Харлан Коубън
Няма втори шанс (34)

ГЛАВА 34

Щом Ригън и Тикнър получиха обаждането за стрелбата в къщата на Сейдман, и двамата скокнаха на крака. Бяха стигнали до асансьора, когато мобилният на Тикнър иззвъня.

Чу вдървен и прекомерно официален женски глас да произнася:

— Специален агент Тикнър?

— Да, същият.

— Обажда се специален агент Клодия Фишър.

Тикнър знаеше името. Даже май я бе виждал един-два пъти.

— Какво има?

— Къде се намирате в момента? — попита тя.

— В болница „Ню Йорк Презбайтириън“, но потеглям към Ню Джърси.

— Не — възрази тя. — Моля ви елате незабавно на „Федерал Плаза“ номер едно.

Тикнър погледна часовника си. Беше едва пет сутринта.

— Сега?

— Да, това означава незабавно.

— Мога ли да попитам за какво става дума?

— Заместник главен началник Джоузеф Пистильо иска да ви види.

Пистильо? Това го накара да се замисли. Пистильо беше най-висшият по чин агент на Източното крайбрежие. Беше началник на началника на прекия началник на Тикнър.

— Но аз съм на път към местопрестъпление.

— Това не е молба — отсече Фишър. — Заместник главен началник Пистильо ви очаква. Бъдете тук до половин час.

Телефонът изключи. Ръката на Тикнър се отпусна надолу.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Ригън.

— Трябва да тръгвам — каза Тикнър и се забърза по коридора.

— Къде?

— Моят шеф иска да ме види.

— Сега?

— Веднага. — Тикнър вече бе стигнал до средата на коридора. — Обади ми се, ако научиш нещо.

 

 

— Не ми е лесно да говоря за това — каза Рейчъл.

Аз шофирах. Много въпроси без отговори се бяха натрупали и започваха да ни тежат, да ни дърпат надолу, изпивайки енергията ни. Не отклонявах поглед от пътя и чаках.

— Лени беше ли с теб, когато ти разглеждаше снимките? — запита тя.

— Да.

— Той изненада ли се?

— Така ми се стори.

Тя се облегна назад.

— Шерил сигурно не би се изненадала.

— Защо?

— Когато си поискал телефонния ми номер, тя ми се обади да ме предупреди.

— За какво? — попитах.

— За нас.

Нямаше нужда от повече обяснения.

— Тя предупреди и мен — рекох.

— Когато Джери умря, Джери Камп е името на съпруга ми, нека просто кажа, че ми беше много тежко.

— Разбирам.

— Не — поясни тя, — не е това. Ние с Джери не сме работили заедно много време. Даже май изобщо не сме. Когато постъпих на обучение в Куонтико, Джери беше един от инструкторите ми. Нещо повече, той беше жива легенда. Един от най-добрите агенти на всички времена. Помниш ли случая Килрой отпреди няколко години?

— Беше сериен убиец, нали?

Рейчъл кимна.

— Залавянето му беше почти изцяло дело на Джери. Имаше забележителни заслуги в Бюрото. С мен… не зная точно как стана. А може би зная. Той беше по-възрастен. Едва ли не като баща. Бях привързана към ФБР. То беше моят живот. Джери си падаше по мен. Бях поласкана. Но не съм сигурна дали изобщо съм го обичала истински.

Тя млъкна. Усещах, че гледа към мен. Аз не откъсвах очи от пътя.

— Ти обичаше ли Моника? — попита тя. — Имам предвид истински.

Мускулите на плещите ми се стегнаха.

— Що за въпрос е този, по дяволите?

Тя мълчеше. Сетне промълви:

— Извинявай. Нямаше връзка.

Мълчанието натежа. Опитах се да успокоя дишането си.

— Беше почнала да разказваш за снимките?

— Да. — Рейчъл взе да си играе с единствения пръстен, който носеше. Ту го извиваше, ту го дърпаше. — Когато Джери умря…

— Беше застрелян — поправих я аз.

Отново усетих погледа й върху себе си.

— Беше застрелян, да.

— Ти ли го застреля?

— Това не ми харесва, Марк.

— Кое?

— Ти вече си гневен.

— Просто искам да знам дали си застреляла съпруга си.

