Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (87)

86.
Остров Южна Джорджия
29 юли, 12:20

Палмър Лойд лежеше на шпертплатовата койка в бараката-лазарет на британската научна станция. Гледаше тавана: безброй кръгове тъмно и светло дърво, форми, които през последните дни очите му бяха оглеждали хиляди пъти. Усети мириса на изстиналата храна, която стоеше до него от обяд. Чу шума на вятъра отвъд малкото прозорче, което надничаше към сините глетчери, сините планини и сините ледници на острова.

Бяха изминали три дни от спасяването им. Толкова много хора загинаха — на кораба, в спасителните лодки, на ледения остров. „И само един от екипажа му остана жив, а отплаваха в морето седемдесет и пет…“ Старата песничка от „Острова на съкровищата“ отново прокънтя в съзнанието му, досущ както го бе правила отново и отново, откакто бе дошъл в съзнание тук, в това легло.

Той бе оцелял. На следващия ден вертолет щеше да го откара до Фолклендските острови. Оттам щеше да се върне в Ню Йорк. Разсеяно си помисли какво ли щяха да съобщят медиите. И разбра, че не му пукаше. Толкова малко неща вече имаха значение. Той беше свършен: свършен за музея, за бизнеса, за науката. Всичките му мечти — сега му се струваха толкова далечни — бяха отишли на дъното, ведно с камъка. Единственото, което желаеше, бе да отиде във фермата си в щата Ню Йорк, да си забърка силно мартини, да седне на люлеещия се стол на верандата и да гледа как елените хрупат ябълки в градината му.

Влезе санитар, който взе подноса и понечи да остави нов.

Лойд поклати глава.

— Това ми е работата, приятел — рече санитарят.

— Много добре.

В този момент на вратата се почука.

Влезе Макфарлън. Лявата ръка и част от лицето му бяха превързани, носеше тъмни очила и не стоеше много стабилно на крака. Всъщност изглеждаше дори ужасно. Седна на металния сгъваем стол, който заемаше почти цялото празно пространство в малкото помещение. Столът изскърца.

Лойд се изненада да го види. Не бе виждал Макфарлън през последните три дни. Само бе предположил, че и той се бе спасил — би трябвало! Почти никой не бе разговарял с него. Единственият му посетител от експедицията всъщност бе Хауъл и той дойде да му даде да разпише някакви книжа. Сега всички го ненавиждаха.

Лойд реши, че Макфарлън изчаква санитарят да излезе, за да заговори. Но вратата се затвори, а той продължаваше да мълчи. Дълго време не изрече и думица. Най-сетне свали тъмните очила и се наведе напред.

Тази промяна сепна Лойд. Очите му сякаш бяха пламнали в огън. Бяха червени и възпалени, с тъмни кръгове под тях. Беше мръсен, невчесан. Загубата на метеорита и смъртта на Амира го бяха разтърсили здраво.

— Слушай — рече Макфарлън; гласът му едва излизаше от напрежение, — трябва да ти кажа нещо.

Лойд зачака.

Макфарлън се приближи още повече и заговори направо на ухото на Лойд:

— „Ролвааг“ потъна в точка с координати 61 градуса, 32 минути и 14 секунди южна ширина и 59 градуса, 30 минути и 10 секунди западна дължина.

— Моля те не ми говори за това, Сам. Не сега.

— Не, сега — рече Макфарлън с неочаквана сила.

Бръкна в джоба си и извади компютърния компактдиск. Вдигна го и по него заиграха цветовете на дъгата.

— Върху този диск…

Лойд се извърна и впери поглед в шпертплатовата стена.

— Сам, всичко свърши. Метеоритът го няма. Откажи се.

— Върху този диск са последните данни, които събрахме за метеорита. Аз дадох обещание. Аз ги… проучвах.

Лойд се чувстваше уморен, толкова уморен. Погледът му се отмести към прозорчето и планините, прорязани от ледници, с проболи облаците ледени върхове. Ненавиждаше гледката на леда. Не искаше никога повече да види лед.

— Вчера — продължи неумолимо Макфарлън, — един от учените от станцията тук ми каза, че са засекли някакви необичайни, плитки земетръси. Десетки на брой, всичките под трета степен по скалата на Рихтер.

Лойд изчака Макфарлън да продължи. Всичко бе толкова нелепо.

— Епицентърът на тези трусове е 61–32–14 юг и 59–30–10 запад.

Лойд премигна. Бавно обърна глава и срещна погледа на младия учен.

— Анализирах тези данни — продължи Макфарлън. — И те до голяма степен са свързани с формата и вътрешната стурктура на метеорита. Това е много необичайно.

Лойд не отговори, но не се и извърна.

— Той се състои от пластове, почти симетричен е. Той не е с естествен произход!

Лойд се изправи седнал.

— Не е естествен ли?

Започваше да се тревожи. Макфарлън бе преживял психологичен срив. Нуждаеше се от помощ.

— Той е на пластове. Има външна черупка, дебел вътрешен пласт и малко кръгло ядро точно в средата. Това не е случайно, помисли само. Какво друго прилича на него? То е много често срещано. Трябва да е универсална структура.

— Сам, ти си изморен. Нека извикам сестра да ти помогне. Тя ще…

Ала Макфарлън го прекъсна.

— Амира го откри. Малко преди да умре. Беше в ръката й. Спомни си как твърдеше, че трябва да престанем да мислим за него от нашата гледна точка, да започнем да мислим от неговата, на метеорита гледна точка. И накрая Амира разбра. Той реагира на солена вода. Той е чакал солената вода, чакал я е милиони години…

Лойд потърси звънеца до леглото си. Макфарлън бе в много по-тежко състояние, отколкото бе преценил в началото. Геологът спря, очите му блестяха трескаво.

— Разбираш ли, Лойд, това изобщо не е било метеорит!

Лойд почувства как в стаята се възцари някакво напрежение, някаква странна тишина. Ето го бутона; ако можеше да го натисне незабележимо, без да възбуди излишно Сам… Лицето на Макфарлън бе зачервено, потно, той дишаше учестено и плитко. Загубата на метеорита, потъването на „Ролвааг“, всичките тези смърти във водата и на леда сигурно го бяха пречупили. Лойд усети как отново го прободе чувството за вина: дори оцелелите бяха пострадали.

— Чуваш ли ме, Лойд? Казах, че това не е метеорит.

— Какво е тогава, Сам? — успя най-сетне да изрече Лойд, като се опитваше гласът му да прозвучи спокойно, докато ръката му незабелязано се плъзна към бутона.

— Всички тези плитки земетръси точно там, където корабът потъна…

— И какво за тях? — попита успокояващо Лойд.

Натисна бутона; веднъж, дваж, трети път. Сестрата трябваше да се появи всеки миг. Макфарлън щеше да получи помощ.

— Онова нещо, което ние засадихме на дъното на морето. Познай какво!

— Какво? — Лойд се опита тонът му да прозвучи нормално. Слава Богу — вече чуваше стъпките на сестрата в коридора.

— То никне, то пуска филизи.