Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (13)

12.
„Ролвааг“
26 юни, 00:55

Излязоха от асансьора и тук, пет палуби по-ниско, Макфарлън можеше да усети дълбоките, постоянни вибрации: все още слаби, ала осезаеми не само с уши, а и с всички кости на тялото.

— Насам — рече Амира и му посочи боядисания в синьо и бяло коридор.

Макфарлън я последва и се огледа. В сухия док бе прекарал дните и дори голяма част от нощите си в разположените в контейнери лаборатории на палубата и днес бе първият му истински ден в надстройката. Корабите, на които бе попадал досега, бяха все претъпкани, клаустрофобични пространства. Но на „Ролвааг“ всичко изглеждаше различно: коридорите бяха широки, кабините и общите помещения — просторни и постлани с мокет. Хвърляйки по един поглед, докато вървяха, той зърна през открехнатите врати киносалон с голям екран и библиотека с дървена ламперия. Завиха зад ъгъла, Амира отвори една врата и двамата влязоха в салона за хранене.

Макфарлън спря на място. Очакваше да види безличното помещение на корабен салет. Ала „Ролвааг“ отново го изненада. Офицерската столова бе обширно помещение, което заемаше цялата ширина на палубата към кърмата. Огромни прозорци гледаха към килватерната следа на кораба, която вреше в тъмнината. В средата на помещението бяха разположени дузина кръгли маси, всяка за осем души, застлани с колосани ленени покривки, украсени със свежи цветя. Камериерите в колосани униформи бяха на линия. Макфарлън се почувства неловко в облеклото си.

Хората вече заемаха местата си по масите. Макфарлън бе предупреден, че на кораба местата са строго определени, поне в началото, и че той трябва да бъде на масата на капитана. Огледа се и забеляза Глин на масата най-близко до прозорците. Закрачи към него по полираната дъбова палуба.

Глин бе забил нос в малко томче, което бързо прибра в джоба си с приближаването им. Но току преди то да изчезне, Макфарлън зърна заглавието му: „Избрана поезия от У. Х. Одън“. Глин никога не бе оставял у него впечатлението, че е любител на поезията. Може би в крайна сметка грешеше в преценката си за този човек.

— Разкошно — рече Макфарлън и се огледа. — Особено за петролен танкер.

— Всъщност е до голяма степен стандартно — отвърна Глин. — На такъв голям съд мястото вече не е проблем. Оперирането на тези кораби е толкова скъпо, че те практически не се застояват дълго в пристанище. Това означава, че екипажите им остават много месеци на борда. И си струва да направиш така, че да са доволни.

Продължиха да влизат още хора и нивото на шума в салона се повиши. Макфарлън огледа групичките корабни офицери, техници и специалисти от ЕИР. Събитията се бяха развили толкова бързо, че познаваше само десетина от около седемдесетте души.

В залата се възцари тишина. Макфарлън вдигна глава към вратата и видя капитанът на „Ролвааг“ Бритън да влиза в залата. Знаеше, че капитанът е жена, но не очакваше да е толкова млада — не беше на повече от трийсет и пет години. В държанието й личеше естествено достойнство. Облечена бе в безупречна униформа: тъмносин блейзер със златни копчета и строга офицерска пола. Върху грациозните й рамене бяха прикрепени малки златни пагончета. Тя приближи към тях с отмерена стъпка, която сякаш излъчваше компетентност, а и нещо повече — може би, помисли си той, това бе желязна воля.

Капитанът зае мястото си и останалите я последваха с обичайния шум. Бритън свали фуражката си и я постави върху малката масичка встрани, чието предназначение бе сякаш точно за това. Разкри се сноп плътно прибрана руса коса. Когато се вгледа по-добре, Макфарлън забеляза, че очите й бяха сякаш на по-възрастен от нейните години човек.

Приближи побелял мъж в офицерска униформа и прошепна нещо на ухото й. Беше висок и слаб с тъмни очи, заобиколени от още по-тъмни кръгове. Бритън кимна и той отстъпи назад, като огледа междувременно масата. Спокойните му меки движения напомниха на Макфарлън за едър хищник.

Бритън го посочи с вдигната длан.

— Бих искал да ви представя старши помощник-капитана на „Ролвааг“ Виктор Хауъл.

Чуха се приглушени поздрави, мъжът кимна и отиде да заеме мястото си начело на съседната маса. Глин запита тихо:

— Мога ли да продължа с представянето?

