Харлан Коубън
Няма втори шанс (39)

ГЛАВА 39

Лидия провери околността. Беше изложена на показ малко повече, отколкото би искала, но нямаше как да го избегне. Сложила си бе щръкнала руса перука — доста приличаща на описанието на Стивън Бакард за Дениз Ванич. Почука на вратата на помещението.

Пердето до вратата се раздвижи. Лидия се усмихна.

— Татяна?

Никакъв отговор.

Беше предупредена, че Татяна почти не говори английски. Лидия бе премислила как да го отработи. Времето имаше решаващо значение. Всичко и всеки, изпречили се на пътя й, трябваше да бъдат парирани. Когато някой не понася кръвта, както твърдеше Бакард, веднага схващаш какви са последиците. Лидия и Хеши се бяха разделили. Тя дойде тук сама. Имаха среща по-късно.

— Всичко е наред, Татяна — произнесе тя през вратата.

— Тук съм, за да помогна.

Никой не шавна.

— Аз съм приятелка на Павел — пробва Лидия отново.

— Познаваш ли Павел?

Пердето се отмести. За кратък миг зърна лице на съвсем млада жена — изпито и детинско. Лидия й кимна. Жената все още не отваряше. Лидия се огледа наоколо. Никой не я наблюдаваше, но въпреки това се чувстваше твърде изложена на показ. Това трябваше да приключи много бързо.

— Почакай — обади се Лидия. Сетне, взряна в пердето, протегна ръка към дамската си чанта. Извади лист и химикалка. Написа нещо върху листчето, уверена, че ако някой все още е на прозореца, ще види какво върши. Тя затвори химикалката и пристъпи до прозореца. Вдигна листа към стъклото, за да може Татяна да го прочете.

Беше като да измъкнеш подплашена котка изпод канапето. Татяна се раздвижи бавно. Доближи се до прозореца. Лидия стоеше неподвижно, за да не я стряска. Хайде, пис-пис-пис. Вече можеше да разгледа лицето на момичето. Беше примижала, за да разчете написаното.

Когато Татяна се приближи достатъчно, Лидия притисна цевта на пистолета о стъклото и се прицели между очите на момичето. В последния миг Татяна се опита да се отмести настрани, но не достатъчно и твърде късно. Куршумът премина безотказно през стъклото и прониза дясното око на Татяна. Бликна кръв. Лидия стреля повторно, накланяйки автоматично пистолета надолу. Изстрелът улови падащата Татяна в горната част на челото. Вторият изстрел беше повърхностен. Но първият, който я уцели в окото, беше разкъсал мозъка и убил момичето на място.

Лидия побърза да се махне. Рискува и погледна назад. Нямаше никой. Когато наближи мола, който се намираше в съседство, изхвърли перуката и бялото сако. Откри колата си в един паркинг на още около миля оттам.

Позвъних на Рейчъл, щом пристигнах в „Метровиста“. Тя беше паркирала на улицата, недалеч от къщата на Дениз Ванич. И двамата бяхме готови да тръгнем.

Не зная какво очаквах да се случи тук. Предполагам, че съм си представял как нахълтвам в кантората на Бакард, тиквам пистолета в лицето му и настоявам за отговори. Онова, което не бях предвидил, беше нормалната обстановка в една офис сграда, което ще рече, че Стивън Бакард имаше добре уредена приемна площ. Там чакаха двама души — брачна двойка, както личеше по всичко. Мъжът бе забол нос в един брой на списание „Спортс Илюстрейтид“, а жената имаше вид на страдалка. Опита се да ми се усмихне, но дори това усилие сякаш я нараняваше.

Дадох си сметка за окаяния си вид. Все още бях по болничен екип, небръснат. Очите ми сто процента бяха зачервени от недоспиване. Навярно косата ми бе разчорлена по всички правила за човек, надигнал се от постелята.

Рецепционистката бе зад една от онези плъзгащи се витрини, които обикновено свързвам със стоматологичен кабинет. Жената, чието име, изписано на малка табелка, гласеше „АГНЕС ВАЙС“, ми се усмихна мило.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Тук съм, за да се срещна с господин Бакард.

— Имате ли записан час? — Във все тъй благия й тон се долови риторична нотка. Вече знаеше отговора.

— Случаят е спешен — отвърнах.

— Разбирам. Наш клиент ли сте, господин…?

— Доктор — срязах я автоматично. — Кажете му, че се налага незабавно да приеме доктор Марк Сейдман. Кажете му, че е спешно.

Младата двойка вече ни наблюдаваше. Милата усмивка на рецепционистката взе да изтънява.

