Харлан Коубън
Няма втори шанс (18)

ГЛАВА 18

Лидия размаха „Зиг зауер“-а си във въздуха.

— Не ми харесва как се получи — изпъшка тя.

— Нали направи каквото трябва — успокои я Хеши. — Зарязваме тая работа. Приключваме.

Тя зяпаше оръжието. Изпитваше силно желание да дръпне спусъка.

— Лидия?

— Чух те.

— Захванахме се с това, защото беше лесно.

— Лесно?

— Да. Мислехме, че ще бъдат лесни пари.

— Много пари.

— Така е — съгласи се той.

— Не можем току-така да зарежем работата.

Хеши забеляза насълзените й очи. Не ставаше въпрос за парите и той го знаеше.

— Така или иначе той ще се мъчи — увери я.

— Зная.

— Само си помисли какво му стори — изръмжа Хеши. — Ако повече не му се обадим, ще прекара остатъка от живота си в догадки и самообвинения.

Тя се усмихна.

— Опитваш се да ме възбудиш ли?

Лидия се намести в скута на Хеши и се сви там като коте. Той я обгърна с грамадните си ръце и за момент Лидия притихна. Почувства се сигурна и спокойна. Притвори очи.

Обичаше това усещане. И знаеше, както го знаеше и той, че никога няма да трае достатъчно дълго, че никога няма да му се насити.

— Хеши?

— Да.

— Искам да прибера онези пари.

— Знам.

— А след това мисля, че ще е най-добре той да умре.

Хеши я притисна към себе си.

— Значи ще стане точно така.