— Разбира се — кимна капитанът.

Имаше ясен, отсечен говор с едва доловим акцент.

— Това е специалистът по метеорити на Музея Лойд, доктор Сам Макфарлън.

Капитанът стисна ръката на Макфарлън през масата.

— Сали Бритън — рече тя, дланта й бе хладна и силна. Едва сега Макфарлън идентифицира акцента й с характерното шотландско „р-р-р.“ — Добре дошли на борда, доктор Макфарлън.

— А това е доктор Рейчъл Амира, математичката от моя екип — продължи Глин. — И Юджийн Рошфор, главен инженер.

Рошфор вдигна глава и кимна отсечено и нервно, умните му, отнесени очи се стрелкаха непрекъснато настрани. Носеше син блейзер, който би могъл да изглежда и приемлив, ако не бе от полиестер, който блестеше под силните светлини в салона. Погледът му се спря върху Макфарлън и бързо се отмести. Изглеждаше много притеснен.

— А това е доктор Патрик Брамбъл, корабният лекар. Човек на „ти“ с морето.

Брамбъл дари сътрапезниците си с чудата усмивка и лек поклон по японски. Беше дяволит на вид старик с остри черти, с фини успоредни бръчки на високото чело, тесни, увиснали рамене и глава, гладка като порцеланова топка.

— Работили ли сте досега на кораб? — попита учтиво Бритън.

— Избягвам да стъпвам на сушата, ако е възможно — рече Брамбъл с ирландски акцент.

Бритън кимна, извади салфетката си от пръстена й, отвори я и я постави в скута си. Движенията, пръстите й, начинът, по който разговаряше, издаваха пестеливост, някаква несъзнателна ефикасност. Беше толкова спокойна и самоуверена, че на Макфарлън това му се видя като своего рода поза на самозащита. Докато разтваряше собствената си салфетка Макфарлън забеляза карта в сребърна рамка по средата на масата с отпечатано върху нея меню. На нея бе написано: консоме „Олга“, агнешко „Виндалу“, пиле по лионски, тирамису. Той подсвирна лекичко.

— Да не би менюто да не ви се нрави, доктор Макфарлън? — погледна го Бритън.

— Тъкмо обратното. Очаквах сандвич с яйце и салата и сладолед с фъстъци.

— Хубавата храна е стара корабна традиция — рече Бритън. — Шефът на борда — мистър Сингх — е един от най-добрите главни готвачи на море. Баща му е готвел на британското адмиралтейство по време на раджите.

— Нищо друго, освен доброто виндалу, не може да ти припомни, че си смъртен — рече Брамбъл.

— Но да караме неща по реда им — рече Амира и разтри ръце, докато се оглеждаше. — Къде е стюардът по напитките? Умирам си за един коктейл.

— Ще си поделим тази бутилка — рече Глин и посочи отворената бутилка „Шато Марго“, която стоеше до цветната украса.

— Хубаво вино. Ала нищо не може да се сравни с едно сухо бомбайско мартини преди вечеря. Дори когато вечерята е в полунощ — засмя се Амира.

Намеси се Глин.

— Съжалявам, Рейчъл, но на борда на кораба не се разрешават спиртни напитки.

Амира го погледна.

— Спиртни напитки ли? — повтори с лек смях тя. — Това е новост, Ели. Да не би да си станал член на Женското християнско въздържателно дружество?

Глин продължи спокойно:

— Капитанът разрешава само по чаша вино преди или по време на вечеря. На кораба няма твърд алкохол.

Все едно електрическа крушка гръмна над главата на Амира. Закачливото изражение бе заменено от внезапно изчервяване. Погледът й се стрелна към капитана, после — пак към Глин.

— О, така ли? — рече тя.

Макфарлън проследи погледа на Амира и забеляза, че лицето на Бритън леко побледня под хубавия й тен.

Глин все още гледаше Амира, която продължаваше да се зачервява.

— Мисля, че ще откриеш как качеството на бордото компенсира ограничението.

Амира не рече нещо, но по лицето й бе изписано пълно смущение.

Бритън взе бутилката и напъни чашите на всички около масата, освен своята. Каквато и да бе загадката, помисли си Макфарлън, тя бе отминала. Докато стюардът му сервираше чинията с консомето, той си отбеляза на ум да попита Амира за това по-късно.

Шумът от разговорите на съседните маси отново се увеличи и запълни краткото и неловко мълчание. На най-близката маса Мануел Гарса мажеше с масло дебел резен хляб с мускулестата си ръка и се заливаше от смях на някаква шега.