— Нека ти го разкажа с мои думи, става ли? — В гласа й вече се четяха стоманени нотки. Отстъпих, свивайки рамене, все едно казвах: „Както желаеш“. — Та когато той умря, може да се каже, че загубих всичко. Бях принудена да подам оставка. Всичко, което имах — приятели, работа, по дяволите, и животът ми — беше свързано с Бюрото. А сега си бе отишло. Започнах да пия. Затъвах все по-дълбоко. Стигнах дъното. А когато стигнеш дъното, търсиш начин да се оттласнеш от него. Какво да е.

Намалих скоростта при едно кръстовище.

— Не го разказвам както трябва промълви тя.

В този миг се учудих сам на себе си. Пресегнах се пред червената светлина на светофара и сложих ръка върху нейната.

— Просто ми разкажи, става ли?

Тя кимна, свела поглед надолу към ръката ми върху нейната. Не я отмествах.

— Една нощ, след като бях пила много, набрах твоя номер.

Спомних си какво ми каза Ригън за телефонните разпечатки.

— Кога беше това?

— Няколко месеца преди нападението.

— Моника ли вдигна? — попитах.

— Не. Телефонният ти секретар. Аз… знам колко глупаво звучи, но ти оставих съобщение.

Бавно отместих ръката си.

— Какво точно каза?

— Не помня. Бях пияна. Плачех. Май казах, че ми липсваш и се надявам да ми отговориш. Не мисля, че съм отишла по-далеч от това.

— Не съм получил съобщението — споделих.

— Чак сега си давам сметка. Нещо прищрака.

— Това означава — вметнах, — че Моника го е прослушала.

Няколко месеца преди нападението, мислех си аз. Когато Моника се чувстваше най-угнетена. Когато започнаха сериозните проблеми помежду ни. Припомних си и други неща. Сетих се колко пъти Моника бе плакала нощем. Помня как Едгар ми съобщи, че започнала да посещава психиатър. Освен това колко пъти в този мой малък егоистичен свят съм я водил у Лени и Шерил, където беше принудена да гледа снимката с някогашната ми любовница — същата, която се е обадила у нас късно през онази нощ, за да ми каже, че й липсвам.

— Мили боже — произнесох, — нищо чудно, че е наела частен детектив. Сигурно му е разказала за твоето обаждане, за нашето минало.

Тя мълчеше.

— Все още не си ми отговорила на въпроса, Рейчъл. Какво правеше пред болницата?

— Пристигнах в Ню Джърси да видя майка си — започна тя, вече с пресекващ глас. — Казах ти, че тя има апартамент в Уест Ориндж.

— Е, и? Да не се опитваш да ми кажеш, че тя е била пациент там?

— Не. — Тя отново млъкна. Аз шофирах. За малко да включа радиото по навик, колкото да правя нещо. — Наистина ли трябва да ти казвам това?

— Мисля, че да — отвърнах. Но вече знаех. Разбирах всичко.

Рейчъл заговори с равен, безстрастен глас:

— Мъжът ми е мъртъв. Загубих си работата. Загубих всичко. Често разговарях с Шерил. От онова, което тя ми каза, можех да си извадя заключение, че ти и жена ти си имате проблеми. — Тя обърна към мен цялото си лице. — Хайде, Марк, знаеш, че така и не успяхме да се прежалим един друг. Тъй че този ден отидох в болницата, за да се срещна лице в лице с теб. Не знам какво съм очаквала. Наивна ли съм била да си мисля, че ще ме грабнеш в прегръдката си? Може би, не знам. Тъй че се мотаех наоколо, опитвайки се да събера кураж. Даже се качих до твоя етаж. Но накрая не се реших — не заради Моника или Тара. Иска ми се да мога да кажа, че съм била толкова благородна. Само че не бях.

— Тогава какво?

— Тръгнах си, защото мислех, че ще ме отблъснеш, а не бях сигурна, че ще мога да го понеса.

Отново замълчахме. Нямах представа какво да кажа. Дори не знаех как се чувствам.

— Ти си гневен — каза тя.

— Не знам.

Известно време продължих да шофирам в мълчание. Толкова много ми се искаше да постъпя правилно. Мислех върху казаното. И двамата гледахме право напред. Напрежението притисна прозорците. Накрая казах:

— Вече няма значение. Има значение само това да намерим Тара.

