Харлан Коубън
Няма втори шанс (21)

ГЛАВА 21

Специален агент Тикнър се взираше в доклада.

Случаят Сейдман „убийство-отвличане“ бе прехвърлил сроковете на отлагане за доразследване. През последните години ФБР бе преструктурирало приоритетите си. Терористите бяха оглавили списъка на най-търсените престъпници. Случаят Сейдман бе включен за разследване едва след като се трансформира в „отвличане“. Независимо от всичко, което се гледа по телевизията, местната полиция обикновено е заинтересована от участието на ФБР. Федералните имат необходимия ресурс и ноу-хау. Закъснението на полицията да се свърже с тях може да коства човешки живот. Ригън бе проявил достатъчно прозорливост да не изчаква.

Но щом случаят с отвличането беше „приключен“ — той мразеше да използва този термин по такъв повод, — работата на Тикнър, поне неофициално, се свеждаше до това да се отдръпне и да го остави на местните органи на реда. Той все още мислеше много по него — не се забравя лесно местопрестъпление в подобна хижа с детски дрешки, открити в нея, — но поне според личното му мнение случаят се намираше в задънена улица.

Допреди пет минути.

Той изчете краткия доклад за трети път. Не се опитваше да сглоби прочетеното. Все още не. Всичко беше прекалено шантаво за подобно нещо. Онова, което се опитваше да направи и се надяваше да постигне, беше да открие някакъв ъгъл на зрение, нещо, за което да се залови. Нищо не му идваше наум.

Рейчъл Милс. Какво, по дяволите, търсеше пък тя там?

Един негов млад подчинен — Тикнър не помнеше дали фамилията му беше Кели или Фицджералд или друго ирландско име — стоеше пред бюрото му, без да знае къде да дене ръцете си. Тикнър се облегна в стола си и кръстоса крака. Почука с химикалката по долната си устна.

— Трябва да има връзка между тях — рече той на Шон или Патрик.

— Твърдяла, че е частен детектив.

— Има ли разрешително?

— Не, сър.

Тикнър поклати глава.

— Явно има нещо повече. Провери телефонните обаждания, открий някои приятели, какво да е. Направи ми тази услуга.

— Да, сър.

— Обади се на онази детективска агенция. НКДУ. Кажи им, че съм на път към тях.

— Да, сър.

Ирландският младок напусна стаята. Тикнър се загледа след него. Той и Рейчъл бяха изкарали заедно специална подготовка в Куонтико. Двамата имаха един и същ наставник. Тикнър се запита как да подходи в случая. Макар и да недолюбваше местните ченгета, Ригън му допадаше. Стоеше достатъчно настрана и не му пречеше. Вдигна телефона и набра мобилния на Ригън.

— Инспектор Ригън.

— Много време мина, не ще и дума.

— А, федерален агент Тикнър. Още ли носиш тъмните очила?

— А ти още ли си отглеждаш брадичката?

— Да, и се надявам да си остане така.

Тикнър долавяше музика от цитра като фон.

— Зает ли си?

— Ни най-малко. Просто медитирах.

— Като Фил Джаксън^[1]?

— Точно. Само че без нафуканите му шампионски пръстени. Някой път и ти трябва да последваш примера ми.

— Да, ще го включа в списъка си на задължителните неща.

— Ще те отпусне, агент Тикнър. Долавям огромно напрежение в гласа ти. — След което додаде: — Сигурно обаждането ти не е случайно?

— Помниш ли любимия ни случай?

Последва странна пауза.

— Да.

— Откога не сме имали нищо ново по него?

— Не мисля, че някога сме имали.

— Е, сега май имаме.

— Слушам.

— Току-що получихме необяснимо обаждане от наш бивш федерален агент. Името му е Дюард. В момента е частно ченге в Нюарк.

— Е?

— Както изглежда, доктор Сейдман го е посетил днес в офиса му. И е водил със себе си една много специална особа.

* * *

Лидия боядиса косата си черна — за по-добро сливане с нощта.

Планът им, както го бяха скроили, беше прост.

— Ще се уверим, че носи парите — каза тя на Хеши — и после му виждам сметката.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. А най-готиното е, че убийството ще се свърже автоматично с първоначалната стрелба. — Лидия му се усмихна. — Дори и нещо да се прецака, нищо не води към нас.

— Лидия?

— Нещо не е наред?

Хеши сви огромните си рамене.

— Не смяташ ли, че е по-добре аз да го пречукам?

— Аз съм по-добрият стрелец, Мечо Пух.

— Но — той се поколеба и пак сви рамене — на мен не ми е нужно оръжие.

— Опитваш се да ме закриляш — отвърна тя.

Той не каза нищо.

— Много мило.

Така си беше. Но една от причините, заради които искаше да го извърши тя, беше да защити Хеши. Той беше уязвимият в двойката. Лидия не се притесняваше ни най-малко, че може да бъде заловена. Причината отчасти бе класическа свръхсамонадеяност. Залавят тъпанарите, а не онези, които внимават. Но освен това знаеше, че ако я пипнат, никога няма да я осъдят. Да оставим настрана нейната все тъй свежа и привлекателна външност, което бе несъмнен актив. Онова, което никой прокурор не би преодолял, щеше да е сълзливата обвивка на нейния случай в стил Опра Уинфри. Лидия щеше да им припомни своето „трагично“ минало. Щеше да им изтъкне многобройните злоупотреби с нея като дете. Щеше да пролива сълзи по разните токшоута. Щеше да им разказва надълго и нашироко за тежката участ на детето-звезда и каква катастрофа е да бъдеш тласната в света на Пикси Трикси. Видът й на невинна жертва ще бъде трогателно чаровен. И публиката — да не говорим за съдебните заседатели — ще го излочи лакомо.

— Мисля, че така е най-добре — каза му тя. — Ако те види да се приближаваш, най-вероятно ще си плюе на петите. Но ако мерне с очи малката… — Лидия не се доизказа, повдигайки леко рамене.

Хеши кимна. Тя имаше право. Трябваше да е фасулско. Тя го погали по лицето и му подаде ключовете на колата.

— Павел наясно ли е с ролята си? — запита Лидия.

— Наясно е. Ще ни чака там. И, естествено, ще бъде облечен в онази фланела.

— Значи можем да потегляме — обяви тя. — Аз ще позвъня на доктор Сейдман.

Хеши отвори вратите на колата с дистанционното.

— Момент — спря се тя, — трябва да проверя нещо, преди да тръгнем.

Лидия отвори задната врата. Детето бе заспало дълбоко на задната седалка. Тя пробва безопасните презрамки, за да се убеди, че са в ред. — По-добре да седна отзад, Мечо Пух. Просто в случай, че дребосъчето се събуди.

Хеши се провря на шофьорското място. Лидия вдигна мобилния и гласотрансформатора и набра номера.