— Графикът на господин Бакард е много претрупан днес. — Тя отвори дневника с насрочените приемни часове. — Ще погледна кога имаме свободен час, става ли?

— Агнес, погледни ме.

Тя се подчини.

Хвърлих й поглед „ако не ме пуснеш веднага, си мъртва“.

— Кажете му, че доктор Сейдман е тук и е спешно. Ако не ме приеме веднага, отивам в полицията.

Младата двойка се спогледа.

Агнес се намести в стола си.

— Бихте ли поседнали, ако обичате…

— Кажете му!

— Господине, ако не отстъпите назад, ще се обадя на охраната.

Тъй че отстъпих назад. Нямаше проблем да пристъпя отново. Агнес не вдигна слушалката. Преместих се на разстояние, което не я заплашваше. Двойката ме изгледа. Съпругът произнесе:

— Тя го прикрива.

Жената го спря:

— Джак!

Джак не й обърна внимание.

— Бакард си вдигна чуковете оттук преди половин час. А рецепционистката продължава да твърди, че всеки момент ще се върне.

Забелязах цяла стена с фотографии. Разгледах ги по-обстойно. Един и същ човек беше сниман на всичките тях с разни политикани, псевдознаменитости и спортисти с увиснали меса. Стив Бакард, предположих. Взрях се в лицето на мъжа — подпухнало, с безволева брадичка, загоряло от тенис и голф.

Благодарих на мъжа на име Джак и се запътих към вратата. Кантората на Бакард беше на първия етаж, затова реших да почакам на входа. По този начин можех да го сгащя неподготвен на неутрална почва, преди Агнес да успее да го предупреди. Изминаха пет минути. Неколцина мъже в костюми влизаха и излизаха, опустошени от ежедневната канцеларска работа, приведени под тежестта на куфарчета с размери на багажници. Аз закрачих из коридора.

Влезе още една двойка. Веднага познах по предпазливите им стъпки и разстроени погледи, че също се бяха насочили към кантората на Бакард. Наблюдавах ги и се питах кои ли пътища ги водеха тук. Представих си ги как се женят, държат се за ръцете, целуват се необезпокоявани, как се любят сутрин. Виждах ги как започват да напредват в кариерите си. Как започват да изпитват безпокойство и преминават към сериозни опити да заченат, как повдигат рамене с изражение „ще изчакаме до следващия месец“, когато домашните тестове за бременност за пореден път са показали отрицателен резултат, бавно разцъфтяващата тревога. Минава година. Все още нищо. Приятелите им започват да раждат деца и да се хвалят с тях безспир. Родителите им се чудят кога най-сетне ще имат внуци. Виждам ги как посещават лекаря „специалист“ — безкрайните изследвания на жената, унижението от мастурбиране в епруветка, твърде личните въпроси, изследванията на кръв и урина. Изнизват се още години. Приятелите им се отдалечават от тях. Любенето вече е само с цел размножаване. То е пресметнато и винаги обагрено с тъга. Той престава да я държи за ръката. Тя се изтъркулва на другата страна, освен ако не е подходящият момент от цикъла й. Представям си лекарствата — пергоналът, — безумно скъпо струващото оплождане ин витро, отпуските по болест, проверките на календара, пак домашни тестове, съкрушителните разочарования.

Сега са стигнали дотук.

Не можех да знам дали случаят е точно такъв, но някак подозирах, че не съм далеч от истината. Питах се докъде биха стигнали, за да сложат край на тази болка? Колко ли още пари щяха платят?

— О, божичко! Мили боже!

Завъртях глава към виковете. Един мъж изхвърча през вратата.

— Обадете се на 911!

Втурнах се към него.

— Какво има?

Чу се още един вик. Побягнах навън през вратата. Пореден писък, този път по-пронизителен. Обърнах глава надясно. Две жени изтърчаха откъм подземния гараж. Аз се спуснах към рампата. Промъкнах се през пропуска за паркиране. Някой умоляваше за помощ, молеше хората да позвънят на 911.

Нагоре пред мен един служител от охраната викаше нещо по своя уоки-токи. Той също се спусна в галоп. Аз го последвах. Когато завихме зад ъгъла, човекът от охраната се спря. До него беше застанала жена, която крещеше неистово, с ръце върху страните си. Приближих се към тях на бегом и погледнах надолу.

Тялото беше приклещено между две коли. Очите му бяха широко отворени, взрени в небитието. Лицето му бе все тъй подпухнало, с безволева брадичка, загоряло. От раната в главата му се стичаше кръв. Светът отново се разлюля под краката ми.

Стивън Бакард, може би последната ми надежда, беше мъртъв.