Погледнах към Рейчъл. Видях сълза по бузата й. Пътният знак беше напред в далечината — малък, дискретен, почти незабележим. На него пишеше просто „ХЪНТЪРСВИЛ“. Рейчъл изтри сълзата и се изправи на седалката.

— Тогава да се съсредоточим.

Заместник главен началник Джоузеф Пистильо седеше зад бюрото си и пишеше.

Беше едър, с могъщ гръден кош, широкоплещест и плешив — представител на възрастното поколение, когото с еднаква сила можеш да вземеш за пристанищен работник или за кръчмарски побойник, — излъчващ ненатрапчива сила. Пистильо вероятно беше минал шейсетте години. Носеха се слухове, че скоро щял да се пенсионира.

Специален агент Клодия Фишър въведе Тикнър в кабинета и затвори вратата на излизане. Тикнър свали слънчевите си очила. Застана с ръце зад гърба. Нямаше покана да седне. Нямаше поздрав, нито ръкостискане, нито намек за приветствие.

Без да вдига поглед, Пистильо произнесе:

— Разбрах, че сте се интересували за трагичната смърт на специален агент Джери Камп.

В главата на Тикнър светна алармен сигнал. Брей, бързо пипат. Беше започнал проверката преди броени часове.

— Да, сър.

Драскането продължи.

— Той ви е преподавал в Куонтико, нали така?

— Да, сър.

— Беше страхотен учител.

— Един от най-добрите, сър.

— Най-добрият, агент.

— Да, сър.

— Интересът ви към неговата смърт — продължи Пистильо — има ли нещо общо с миналата ви връзка със специален агент Камп?

— Не, сър.

Пистильо спря да пише. Остави химикалката и скръсти върху бюрото ръце, които можеха да натрошат скала.

— Тогава защо разпитвате?

Тикнър внимаваше за евентуални капани и уловки, които можеха да се съдържат в отговора му.

— Името на съпругата му изникна във връзка с друг случай, по който работя.

— Това ще рече случаят Сейдман с убийство и отвличане?

— Да, сър.

Пистильо се навъси. Челото му се сбърчи.

— Мислите, че има връзка между случайната стрелба по Джери Камп и отвличането на Тара Сейдман?

Внимателно, напомни си Тикнър. Полека.

— Това е версия, която искам да проверя.

— Не, агент Тикнър, не е.

Тикнър замръзна на мястото си.

— Ако искате да свържете Рейчъл Милс с убийството и отвличането Сейдман, направете го. Намерете доказателства, които я свързват със случая. Но за целта не ви е нужна смъртта на Камп.

— Може да са свързани — настоя Тикнър.

— Не — отсече Пистильо с глас, оставящ малко място за съмнение, — не са.

— Но аз трябва да проверя…

— Агент Тикнър?

— Да, сър.

— Вече съм прегледал делото — заяви Пистильо. — Нещо повече, помогнах лично в разследването на смъртта на Джери Камп. Той ми беше приятел. Разбирате ли?

Тикнър не отговори.

— Напълно съм удовлетворен, че прострелването му е било трагичен инцидент. Което означава, че вие, агент Тикнър — Пистильо насочи месест пръст към гърдите на Тикнър, — също сте напълно удовлетворен. Ясно ли се изразявам?

Двамата мъже кръстосаха погледи. Тикнър не беше глупак. Обичаше си работата в Бюрото. И искаше да се изкачи по служебната стълбица. Не си струваше да дразни могъщ началник като Пистильо. Тъй че накрая Тикнър пръв отмести поглед.

— Да, сър.

Пистильо се успокои. Вдигна химикалката си.

— Тара Сейдман липсва вече повече от година. Има ли доказателство, че е още жива?

— Не, сър.

— Тогава случаят повече не е наш. — Той се залови да пише, без да се стеснява, че това е отпращане. — Остави го на местните.

 

 

Ню Джърси е най-гъсто населеният ни щат. Това не изненадва никого. Ню Джърси си има градове, предградия и голяма промишленост, което също не е изненадващо. Наричат го още Градинския щат, тъй като изобилства и със селскостопански области. Това вече е изненада.