— Как се управлява такъв голям кораб? — попита Макфарлън.

Въпросът му не бе само от чиста учтивост и да запълни паузата: нещо у Бритън го бе заинтригувало. Искаше да разбере какво се криеше под тази прекрасна, почти съвършена повърхност.

Бритън взе лъжица консоме.

— До известна степен тези нови танкери се управляват сами. Моята грижа е екипажът да си върши работата гладко и да няма неприятности. Тези кораби не обичат плитките води, не обичат да завиват и не обичат изненадите. — Тя остави лъжицата. — Моята работа е да направя така, че да не се сблъскаме с изненади.

— Не е ли противно на традициите човек да командва… ами… такова ръждясало старо корито?

Отговорът на Бритън бе премерен:

— На море наистина се държи на обичаите. Но корабът няма да остане вечно такъв. Имам намерение по обратния път всяка свободна ръка да бъде заета в екипите по почистването му.

Обърна се към Глин:

— И като заговорихме за това, бих искал да ви помоля за една услуга. Тази наша експедиция е доста… необичайна. Екипажът си шушука за това.

Глин кимна.

— Разбира се. Ако съберете екипажа утре, ще говоря пред него.

Бритън кимна одобрително. Стюардът се завърна и сръчно подмени чиниите им с нови. Благоуханната миризма на къри и тамаринд се понесе над масата. Макфарлън се зае с виндалуто и секунда или две по-късно осъзна, че това бе може би най-лютивото ястие, което някога бе вкусвал.

— Ох-ох, това е чудничко — промърмори Брамбъл.

— Колко пъти сте заобикаляли Хорн? — попита Макфарлън и отпи голяма глътка вода. Усети как по челото му избиват капчици пот.

— Пет — отвърна Бритън. — Но всеки път в разгара на лятото в южните ширини, когато вероятността да налетим на лошо време бе по-малка.

Нещо в тона й предизвика безпокойството на Макфарлън.

— Но толкова голям и мощен кораб няма какво толкова да се страхува от буря, нали?

Бритън се усмихна сдържано.

— Районът около нос Хорн няма равен на себе си в света. Щормове със сила 15 бала са нещо обичайно. Чували сте за прочутите уилиуо, нали?

Макфарлън кимна.

— Е, има и един друг вятър, още по-смъртоносен, макар и по-малко познат. Местните хора го наричат пантеонеро, тоест „гробищният вятър.“ Може да духа със скорост над сто мили в час в продължение на няколко дни без да утихне ни най-малко.

— Но и най-силният вятър не би могъл да засегне „Ролвааг“, нали така? — попита Макфарлън.

— Доколкото корабът е управляем, ще се справим добре, разбира се. Но гробищните ветрове са изтласквали непредпазливи екипажи или изпаднали в безпомощност кораби към т.нар. „виещи“ 60-градусови ширини. Така наричаме онзи пояс открит океан между Южна Америка и Антарктида. За моряците това е най-лошото място на земята. Образуват се гигантски вълни, там е единственото място на света, където и вълните, и вятърът могат да обикалят планетата без да срещнат земя. Вълните просто стават по-големи и по-големи — до шейсет метра височина^[1].

— Господи — рече Макфарлън. — Водили ли сте кораб в тези води?

Бритън поклати глава.

— Не. Не съм и няма и да го направя.

Тя замълча, сгъна салфетката си и го погледна.

— Чували ли сте някога за капитан Ханикът?

Макфарлън се замисли за миг.

— Не беше ли британски мореплавател?

Бритън кимна.

— Отплавал от Лондон през 1607-а с четири кораба на път за Тихия океан. Трийсет години по-рано Дрейк е заобиколил Хорн, но междувременно изгубил пет от шестте си кораба. Ханикът бил решен да докаже, че воаяжът може да бъде осъществен без да се изгуби и един кораб. Налетели на лошо време с приближаването си към протока Льомер. Екипажът молел Ханикът да се върнат. Той настоял да продължат. Като заобиколили Хорн се надигнала ужасна буря. Голяма сриващата се вълна — чилийците ги наричат „тигрес“ — потопила два от корабите му за по-малко от минута. Другите два изгубили мачтите си. Няколко дни наред дрейфували на юг, носени единствено от разбеснялата се буря и преминали Ледовата граница.

— Ледовата граница?

