът с фланелата се опита да отскочи надясно.

Но аз се бях подготвил.

Завъртях волана към него като на игра с блъскане на колички. Последва удар, тъп звук. Чух крясък. Храстите се бяха вплели в бронята. Огледах се за човека с фланелата. Нищо. Ръката ми бе на дръжката на вратата, бях готов да отворя и да го погна, когато Рейчъл извика: „Не!“

Замръзнах. Тя беше жива!

Ръката й се пресегна към лоста и тя даде на заден.

— Върни назад!

Послушах я. Не знам какво съм си мислил. Мъжът беше въоръжен, а аз не. Независимо от удара не знаех дали е мъртъв, ранен или дявол знае какво.

Потеглих назад. Забелязах, че моята тъмна квартална улица вече бе ярко осветена. Не се случваше често да чуеш изстрели и свистящи гуми по „Дарби Терас“. Народът бе на крак, лампите запалени. Сигурно набираха 911.

Рейчъл се изправи на мястото си. Заля ме облекчение. В едната си ръка държеше пистолет. Другата все още бе върху раната. „Ухото ми“, поясни тя и аз отново си дадох сметка колко странно работи умът — вече премислях какви мерки да взема, за да оправя поражението.

— Ето го! — извика тя.

Обърнах се. Мъжът с фланелата куцукаше по алеята. Завъртях волана и насочих фаровете на колата към него. Той се скри зад къщата. Погледнах към Рейчъл.

— Дай на заден — каза тя. — Не съм сигурна дали е сам.

Направих както ми каза.

— Сега какво?

С пистолет в едната ръка и свободната й ръка върху дръжката на вратата, тя нареди:

— Стой тук.

— Да не си откачила?

— Дръж двигателя запален и се движи бавно. Нека си мислят, че още сме в колата. Ще се промъкна към тях.

Преди да продължа с протестите, тя се изтърколи от колата. Притича напред със стичаща се по едната й страна кръв. А аз, чувствайки се като пълно мекотело, държах мотора включен, придвижвах се леко напред, после давах на заден и връщах колата обратно, съгласно нейните указания.

След няколко секунди изгубих Рейчъл от поглед.

След още няколко секунди чух два изстрела.

 

 

Лидия наблюдаваше всичко от позицията си в задния двор.

Павел избърза прекалено със стрелбата. Беше грешка от негова страна. От своята наблюдателница зад купчината дърва за огрев Лидия не можеше да види кой беше в колата. Но беше впечатлена. Шофьорът не само изтика Павел навън, но го и рани.

Павел закуцука. Очите й се нагодиха достатъчно, за да види кръвта по лицето му. Тя вдигна ръка и му направи знак да се приближи. Той падна, след което запълзя. Лидия държеше под око местата, водещи към задния двор. Онези от колата трябваше да се появят отпред. Зад гърба й имаше ограда. Имаше и задна порта към съседите в случай, че й се наложеше да се изтегли.

Павел продължаваше да пълзи. Лидия го подканяше, без да прекъсва наблюдението. Чудеше се как ли ще се справи бившата федерална агентка. Съседите вече бяха разбудени. Включваха се светлини. Ченгетата сигурно бяха на път.

Лидия трябваше да побърза.

Павел се устреми към купчината дърва и се изтърколи до нея. За момент остана да лежи по гръб. Дишането му беше свистящо, хъркащо. Сетне с мъка се надигна, клекна до Лидия и огледа двора. Като се мръщеше от болка, обяви:

— Крак счупен.

— Ще се погрижим за него — увери го тя. — Къде ти е пистолетът?

— Изпусна.

С изтрити номера, рече си тя. Майната му.

— Имам още един пистолет. Можеш да го използваш. Ти наблюдавай.

Павел кимна. Присви очи в мрака.

— Какво? — попита го Лидия. Тя се приближи още малко към него.

— Не сигурен.

