Харлан Коубън
Няма втори шанс (23)

ГЛАВА 23

Конрад Дорфман не изглеждаше очарован, че го завличат обратно в офиса на НКДУ в този късен час. На Тикнър не му пукаше. Ако Сейдман бе дошъл тук сам, това несъмнено би било важна следа. Но фактът, че бе придружаван от Рейчъл Милс, че по някакъв начин тя беше замесена, е, нека си го кажем, любопитството на Тикнър бе повече от провокирано.

— Госпожица Милс показа ли ти служебната си карта? — попита той.

— Да, само че беше с печат „в оставка“.

— И придружаваше доктор Сейдман?

— Да.

— Пристигнали са заедно?

— Така мисля. Тоест да, когато влязоха при мен, бяха заедно.

Тикнър кимна.

— Какво искаха?

— Паролата на един компактдиск.

— Би ли обяснил?

— Казаха, че разполагат с компактдиск, който сме предоставили на наш клиент. Нашите компактдискове са защитени с парола. Те искаха да им дадем паролата.

— Дадохте ли им я?

Дорфман си придаде шокиран вид.

— Разбира се, че не. Проведохме телефонен разговор с вашата агенция. Те ни обясниха, че… всъщност не ни обясниха нищо конкретно. Просто настояха да не съдействаме на агент Милс по никакъв начин.

— Бивш агент — подчерта Тикнър.

„Как?“, недоумяваше Тикнър. Как, по дяволите, Рейчъл Милс се бе прикрепила към Сейдман? Някога се беше опитал да й вярва. За разлика от своите колеги агенти, той я познаваше в действие. Тя беше добър агент, може би даже страхотен. Но сега се чудеше. Недоумяваше как така се е появила тук, и то точно в този момент. Защо е показала значката си и се е опитала да окаже натиск?

— Те казаха ли как са попаднали на този компактдиск?

— Твърдяха, че принадлежал на съпругата на доктор Сейдман.

— Така ли е?

— Мисля, че е така, да.

— Знаете ли, че съпругата му почина преди повече от година и половина, господин Дорфман?

— Вече го зная.

— Но не го знаехте, когато те бяха тук?

— Правилно.

— Защо Сейдман е чакал осемнайсет месеца, за да попита за паролата?

— Не каза.

— А вие попитахте ли го?

Дорфман се размърда в стола си.

— Не.

Тикнър пусна усмивка като между стари приятели.

— Не сте имали причина да го питате — подхвърли той свойски. — Въобще дадохте ли им някаква информация?

— Никаква.

— Не сте им казвали защо госпожа Сейдман е наела вашата агенция?

— Точно така.

— Хубаво, много добре. — Тикнър се наведе напред, този път с лакът върху коляното. Тъкмо се канеше да зададе поредния въпрос, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Извинете ме — каза той, посягайки към джоба си.

— Още дълго ли ще отнеме това? — поинтересува се Дорфман. — Имам свои планове.

Тикнър не си направи труда да му отговори.

— Тикнър.

— Обажда се агент О’Мали — каза младокът.

— Откри ли нещо?

— О, да.

— Слушам.

— Проверихме всички негови телефонни разговори три години назад. Сейдман не й се е обаждал — поне не и от дома си, нито от кабинета си, като изключим днешния ден.

— Да очаквам ли „но“?

— Да. Но Рейчъл Милс му се е обаждала веднъж.

— Кога?

— Точно преди две години.

Тикнър пресметна набързо. Това правеше три месеца преди убийството и отвличането.

— Нещо друго?

— Нещо голямо, според мен. Накарах един от агентите ни да прерови апартамента на Рейчъл във Фолз Чърч. Той още рови из него, но познайте какво е открил в нощното й шкафче?

— Това да не ти е викторина, О’Раян?

— О’Мали.

Тикнър разтърка основата на носа си.

— Какво е открил агентът?

— Снимка от абсолвентската вечер.

— Какво?

— Тоест не знам дали е точно от завършването или някакъв отдавнашен официален случай. Снимката трябва да е отпреди петнайсетина-двайсет години. На нея тя е със заметната коса, а на китката си има презрамка с цветя. Как им викахте?

— Корсаж?

— Правилно.

— Какво общо, по дяволите, има това с…

— Мъжът на снимката.

— Какво?

— Агентът ни е сигурен. Мъжът, с когото се е снимала — искам да кажа гаджето й, — е не друг, а нашият доктор Сейдман.

Тикнър усети приток на адреналин.

— Продължавай да копаеш — насърчи го той. — Обади ми се, щом изровиш нещо.

— Вече копая.

Той затвори телефона. Рейчъл и Сейдман са били заедно на абсолвентски бал? Какво, по дяволите, става тук? Тя беше от Върмонт, доколкото си спомняше. А Сейдман живее в Ню Джърси. Не са били съученици от гимназията. Ами колежа? Това ще трябва да се провери.

— Нещо не е наред ли?

Тикнър се обърна. Беше Дорфман.

— Нека да видя дали правилно съм разбрал, господин Дорфман. Значи този компактдиск е принадлежал на Моника?

— Да, така казаха.

— Да или не, господин Дорфман?

Дорфман се прокашля.

— Смятам, че отговорът е „да“.

— Значи ви е била клиент?

— Да, успяхме да потвърдим това.

— И тъй, за да обобщя, жертва на убийство е била ваш клиент.

Мълчание.

— Името й беше по всички вестници в щата — продължи Тикнър със суров поглед. — Как така не сте се обадили?

— Не сме знаели. — Тикнър продължи да дълбае с поглед. — Колегата, който се занимаваше с нейния случай, вече не е наш служител — побърза да добави той. — Нали разбирате, той напусна преди госпожа Сейдман да бъде убита. Тъй че никой тук не е могъл да свърже това с…

Отбранителен. Тикнър изпита задоволство. Вярваше му, но не го показа. Накарай го да иска да ти угоди.

— Какво имаше на компактдиска?

— Снимки, предполагаме.

— Предполагате?

— Обикновено е това. Невинаги. Използваме компактдискове, за да съхраняваме снимки, но може да има и сканирани документи. Наистина не бих могъл да ви кажа.

— Защо не, по дяволите?

Онзи вдигна двете си ръце.

— Не се тревожете. Имаме резервно копие. Но всеки файл по-стар от година се съхранява в сутерена. Кантората вече беше затворена, но щом научих, че проявявате интерес, повиках един служител да отиде там. В момента проверява материала от резервното копие на компактдиска.

— Къде?

— В сутерена. — Дорфман провери часовника си. — Вече трябва да е приключил. Искате ли да слезем долу, за да видите?

Тикнър се изправи.

— Да вървим.