— Там водите на южния океан срещат замръзващите води около Антарктида. Океанографите го наричат зоната на Антарктическата конвергенция. Там започва ледът. Във всеки случай през нощта корабите на Ханикът били захвърлени върху брега на един от ледените острови.

— Досущ като „Титаник“ — рече тихо Амира.

Това бяха първите думи, които произнесе от няколко минути насам.

Капитанът я погледна.

— Не става дума за айсберг. А за леден остров. Айсбергът, потопил „Титаник“, е кубче лед в сравнение с онова, което можете да срещнете под Ледовата граница. Онзи, о който се разбили корабите на Ханикът, е бил с предполагаеми размери двайсет на четирийсет мили.

— Четирийсет мили ли казахте? — попита Макфарлън.

— Засичани са много по-големи, от космоса се виждат добре. Гигантски ледени плочи, откъснати от антарктическия шелф.

— Господи!

— От стоте оцелели дотам моряци може би трийсетина успели да се изкатерят на ледения остров. Събрали изхвърлените останки от корабите, стъкнали малък огън. През следващите два дни половината от тях умрели от измръзване. Трябвало да местят непрекъснато огъня, защото потъвал в леда. Започнали да халюцинират. Някои твърдели, че огромно забулено чудовище с коприненобяла коса и червени зъби отмъквало членовете на екипажа.

— Мили Боже! — рече погълнатият от енергичния акт на яденето Брамбъл. — Това си е направо от „Разказът на Артър Гордън“ на Едгар Алън По.

Бритън се сепна и го погледна.

— Точно така — рече тя. — Всъщност По е взел идеята тъкмо от този случай. Твърдяло се е, че онова създание е изяждало ушите, пръстите на краката и на ръцете и коленете, а оставяло останалите части от тялото пръснати по леда.

Докато слушаше, Макфарлън осъзна, че разговорите на съседните маси бяха стихнали.

— През следващите две седмици моряците измирали един по един. Скоро гладът свел броят им до десетина. И оцелелите приели единствения възможен избор.

Амира направи гримаса и пусна вилицата си, която издрънча върху чинията.

— Мисля, че знам какво ще последва.

— Да. Били принудени да ядат онова, което моряците евфемистично наричат „дългото прасе.“ Умрелите си другари.

— Очарователно — рече Брамбъл. — Доколкото знам, ако се сготви добре, е по-хубаво от свинското. Подайте ми агнешкото, моля.

— Може би седмица по-късно, един от оцелелите забелязал останките на кораб, които приближавали, подмятани от тежката вълна. Била кърмата на един от собствените им кораби, който се бил строшил на две по време на бурята. Хората започнали да спорят. Ханикът и още неколцина искали да опитат късмета си с остатъка от кораба. Ала той бил толкова дълбоко потънал във водата, че повечето не намерили куража да се отправят отново в морето с него. В крайна сметка Ханикът, боцманът му и един от палубните моряци намерили смелостта да се хвърлят във водата. Боцманът умрял от измръзване преди да може да се изкатери на борда. Ала Ханикът и морякът успели. За последен път зърнали острова вечерта, когато той поел на юг, носен от мъртвото вълнение — на юг, към Антарктида и забвението. И докато се стопявал в мъглата, им се сторило, че виждат забуленото създание, което разкъсвало оцелелите моряци.

— Три дни по-късно останките от потрошения кораб, на които се намирали, се натъкнал на рифовете на остров Диего Рамирес, югозападно от Хорн. Ханикът се удавил и само морякът успял да излезе на сушата. Оцелял като се хранел с миди, мъх, гуано от кормораните и водорасли. Поддържал постоянен огън от торфа в случай, че някой кораб евентуално мине наблизо. Шест месеца по-късно един испански кораб забелязал сигнала и го взел на борда си.

— Сигурно много се е зарадвал да види този кораб — рече Макфарлън.

— И да, и не — отвърна Бритън. — По онова време Англия и Испания водели война. Прекарал десет години в тъмницата в Кадис. Ала когато го освободили и се завърнал в родната си Шотландия, се оженил за двайсет години по-млада девойка и изживял остатъка от живота си като фермер, далеч от морето.

Бритън поспря, оглади ръбчетата на ленената кърпа с връхчетата на пръстите си.

— Този обикновен моряк — рече тихо тя, — е бил Уилям Макайл Бритън. Мой прадядо.

Отпи от чашата си с вода, попи с кърпата устните си и кимна на стюарда да поднася следващото блюдо.