Докато Павел се взираше напред, Лидия притисна дулото на пистолета към вдлъбнатината зад ухото му. Дръпна спусъка, изстрелвайки два куршума в главата му. Павел падна като марионетка с отрязани конци.

Лидия се вгледа надолу към него. В крайна сметка, може би така е най-добре. План „Б“ май се оказа по-добър от план „А“. Ако Павел бе убил жената — бивш агент на ФБР, — с това нямаше да се сложи точка. Навярно щяха да се разтърсят още по-усилено за мистериозния мъж с фланелата. Разследването щеше да продължи. И нямаше да има край. А тъй със смъртта на Павел — мъртъв от оръжието, използвано на първоначалното местопрестъпление в дома на Сейдман — полицията ще заключи, че или Сейдман, или тази Рейчъл (или и двамата) стоят зад него. Те ще бъдат арестувани. Обвиненията може да не се докажат, но какво от това? Полицията ще спре да търси друг. А те щяха изчезнат с парите.

И случаят ще е приключен.

Лидия чу внезапно изсвистяване на гуми. Тя метна пистолета в съседния двор. Не го искаше изложен на показ. Щеше да е съвсем като нагласено. На бърза ръка пребърка джобовете на Павел. Вътре имаше пари, естествено — пачката банкноти, която току-що му беше дала. Ще ги остави там. Още една улика, която се връзваше чудесно.

В джобовете му нямаше нищо друго — нито портфейл, нито листче хартия, нищо удостоверяващо самоличността му, което да ги отведе по следата. В това отношение Павел се бе проявил добре. Светнаха още прозорци. Нямаше повече време. Лидия се надигна.

— Федерален агент! Хвърли оръжието!

Мамка му! Женски глас. Лидия стреля към мястото, откъдето реши, че идва гласът, и отново приклекна зад купчината дърва. Отвърнаха й с изстрели в нейната посока. Беше заклещена. Ами сега? Все тъй скрита за дървата, Лидия се протегна назад и освободи резето на портата.

— Добре! — викна тя. — Предавам се!

Сетне се метна нагоре с полуавтомата, който вече стреляше. Дърпаше спусъка колкото може по-бързо. Засвистяха куршуми, гърмежите отекваха в ушите й. Не знаеше дали й отвръщат на огъня, или не. По-скоро не. Но не се колеба нито за миг. Портата беше отворена. Стрелна се през нея.

Лидия тичаше с все сила. На стотина метра оттам Хеши я чакаше в един съседен двор. Срещнаха се. Приведени ниско, се измъкнаха покрай редица наскоро окастрени храсти. Хеши си го биваше. Винаги бе подготвен за най-лошото. Колата му беше скрита в задънена улица две преки по-надолу.

Щом потеглиха благополучно, Хеши попита:

— Добре ли си?

— Добре съм, Мечо Пух. — Тя пое дълбоко въздух, затвори очи и се облегна назад. — Просто екстра.

Чак когато наближиха магистралата, Лидия се попита какво ли е станало с мобилния телефон на Павел.

 

 

Първата ми реакция, естествено, беше паника.

Отворих вратата на колата, за да се спусна в преследване, но накрая умът ми дойде в главата и ме възпря. Едно е да си смел, дори безразсъдно смел, и съвсем друго е да си самоубиец. Нямах оръжие. А Рейчъл и нейният нападател бяха въоръжени. Да се притека на помощ невъоръжен в най-добрия случай щеше да е безполезно.

Но не можех и просто да стоя тук.

Затворих вратата на колата. Кракът ми натисна педала на газта за пореден път. Колата се стрелна напред. Завъртях кормилото, лавирайки из предната ливада на двора ми. Изстрелите идваха иззад къщата. Насочих колата натам. Прегазвах цветни лехи и храсти. Те растяха тук толкова отдавна, че почти ми пукаше за тях.

