Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (33)

32.
„Ролвааг“
9:30

Доктор Патрик Брамбъл си лежеше уютно в койката и четеше „Кралицата фея“ от Спенсър. Танкерът се люлееше кротко в залива, а дюшекът бе приятно мек. Температурата на медицинския сектор бе надута на трийсет градуса: точно както му харесваше. Всички, с изключение на намаления екипаж, бяха на брега, подготвяха се да вдигнат метеорита, и на кораба бе тихо. Не усещаше никакъв дискомфорт, нищо на света не можеше да го разтревожи — освен може би това, че ръката, с която държеше книгата пред лицето си през последния половин час, бе започнала да изтръпва. Но това бе проблем, който имаше лесно решение. С доволна въздишка премести книгата в другата си ръка, обърна страницата и потъна отново в елегантните дактили на Спенсър.

След това се сепна. Имаше всъщност още едно безпокойство. Погледът му неохотно се спря на отворената врата, мина по коридора към медицинската лаборатория в дъното му. Върху блестящата метална носилка лежеше синият сандък за събрани доказателства, отключен, но с неотворен капак. В него имаше нещо окаяно, почти укорително. Глин искаше да приключи с изследването му до края на деня.

Известно време Брамбъл само го гледа. След това остави книгата настрани, надигна се от койката си и оправи хирургическото си облекло. Макар и рядко да практикуваше медицина, а дори още по-рядко да оперираше, той с наслада носеше хирургическите дрехи и никога не ги сваляше, когато беше буден. Намираше тази униформа за много по-плашеща, отколкото полицейската, и съвсем малко по-невинна от тази на мрачните касапи. Хирургическите одежди, особено когато са опръскани с кръв, имаха свойството да съкращават времетраенето на посещенията при него и да свиват до минимум ненужните разговори.

Той излезе от кабината си и пое по дългия коридор на медицинския сектор, като оглеждаше отворените врати от двете му страни. В чакалнята нямаше никого. Десетте легла в лазарета бяха до едно празни. Съвсем задоволително.

Влезе в лабораторията, изми ръцете си над големия умивалник, след това изтръска водата от пръстите си, докато се въртеше в кръг в неуместно подражание на свещеник. Включи с лакът сешоара и заразтърква възлестите си стари ръце пред топлия въздушен поток. Докато правеше това, погледът му пробяга по близката лавица с опърпани книги: излишъците от кабината му. Над тях бе окачил две картини: изображение на Иисус Христос с огъня и тръните на светото сърце; както и малка, избеляла фотография на две еднакви момченца в моряшки костюмчета. Картината на Христос му напомняше за много неща, някои от които противоречащи си, но винаги — интересни. А снимката, на която бе с брата си — близнак, Саймън, убит от уличен бандит в Ню Йорк, му напомняше защо изобщо не се бе оженил и не бе имал деца.

Извади чифт гумени ръкавици, включи подходящото осветление и завъртя увеличителното стъкло на място над носилката. След това отвори сандъка и се вгледа неодобрително в купчината кости. Още от пръв поглед забеляза, че някои липсваха, останалите бяха нахвърляни както дойде, без да се съобразяват с анатомията. Поклати съсухрената си глава в знак на неодобрение към некомпетентното човечество.

Заизважда костите, идентифицираше ги и ги поставяше на местата им върху носилката. Нямаше много признаци за поражения, нанесени от животни, ако се изключи изгризването тук-там от гризачи. След това челото му се сбърчи. Броят на счупванията, настъпили преди смъртта, бе необичаен, дори забележителен. Той се спря с парче кост на половината път от сандъка към носилката. След това още по-бавно я пусна на металната повърхност. В пълната тишина на лабораторията Брамбъл отстъпи назад, скръсти ръце и се вторачи в останките.