Още преди да влезем в границите на Хънтърсвил, признаците на живот — на човешки живот имам предвид — започнаха да редеят. Имаше оскъден брой къщи. Подминахме магазин за разни стоки веднага след зеленчуковата борса „Мейбъри“, но и той беше запечатан с дъски. През следващите три мили пресякохме цели шест шосета. Не видях къщи. Не засякох коли.

Навлязохме в горски гъсталак. Направих последен завой и колата се заизкачва по планински склон. Една сърна — четвъртата, която успях да преброя — се стрелна през пътя, но беше достатъчно далеч и нямаше опасност да я прегазя. Започнах да подозирам, че името Хънтърсвил^[1] следва да се приема буквално.

— Трябва да е вляво — каза Рейчъл.

След няколко секунди зърнах пощенска кутия. Намалих скоростта, търсейки с поглед къща или някаква сграда. Не видях друго, освен дървета.

— Продължавай напред — обади се Рейчъл.

Разбрах. Не можехме просто така да спрем колата на пътеката и да идем да се представим. Открих малка извивка встрани от пътя на около четвърт миля по-нагоре. Паркирах и изключих мотора. Пулсът ми се утрои. Беше шест сутринта. Зазоряваше се.

— Умееш ли да боравиш с пистолет? — ме попита Рейчъл.

— Стрелял съм с пистолета на баща ми на стрелбището.

Тя тикна в ръцете ми някакво оръжие. Зяпнах го, все едно току-що бях открил, че имам шест пръста. Рейчъл също извади своя пистолет.

— Откъде взе това? — попитах.

— От твоята къща. По-точно от мъртвия мъж.

— Господи.

Тя сви рамене, сякаш казваше: „Добре де, случва се“. Погледнах пистолета и една мисъл ме порази като гръм: ами ако това е оръжието, с което са стреляли по мен? С което са убили Моника? Не продължих в тази посока. Нямаше време за излишни глезотии. Рейчъл бе слязла от колата. Последвах я. Навлязохме в гората. Пътека нямаше. Сами си я проправяхме. Рейчъл водеше. Тя затъкна пистолета в задния джоб на панталона си. По неизвестна причина не направих същото. Исках да държа пистолета. Избелели оранжеви знаци, заковани по дърветата, предупреждаваха натрапниците да не припарват там. Думата „НЕ“ беше изписана с огромни букви, докато изненадващ по обем дребен шрифт обясняваше нещо, което според мен бе очевидно.

Наближавахме все повече мястото, където смятахме, че трябва да се появи алея. Щом я зърнахме, вече имахме пътеводна звезда. Продължихме да вървим встрани от непавираната просека. След няколко минути Рейчъл спря. Едва не се блъснах в нея. Тя посочи напред…

Беше постройка, прилична на плевня.

Станахме по-предпазливи. Движехме се приведени, на прибежки от дърво на дърво, за да не бъдем забелязани. Не разговаряхме. След малко дочух музика. Мисля, че беше кънтри, но не съм специалист. По-нагоре пред нас видяхме сечище. Там наистина имаше плевня, която изглеждаше полусрутена. Имаше и друга постройка — барака или дълъг фургон.

Приближихме се още малко, досами края на гората. Надникнахме, притиснати зад дърветата. В двора имаше трактор — стар „Трансам“ върху циментова площадка. Точно пред бараката беше паркирана бяла, възспортна кола — от онези с подобрен форсиран двигател — с дебела черна ивица върху подвижния покрив. Приличаше на камаро.

Гората свърши, но все още бяхме най-малко на петдесетина крачки от бараката. Тревата беше избуяла до колене. Рейчъл измъкна пищова си. Моят продължаваше да е в ръката ми. Тя се просна по очи и запълзя напред. Аз сторих същото. Пълзенето по командоски изглежда съвсем лесно по телевизията. Просто пълзиш, без да повдигаш дупето си от земята. И докато изминеш десетина стъпки все още изглежда лесно. После започваш да се озорваш. Лактите ме боляха. Тревата влизаше в ноздрите и устата ми. Не страдам от сенна хрема или от алергии, но нарушавахме нечие пространство. Папатаците и тем подобни насекоми се оказаха отмъстителни, когато нарушаваш съня им. Музиката се чуваше все по-ясно. Певецът, който беше скаран с нотите, оплакваше своето бедно нещастно сърце.