Светлините на фаровете танцуваха в мрака. Поех надясно, надявайки се да заобиколя големия бряст. Не се получи. Дървото беше прекалено близо до къщата и колата не успя да се провре. Дадох на заден. Гумите забуксуваха секунда-две по росната ливада, докато зацепят. Насочих се към очертанието на съседния имот на семейство Кристи. Забърсах остъкления им балкон. Бил Кристи щеше да се вкисне.

Вече се намирах в задния двор. Фаровете се плъзнаха покрай оградата на Гросманови. Завъртях волана надясно и тогава я видях. Набих спирачката. Рейчъл стоеше до купчината дърва за огрев. Тази купчина си беше там още когато купихме къщата. Не сме използвали дървата. Сигурно вече са изгнили и пренаселени с буболечки. Гросманови се оплакваха, че са толкова близо до оградата им, че буболечките ще нападнат и нея. Бях обещал да се отърва от дървата, но така и не стигнах до това.

Рейчъл беше с изваден пистолет, сочещ надолу. Мъжът с фланелата лежеше в краката й като вчерашен боклук. Не се наложи да смъквам прозореца. Предното стъкло бе отнесено от първите изстрели. Не чувах никакъв звук. Рейчъл вдигна ръка. Махна ми в знак, че е чисто. Бързо се измъкнах от колата.

— Ти ли го застреля? — попитах почти риторично.

— Не — отвърна тя.

Мъжът беше мъртъв. Виждаше се и без да си лекар. Задната част на черепа му беше отнесена. По трупите се бе размазал мозък, втвърден, розовобелезникав. Не съм експерт по балистика, но травмата беше жестока. Или куршумът е бил много голям, или е стреляно от съвсем близко разстояние.

— С него е имало някой — осветли ме Рейчъл. — Застреляли са го и са се измъкнали през тази порта.

Взрях се в него. У мен отново се надигна ярост.

— Кой е той?

— Претърсих джобовете му. Има пачка пари, но никакъв документ за самоличност.

Исках да го изритам. Исках да го раздрусам и да попитам какво е сторил на дъщеря ми. Огледах лицето му — повредено, но красиво — и се попитах какво го бе довело тук, защо се бяха пресекли житейските ни пътища. Точно тогава забелязах нещо особено.

Наведох глава на една страна.

— Марк?

Паднах на колене. Не се притеснявах от вида на размазания мозък. Парчета раздробени кости и кървави тъкани не ме впечатляваха особено. Виждал съм и по-тежки травми. Оглеждах носа му. Беше смазан и зараснал накриво. Помнех го от предишния път. Тогава си помислих: боксьор. Или това, или е водил бурен живот. Главата му се килна назад безпомощно. Устата му беше отворена. Точно тя привлече вниманието ми.

Сложих пръсти на челюстта и небцето му и разтворих още по-широко устата.

— Какво правиш, по дяволите? — запита Рейчъл.

— Имаш ли фенерче?

— Не.

Няма значение. Повдигнах главата му и насочих устата му към колата. Фаровете свършиха работа. Вече можех да видя ясно.

— Марк?

— Все се питах защо той ми позволи да видя лицето му. — Наведох се над устата му, като се стараех да не хвърлям голяма сянка. — Те бяха положили толкова грижи за всичко останало — променения глас, емблемата на откраднатия ван, заварените регистрационни номера. И въпреки това ми позволиха да видя лицето му.

— Какви ги приказваш?

— Първия път, когато го видях, си помислих, че носи добре изпипана маска. Успях да го видя. Тъй че имаше логика да е с маска. Но сега вече знаем, че случаят не е такъв. И тъй — защо ме оставиха да го видя?

Рейчъл изглеждаше слисана от факта, че настоявам на своето, но това не продължи дълго. Тя също се включи:

— Защото няма полицейско досие.

— Може би. Или…

— Или какво? Марк, нямаме време за това.

— Зъбните му протези.

— Какво им има?

