Харлан Коубън
Няма втори шанс (33)

ГЛАВА 33

— Първата ни работа — изтъкна Рейчъл — е да се отървем от тази кола.

— Колата — казах аз и поклатих глава при мисълта за загубата. — Ако това преследване не ме довърши, Зия със сигурност ще го направи.

Рейчъл успя да се усмихне отново. Вече се намирахме в зоната, бяхме навлезли дълбоко в нея, толкова отвъд всякакъв страх, че дори се поуспокоихме. Размишлявах на глас накъде да се насочим, но всъщност имахме само една възможност.

— Лени и Шерил — казах.

— Какво?

— Живеят през четири преки оттук.

Беше пет сутринта. Тъмата взе да отстъпва пред неизбежното. Набрах домашния телефон на Лени с надеждата, че не се е върнал в болницата. Отговори още на първото позвъняване, изръмжавайки: „Ало“.

— Имам проблем — осведомих го.

— Чувам сирени.

— Това е част от проблема.

— Полицаите ми се обадиха — рече той, — след като ти духна.

— Нуждая се от помощта ти.

— Рейчъл с теб ли е?

— Да.

Настъпи неловка пауза. Рейчъл бърникаше по мобифона на мъртвия мъж. Нямах представа какво търси. Тогава Лени каза:

— Какво възнамеряваш да правиш сега, Марк?

— Да открия Тара. Ще ми помогнеш ли?

Вече нямаше колебание.

— Какво ти е нужно?

— Да скрия колата, която използваме, и да наема друга.

— А после?

Направих десен завой.

— След минута ще бъдем при теб. Ще се опитам да ти го обясня тогава.

 

 

Лени беше нахлузил старо сиво долнище на анцуг, от онези с връзки на кръста. Беше по чехли и широка тениска. Той натисна някакъв бутон и гаражната врата се затвори плавно веднага след влизането ни. Имаше измъчен вид, но пък и аз, и Рейчъл не бяхме за снимки по телевизията.

Когато Лени забеляза кръвта по нея, отстъпи крачка назад.

— Какво се случи, по дяволите?

— Имаш ли някакви превързочни материали? — попитах.

— Шкафът над кухненската мивка.

Рейчъл продължаваше да стиска в ръка мобилния телефон.

— Трябва да вляза в Интернет — обяви тя.

— Виж — каза Лени, — трябва да го обсъдим.

— Обсъди го с него — отсече Рейчъл. — Нужен ми е достъп до мрежата.

— В кабинета ми. Знаеш къде е.

Рейчъл бързо влезе в къщата. Последвах я, но останах в кухнята. Тя продължи към кабинета му. И двамата познавахме добре дома им. Лени остана с мен. Наскоро бяха ремонтирали кухнята в нещо като френски селски стил и бяха купили втори хладилник, тъй като четири хлапета ядат за четири хлапета. Вратите и на двата хладилника бяха отрупани с детски рисунки, семейни снимки и азбуката в ярки цветове. По новия хладилник имаше от онези магнитчета с поетични надписи. По дължината на дръжката му се стичаха думите „СТОЯ САМОТЕН КРАЙ МОРЕТО“. Аз се разрових в аптечката над мивката.

— Ще ми кажеш ли какво става?

Открих комплекта на Шерил за първа помощ и го извадих.

— В къщата ми имаше стрелба.

Осведомих го в най-общи линии, докато отварях комплекта за първа помощ и проверявах съдържанието му. Вътре имаше достатъчно превързочни материали за на първо време. Най-сетне го удостоих с поглед. Лени просто зяпаше насреща ми.

— Избягал си от местопрестъпление?

— Ако бях останал, какво щеше да стане?

— Полицията щеше да те прибере.

— Именно.

Той поклати глава.

— Вече не смятат, че ти си го извършил.

— Как така?

— Смятат, че е Рейчъл.

Замигах, без да знам как да реагирам.

— Тя даде ли ти някакво обяснение за онези снимки?

— Още не — отвърнах и добавих: — Не разбирам. Как така са решили, че е Рейчъл?

Лени очерта набързо теорията, в която участваха ревност и ярост, както и фактът, че съм забравил ключови моменти от стрелбата. Стоях, прекалено зашеметен, за да реагирам. Когато си върнах дар словото, произнесох:

— Това са пълни глупости. — Лени не отговори. — Онзи тип с фланелата току-що се опита да ни убие.

— И какво му се случи накрая?

— Казах ти. С него имаше още някой. Застреляха го.

— Ти видя ли някой друг?

— Не. Рейчъл… — схванах накъде бие. — Стига, Лени. Много добре знаеш.

— Искам да узная за онези снимки от компактдиска, Марк.

— Добре. Да идем да я попитаме.

На излизане от кухнята забелязах Шерил на стълбите. Тя гледаше надолу към мен със скръстени ръце. Не мисля, че друг път съм виждал подобно изражение на лицето й. Това ме накара да се спра. Килимът бе леко накапан с кръв, вероятно от Рейчъл. На стената висеше фотография на четирите деца, правена във фотостудио. Хлапетата се опитваха да изглеждат непринудено в белите си поло блузи на бял фон. Деца и толкова белота.

— Аз ще се погрижа — каза й Лени. — Ти стой горе.