Рейчъл спря. Аз допълзях до дясната й страна и се изравних с нея.

— Добре ли си? — попита тя.

Кимнах, но се задъхвах.

— Ще се наложи да предприемем нещо, щом стигнем там — предупреди тя. — Не искам да си изтощен. Можем да намалим темпото, ако е нужно.

Отказах и продължих да пълзя. Нямах намерение да бавя темпото. Това просто не беше в менюто. Вече наближавахме. Виждах все по-ясно камарото. Задните джанти с форма на сексапилно момиче бяха изпръскани с кал. По задната броня бяха налепени стикери. На единия пишеше:

ПИЩОВИТЕ НЕ УБИВАТ, САМО ПРАВЯТ УБИЙСТВОТО ПО-ЛЕСНО.

Рейчъл и аз стигнахме края на тревата и излязохме почти на открито, когато кучето залая. Замръзнахме.

Има разни видове кучешки лай — досадното джавкане на малко кутре-играчка, веселият вой на приятелски настроено ловджийско куче, предупредителният лай на безобиден домашен любимец. Но съществува и едно гърлено ръмжене, изтръгнато сякаш от дълбините на преизподнята, което смразява кръвта.

Този лай беше от последната категория.

Не се изплаших особено от кучето. Имах пистолет. Щеше да ми е по-лесно да го използвам срещу куче, отколкото срещу човешко същество. Изплаши ме по-скоро фактът, че лаят ще се чуе от обитателя на бараката. Тъй че зачакахме. След минута-две лаят престана. Бяхме приковали взор във вратата на къщата. Не бях сигурен как щяхме да се справим, ако някой излезеше. Ами ако ни забележат? Не можехме да стреляме — все още бяхме в неведение. Фактът, че бе получено обаждане от жилището на Върн Дейтън до мобилния на един мъртвец, не означаваше нищо. Дори не знаехме тук ли е дъщеря ми или не.

Всъщност не знаехме нищо.

Из двора се търкаляха тасове на автомобилни гуми, лъснали на светлината на изгряващото слънце. Забелязах и няколко зелени картонени кутии. Нещо в тях грабна вниманието ми. Забравил предпазливостта, запълзях натам.

— Почакай — прошепна Рейчъл.

Не можех да чакам. Трябваше да огледам кутиите отблизо. Нещо в тях ми се стори познато, но не успявах да го уцеля. Допълзях до трактора и се скрих зад него. Отново надникнах към кутиите. Най-сетне видях какво ме бе заинтригувало.

Кутиите бяха наистина зелени и върху им имаше картинка на усмихнато бебе.

Памперси.

Рейчъл вече бе до мен. Преглътнах. Голяма опаковка памперси. От онези, които се купуват на едро от борсата. Рейчъл също ги видя. Тя сложи длан върху ръката ми, предупреждавайки ме да се успокоя. Отново залегнахме на земята. Тя ми направи знак, че ще се приближим до един страничен прозорец. Кимнах, че съм разбрал. Сега от стереоуредбата гърмеше дълго соло цигулка.

Двамата лежахме по корем, когато усетих нещо студено, опряно в тила ми. Плъзнах поглед към Рейчъл. Там също имаше оръжие, притиснато към главата й.

Един глас произнесе:

— Хвърлете пищовите!

Беше мъжки глас. Рейчъл бе подложила дясната си ръка под лицето. В нея държеше пистолета. Тя го пусна. Един работен ботуш пристъпи напред и го изрита встрани. Опитах се да изчисля шансовете. Един мъж. Вече виждах това. Един мъж с две пушки. Определено можех да предприема нещо. Нямаше начин да го изработя навреме, но поне щях да отвлека вниманието от Рейчъл. Срещнах погледа й и съзрях в него паника. Тя знаеше какво мисля. Пушката неочаквано натисна черепа ми надолу и аз заврях лице в прахоляка.

— Не се опитвай, брато. Мога да размажа два мозъка със същата лекота, както и един.

Умът ми препускаше, но все попадаше на задънени улици. Тъй че пуснах оръжието, наблюдавайки как мъжът изритва надеждата ни.