Харлан Коубън
Няма втори шанс (42)

ГЛАВА 42

Направих се, че ми е зле, извиних се и отидох в банята. Набрах телефонния номер на Едгар. Лично тъст ми вдигна телефона, което донякъде ме изненада.

— Ало?

— Ти каза, че Моника е посещавала психиатър.

— Марк? Ти ли си? — Едгар се прокашля. — Току-що разбрах от полицията. Тези тъпи некадърници ме убеждаваха, че ти стоиш зад всичко…

— Сега нямам време за това. Все още се опитвам да намеря Тара.

— Какво ти е нужно? — попита Едгар.

— Знаеш ли името на психиатъра й?

— Не.

Помислих.

— Карсън там ли е?

— Да.

— Свържи го с мен.

Настъпи кратка пауза. Аз потупвах с крак. Богатият тембър на чичо Карсън проехтя по линията:

— Марк?

— Ти си знаел за тези снимки, нали?

Той не отговори.

— Аз проверих сметките ни. Парите не са дошли от нас. Ти си платил на частния детектив.

— Това нямаше нищо общо със стрелбата и отвличането — каза Карсън.

— Не мисля така. Моника ти е казала името на психиатъра си, нали? Как се казва?

Отново не последва отговор.

— Опитвам се да разбера какво се е случило с Тара.

— Посетила го е само два пъти — продума Карсън. — С какво може да ти помогне той?

— Той не, но името му може.

— Какво?

— Просто отговори с „да“ или „не“. Станли Радио ли е името му?

Чувах тежкото му дишане.

— Карсън?

— Вече говорих с него. Той не знае нищо.

Но аз бях затворил телефона. Карсън нямаше да ми каже нищо повече.

За разлика от Дайна Левински.

 

 

Попитах Ригън и Тикнър дали съм арестуван. Те отговориха отрицателно. Помолих Върн да задържа още малко камарото.

— Но проблемо. — Върн присви очи и добави: — Нуждаеш ли се от помощта ми?

Поклатих глава.

— Вие с Катарина повече не участвате. Вашата работа приключи.

— Все още съм тук, ако ти дотрябвам.

— Не. Прибери се вкъщи, Върн.

За моя изненада той ме прегърна здраво. Катарина ме целуна по бузата. Разделихме се и ги наблюдавах как потеглят с пикапа. Аз поех към града. В тунела „Линкълн“ имаше задръстване. Отне ми над час да премина таксовата бариера. Използвах времето да проведа няколко телефонни разговора. Научих, че Дайна Левински дели с една приятелка апартамент в Гринич Вилидж.

Двайсет минути по-късно почуках на вратата.

* * *

Когато Елинър Ръсел се върна от обяд, намери върху стола си обикновен кафяв плик. Беше адресиран до шефа й Лени Маркъс и маркиран:

„ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО“.

Елинър работеше с Лени от осем години. Изпитваше към него топли чувства на обич. Тъй като нямаше свое семейство — тя и съпругът й Сол, който почина преди три години, не бяха ощастливени с деца, — се бе превърнала в нещо като заместител на бабата на Маркъсови. Дори държеше на бюрото си снимки на съпругата на Лени, Шерил, с четирите им деца.

Елинър разгледа плика и се намръщи. Как бе попаднал тук? Тя надникна в кабинета на Лени. Той имаше толкова измъчен вид. Причината бе, че Лени току-що се беше върнал от местопрестъпление. Случаят, в който бе замесен най-добрият му приятел доктор Марк Сейдман, бе гръмнал по всички заглавия на новините. При други обстоятелства Елинър не би го обезпокоила в такъв момент. Но адресът на подателя… е, тя реши, че е редно той сам да прецени.

Лени разговаряше по телефона. Видя я, че влиза, и сложи ръка на слушалката.

— В момента съм малко зает — извини се той.

Елинър му подаде плика. Лени почти не му обърна внимание. После тя видя, че забеляза адреса на подателя. Обърна го обратно, после пак на лице.