Побързахме да влезем в кабинета. Върху телевизора стоеше накриво видео диск с последния филм на Дисни. Едва не се спънах в бейзболна топка и пластмасова бухалка. На пода бе разпръсната недовършена игра „Монополи“ с картинки на героите от „Покемон“. Някой, предполагам едно от хлапетата, бе надраскал на лист „НЕ ПИПАЙ НИЩО!“ и го бе закачил на дъската. Подминавайки камината, забелязах, че наскоро бяха подменили фотографиите. На тях децата бяха по-големи и отговаряха на сегашната си възраст. Но най-старата снимка с нас четиримата на „официалния танц“ беше махната. Не зная какво означаваше това. Най-вероятно нищо. Или просто Лени и Шерил се вслушваха в собствения си съвет — време е да продължим живота си нататък.

Рейчъл седеше до писалището на Лени, надвесена над клавиатурата. Кръвта по лявата страна на шията й беше засъхнала. Ухото й изглеждаше ужасно. Тя вдигна поглед, щом ни забеляза, и пак продължи да пише. Аз прегледах ухото й. Сериозна рана. Куршумът бе обелил горната му част и бе остъргал главата й странично. Само още сантиметър, по дяволите, само още половин сантиметър — и щеше да е мъртва. Тя не ми обърна внимание дори докато слагах бактерицидната паста и залепвах превръзката. Засега това бе достатъчно. При първа възможност щях да се погрижа истински за нея.

— Бам! — извика Рейчъл внезапно. Усмихна се и удари клавиша. Принтерът се задейства с бръмчене. Лени ми кимна. Довърших превръзката й и произнесох:

— Рейчъл?

Тя вдигна поглед към мен.

— Трябва да поговорим — додадох.

— Не — възрази тя. — Трябва да се махаме оттук. Току-що открих дебела следа.

 

 

Лени остана на мястото си. Шерил също се вмъкна в стаята, все тъй със скръстени ръце.

— Каква следа? — попитах аз.

— Проверих записаните обаждания на мобилния телефон — поясни Рейчъл.

— Нима е възможно?

— Те се виждат съвсем ясно, Марк — отвърна тя с нотка на нетърпение в гласа. — Записаните набрани и получени разговори. Стандартна опция на всеки телефон.

— Вярно.

— Записаните набирания не ми свършиха работа, защото няма списък с номера, което означава, че или човекът не се е обаждал на никого, или е набирал блокиран номер.

Опитвах се да следя мисълта й.

— Добре.

— Но получените обаждания са друга работа. В списъка има само едно. Според записания час е получено в полунощ. Току-що проверих телефонния номер в обратния указател на „Суичборд точка ком“. Това е жилищен адрес. На някой си Върн Дейтън в Хънтърсвил, Ню Джърси.

Нито името, нито градът ми говореха нещо.

— Къде се намира Хънтърсвил?

— Потърсих го на картата. Близо е до границата с Пенсилвания. Определих мястото с точност до няколкостотин метра. Къщата е съвсем усамотена. Десетки хектари земя насред Нищовил.

Почувствах хлад, който се разпростря към крайниците. Обърнах се към Лени:

— Трябва да заема колата ти.

— Почакай секунда — отвърна Лени. — В момента са ни нужни някои отговори.

Рейчъл се изправи.

— Искаш да знаеш за снимките от компактдиска ли?

— Да, като за начало.

— На снимките съм аз. Да, бях там. Останалото не е твоя работа. Дължа обяснение на Марк, не на теб. Какво друго?

Един път поне и Лени да загуби дар слово.

— Искаш да знаеш и дали аз съм убила съпруга си? — Тя хвърли поглед към Шерил. — Мислиш ли, че аз съм убила Джери?

— Вече и аз не знам какво да мисля — отвърна Шерил. — Но искам и двамата да се махнете оттук.

— Шерил — пророни Лени.

Тя му хвърли поглед, който би съборил нападащ носорог.

— Те не трябваше да прекрачват прага ни с всичко това.

— Той е най-добрият ни приятел. Кръстник е на нашия син.

— Толкова по-зле за него. Да ни домъкне такава беля на главата? На главите на децата ни?

— Стига, Шерил. Преувеличаваш.

— Не — обадих се аз. — Тя е права. Трябва да напуснем още сега. Ще ми дадеш ли ключовете?

Рейчъл грабна листа от принтера.

— Упътвания — поясни тя.

Аз кимнах и погледнах Лени. Беше навел глава. Поклащаше се от пръсти на пети. Отново си помислих за детството ни.

— Дали да не се обадим на Тикнър и Ригън? — попита той.

— И да им кажем какво?

— Аз се наемам да им обясня — рече Лени. — Ако Тара е на онова място — той се спря и поклати глава, сякаш изведнъж се усети колко смешна е самата мисъл, — те ще са по-добре екипирани да влязат вътре.

Приближих се плътно до него.

— Узнали са за проследяващото устройство на Рейчъл.

— Какво?

— Похитителите. Не знаем как. Но са го намерили. Направи връзката, Лени. В писмото за откупа ни предупреждават, че имат вътрешен човек. Първия път разбират, че съм казал на ченгетата. Втория път научават за проследяващото устройство.

— Това не доказва нищо.

— Да не мислиш, че имам време да търся доказателства? — Лицето на Лени помръкна. — Знаеш, че не мога да рискувам.

— Да — отвърна той, — знам.

Лени бръкна в джоба си и ми подаде ключовете. Ние напуснахме къщата му.