Още от детството му в Дъблин майка му си мечтаеше като пораснат двете й близначета да станат лекари. Мама Брамбъл бе неустоима природна стихия и тъй, Патрик и брат му Саймън постъпиха в медицински университет. Докато Саймън харесваше професията си и получи висока оценка като диагностик в Ню Йорк, Патрик търсеше утеха от нея в литературата. С годините той се насочи към корабите, в последно време — към големите танкери, където екипажите бяха малки, а жилищните условия — комфортни. И дотук „Ролвааг“ бе отговорил напълно на очакванията му. Нямаше върволица от счупени крайници, вилнееща треска или обичайните случаи на трипер. Като се изключат няколко пристъпа на морска болест, една инфекция на синусите и, разбира се, параноята на Глин относно ловеца на метеорити, той бе оставен на мира да си чете книгите. Досега.

Но като гледаше сбирката от натрошени кости, Брамбъл почувства как се заражда нехарактерно за него любопитство. Тишината в лабораторията бе нарушена от подсвиркваната мелодия на „Потомъкът на Шилелаг“.

Вече по-бързо, ускорил и темпото на мелодията, Брамбъл приключи с подреждането на скелета. Изследва вещите: копчета, парчета от дрехи, стар ботуш. Имаше, разбира се, само един ботуш; гламавите търсачи бяха пропуснали другия. Както и дясната ключица, парче от слабинната кост, лъчевата кост на лявата ръка, китките… Направи си на ум списък на липсващите кости. Поне черепът беше налице, макар и натрошен на няколко парчета.

Наведе се по-близо. Той също бе осеян с паяжината на получени преди смъртта фрактури. Рамката на орбитите бе тежка; долната челюст — силна, определено костите бяха на мъж. Ако се съди по свързващите костите шевове, трябва да е бил на трийсет и пет, може би — четирийсет години. Нисък мъж, не повече от метър и шейсет и пет, но с яка конструкция, с добре развити връзки на мускулите. Не ще и съмнение — благодарение на години полева работа. Това съвпадаше с профила на планетарния геолог Нестор Масънкей, който Глин му беше дал.

Много от зъбите бяха избити от корен. Изглежда горкият човек бе изпаднал в толкова силни конвулсии по време на предсмъртния си гърч, че бе строшил всичките си зъби и дори бе пукнал челюстта.

Все още подсвирквайки си, Брамбъл насочи вниманието си към останалата част от скелета. Буквално всяка кост, която можеше да се строши, бе строшена. Запита се каква ли би могла да бъде причината за толкова масивна травма. Очевидно бе удар отпред, който бе стоварен едновременно от глава до пети. Спомни си горкия парашутист, когото бе аутопсирал като студент; мъжът сгънал парашута си неправилно и бе паднал от хиляда метра височина насред магистрала I–95.

Дъхът на Брамбъл секна, а „Потомъкът на Шилелаг“ изведнъж застина на устните му. Толкова се бе увлякъл от строшените кости, че не бе обърнал внимание на другите характеристики. А когато го направи, видя, че вътрешните стави се люспеха и се трошаха — признаци на много тежки изгаряния. Всички външни стави липсваха, навярно напълно изгорели. Пръстите на краката и ръцете. Наведе се още по-близо. Строшените зъби бяха обгорели, крехкият емайл се ронеше с лекота.

Огледа нацяло останките. Кухините показваха тежки изгаряния, костите бяха меки и се ронеха. Наведе се и разшири ноздри. О, да: можеше дори да го помирише. А какво бе това? Брамбъл вдигна тока за колан. Това проклето нещо се бе стопило. А единственият ботуш не просто бе изгнил — той също бе изгорен. Парчетата от дрехите — и те. Онзи дявол, Глин, не му бе споменал и дума за това, макар сигурно да бе забелязал.

След това Брамбъл се изправи. Усети как го бодна съжаление, когато осъзна, че тук в крайна сметка нямаше никаква мистерия. И изведнъж разбра как точно бе загинал изследователят.

В полумрака на медицинския отсек отново се понесе „Потомъкът на Шилелаг“, този път веселата мелодия звучеше малко по-траурно. Брамбъл внимателно затвори сандъка с доказателствата и се върна в койката си.