— Погледни тези коронки. Те са тенекиени.

— Какви?

Вдигнах глава.

— Виж горния десен кътник и долния ляв кучешки зъб. Нашите коронки се правят от злато, макар че напоследък са керамични. Зъболекарят прави точна отливка. А това е просто алуминий, готова коронка. Поставяш я на зъба и стискаш с клещите да я нагодиш. Правил съм смяна на зъби в чужбина, повече свързана с реконструкция, но съм виждал много уста с подобни протези. Наричат ги тенекета. А такива не се правят в САЩ, освен като временни протези.

Тя коленичи до мен.

— Чужденец ли е?

Кимнах.

— Обзалагам се, че е от стария соцлагер. Може би от Балканите.

— Тогава има логика — забеляза тя. — Каквито и отпечатъци да открият, ще ги изпратят в НИЦК^[1]. Същото важи и за идентификацията на лицето му. Няма го в нашите файлове и компютри. По дяволите, на полицаите няма да им стигне цял живот да установят самоличността му, освен ако някой не го идентифицира.

— Което най-вероятно няма да се случи.

— Господи, точно затова го убиха. Знаят, че няма как да бъде проследен.

Завиха полицейски сирени. Заковахме погледи един в друг.

— Можеш да избереш да останеш тук, Марк. Останем ли, отиваме в затвора. Те ще решат, че той участва в нашия заговор и сме го убили. Даже си мисля, че похитителите са имали наум точно това. Съседите ти ще свидетелстват, че всичко е било тихо до нашето пристигане с колата. Изведнъж се чуват свистящи гуми и гърмежи. Не казвам, че няма да го обясним в крайна сметка.

— Само че ще отнеме време.

— Да.

— И каквато и пролука да имаме сега, тя ще се затвори. Ченгетата ще се възползват от нея както намерят за добре. Дори и да могат да помогнат, дори и да ни повярват, пак ще вдигнат много шум.

— Още нещо — каза тя.

— Какво?

— Похитителите ни устроиха капан. Разбрали са за проследяващото устройство.

— Вече го предположихме.

— Само че сега се питам, Марк, откъде са разбрали?

Вдигнах поглед, припомняйки си предупреждението в писмото за откупа.

— Издайник? Вече не бих го изключил.

Двамата се вторачихме в колата. Аз сложих ръка на рамото й. Тя продължаваше да кърви. Окото й беше полузатворено от отока. Огледах я и отново ме завладя нещо първично. Прииска ми се да я закрилям.

— Ако побегнем, ще изглеждаме като виновни — подхвърлих. — Не че ми пука. Нямам какво да губя. Но ти?

Тя произнесе меко:

— И аз нямам какво да губя.

— Трябва да те види лекар.

Рейчъл почти се усмихна.

— Ти не си ли лекар?

— И още какъв.

Нямаше време да обсъждаме всички „за“ и „против“. Трябваше да действаме. Качихме се в колата на Зия. Обърнах я обратно и се изнесох през задния изход откъм „Удланд Роуд“. В ума ми започнаха да се избистрят ясни, рационални мисли. Когато си дадох сметка къде сме и какво вършим, истината почти ме смаза. За малко да спра колата. Рейчъл го усети.

— Какво има? — попита тя.

— Защо бягаме?

— Не те разбирам.

— Надявахме се да открием дъщеря ми или поне кой я отвлече. Казахме си, че има малка пролука.

— Да.

— Нима не виждаш? Пролуката, ако изобщо някога я е имало, се затвори. Онзи мъж е мъртъв. Знаем, че е чужденец и какво от това? Не знаем кой е. Стигнахме до задънена улица. Не разполагаме с никакви други следи.

По лицето на Рейчъл заигра нещо като дяволитост. Тя бръкна в джоба си и извади предмет, който ми показа. Мобилен телефон. Не беше моят.

— Може пък да имаме следа — произнесе тя.