Адресът на подателя просто гласеше:

От приятел на Стейси Сейдман.

Лени затвори телефона и разкъса плика.

 

 

Не мисля, че Дайна Левински се изненада, че ме вижда.

Пусна ме да вляза, без да продума. Стените бяха покрити с нейни картини, много от които висяха под странни ъгли. Ефектът беше зашеметяващ и придаваше на целия апартамент сюрреалистична окраска. Седнахме в кухнята. Дайна предложи да направи чай. Аз отказах. Тя сложи ръце върху масата. Видях, че ноктите й са изгризани до кожата. Бяха ли такива, когато дойде у нас? Изглеждаше различно, някак по-тъжна. Косата й беше по-прилепнала, а погледът й сведен надолу. Сякаш се връщаше към образа на нещастното момиче, което познавах от началното училище.

— Откри ли снимките? — попита тя.

— Да.

Дайна затвори очи.

— Не трябваше да те насочвам към тях.

— А защо го направи?

— Преди те излъгах.

Кимнах.

— Не съм омъжена. Не обичам секса. Не мога да завържа връзка. — Тя сви рамене. — Дори имам проблеми с казването на истината.

Опита се да се усмихне. Аз се опитах да й върна усмивката.

— В терапията ни учат да се изправяме лице в лице със страховете си. Единственият начин да направиш това е като допуснеш истината до себе си, без значение колко боли. Но разбираш ли, дори не бях сигурна каква е истината. Тъй че се опитах да те насоча натам.

— Връщала ли си се в къщата преди вечерта, когато те видях?

Тя кимна.

— И тогава си се запознала с Моника?

— Да.

Продължих с въпросите.

— Двете станахте приятелки?

— Имахме нещо общо помежду си.

— И то бе?

Дайна ме изгледа и аз видях болката й.

— Била е насилвана?

Тя кимна.

— Едгар се е възползвал от нея сексуално?

— Не, не Едгар, а майка й. И тормозът не е бил сексуален. По-скоро физически и емоционален. Жената беше много болна. Ти си знаел това, нали?

— Май да.

— Моника се нуждаеше от помощ.

— И ти я запозна с твоя терапевт?

— Опитах се. Тоест записах й час при доктор Радио. Само че не се получи.

— Как така?

— Моника не беше от жените, които вярват в терапията. Смяташе, че сама може да се справи с проблемите си.

Кимнах. Знаех го.

— Когато беше у нас, ти ме попита дали съм обичал Моника — подхвърлих.

— Да.

— Защо?

— Тя мислеше, че не я обичаш. — Дайна пъхна пръст в устата си, търсейки ивичка от нокът, която да изгризе. Такава нямаше. — Естествено, тя не се смяташе достойна за обич. Също като мен. Но имаше разлика.

— И каква беше тя?

— Моника чувстваше, че има едно същество, което би могло да я обича винаги.

Знаех отговора — Тара.

— Да. Тя те е хванала в капана, Марк. Навярно си съзнавал това. Не е било случайност. Тя е искала да забременее.

Колкото и да е тъжно, не бях изненадан. Отново, както в хирургията, се опитах да сглобя парчетата.

— Значи Моника е смятала, че вече не я обичам. Страхувала се е, че ще поискам развод. Беше неспокойна. Нощем плачеше. — Млъкнах. Казвах това колкото заради себе си, толкова и заради Дайна. Не исках да следвам тази нишка на мисълта, но не можех да я спра. — Тя беше уязвима и уплашена. И тогава е прослушала онова телефонно съобщение от Рейчъл.

— Твоята бивша приятелка?

— Да.

— Още държиш снимката й в чекмеджето на бюрото си. Моника знаеше и за това. Пазил си предмети, които ти напомнят за нея.

Затворих очи, припомняйки си компактдиска на Станли Дан в колата на Моника. Музика от колежа. Музика, която бях слушал с Рейчъл. Казах:

— Значи е наела частен детектив, за да разбере дали имам връзка. Той е направил онези снимки.

Дайна кимна.

— И тъй, вече е имала доказателство, че се каня да я напусна заради друга жена. А аз ще твърдя в съда, че тя е лабилна. Ще твърдя, че не е добра майка. Аз съм уважаван лекар, а Рейчъл има връзки с блюстителите на закона. Ще й отнемем единственото същество, което има значение за нея. Тара.

Дайна се надигна от масата. Изплакна една чаша на мивката и я напълни с вода. Отново се запитах какво се бе случило онази сутрин. Защо не бях чул счупването на прозореца? Защо не бях чул звънеца? Защо не бях чул влизането на натрапника?

Много просто. Защото не е имало натрапник.

Очите ми се замъглиха от сълзи.

— И какво направи тя, Дайна?

— Ти знаеш, Марк.

Стиснах очи.

— Всъщност не вярвах, че наистина ще го направи — подчерта Дайна. — Мислех си, че просто играе театър, разбираш ли? Моника беше толкова обезверена. Когато ме попита дали знам как да си набави пистолет, реших, че иска да се самоубие. Не съм си представяла…

— Че ще убие мен?

Изведнъж стана душно. Изтощението ми вземаше връх. Бях прекалено уморен, за да плача. Но имаше още неща за изравяне.

— Казваш, че тя те помолила да й помогнеш да намери пистолет?

Дайна изтри очи и кимна.

— Ти помогна ли й?

— Не. Аз и не знам как се купува оръжие. Тя ми каза, че ти държиш пистолет вкъщи, но не искаше такъв, който да бъде проследен. Тъй че се обърна към единствения човек с достатъчно съмнителни връзки, когото познаваше.

Вече разбрах.

— Сестра ми.

— Да.

— Стейси намери ли й пистолет?

— Не, мисля, че не.

— Защо мислиш така?

— Сутринта, когато двамата бяхте застреляни, Стейси дойде да ме види. С Моника бяхме решили да идем при Стейси заедно. И тя е споменала името ми пред сестра ти. Стейси дойде при мен да ме пита за какво й е нужен пистолет на Моника. Не й казах, понеже всъщност не го вярвах. Стейси побягна. Аз изпаднах в паника. Исках да се посъветвам с доктор Радио как да постъпя, но същия следобед и без това имах сеанс при него. Реших, че мога да изчакам.

— И после?

— Все още не знам какво се е случило, Марк. Това е истината. Но знам, че Моника те е застреляла.

— Как?

— Изплаших се и позвъних у вас. Обади се Моника. Тя плачеше. Каза ми, че ти си мъртъв. Повтаряше: „Какво направих, какво направих!“ После внезапно затвори телефона. Позвъних отново. Но никой не отговори. Наистина не знаех какво да правя. После съобщиха историята по телевизията. Когато казаха, че дъщеря ти е изчезнала… не можах да си го обясня. Мислех си, че ще я намерят веднага. Но така и не я намериха. Не чух да споменават нищо за онези снимки. Надявах се, че насочвайки те към тях, те може би ще хвърлят светлина върху случилото се в действителност. Не толкова с вас двамата, а с дъщеря ти.

— Защо чака толкова дълго?

Очите й се затвориха и за момент ми се стори, че се моли.

— Над мен тегне някакво проклятие, Марк. Две седмици след като беше прострелян, ме откараха в болницата. Бях загубила разсъдъка си. Бях толкова зле, че забравих за случилото се. А може би съм искала да го забравя, не знам.

Мобилният ми иззвъня. Беше Лени. Обадих се.

— Къде си? — попита той.

— У Дайна Левински.

— Ела на летище Нюарк. Терминал „С“. Веднага.

— Какво става?

— Мисля — Лени се забави и пое дълбоко въздух. — Мисля, че може би ще успеем да разберем къде е Тара.