Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (45)

44.
Исла Десоласион
21 юли, 00:05

Вятърът грубо тласкаше Макфарлън, който пресичаше терена към редицата бараки, сякаш искаше да го свали на колене. До него Рейчъл се препъна, но успя да се задържи права.

— Тази буря дали ще свърши някога? — попита.

В ума на Макфарлън се виеше вихрушка от предположения и той не й отвърна.

След минута влязоха в медицинската барака. Той разсъблече полярния костюм. Въздухът бе изпълнен с мириса на печено месо. С изненада видя, че Гарса говореше по радиостанцията.

— Откога са възстановени комуникациите? — попита той Глин.

— От около половин час. Все още прекъсват, но положението се подобрява.

Макфарлън се намръщи.

— Това е странно. Току-що се опитахме да се свържем с вас от тунела, но не чухме нищо друго, освен шумове.

Понечи да каже още нещо, но замълча, принуди мозъка си да надделее над умората.

Гарса свали радиостанцията си.

— Беше Томпсън, от брега. Казва, че капитан Бритън отказва да изпрати когото и да е тук с оборудването, докато бурята не стихне. Прекалено опасно било.

— Това е неприемливо. Дай ми тази станция. — Глин заговори бързешком: — Томпсън? Обясни на капитана, че нямаме връзка, нямаме компютърна мрежа, нямаме електрозахранване. Необходим ни е генератор и оборудването и то веднага. Хората са изложени на риск. Ако срещнеш още трудности, обади ми се и аз ще се заема лично. Брамбъл също да дойде тук. Искам да изследва останките на Хил.

Макфарлън разсеяно гледаше Роко: с тежки гумени ръкавици до лактите той изваждаше овъглените части от тялото от брезента и ги поставяше във фризера.

— Има и още нещо, сър — рече Гарса, който отново бе вдигнал радиостанцията до ухото си. — Палмър Лойд се е свързал с „Ролвааг“. Иска да бъде прехвърлен на връзка със Сам Макфарлън.

Макфарлън усети как отново бе въвлечен насилствено в потока от събития.

— Не е най-удобното време, нали? — засмя се той с невяра в гласа и погледна Глин.

Ала изражението на Глин го изненада.

— Можеш ли да свържеш станцията с говорител? — попита Глин.

— Ще взема един от комуникационната барака — отвърна Гарса.

Макфарлън се обърна към Глин:

— Нима наистина ще си бъбриш с Лойд? Точно сега?!

Глин отвърна на погледа му.

— Няма друга алтернатива — отговори.

Едва по-късно Макфарлън разбра какво бе имал предвид Глин.

След броени минути радиостанцията в бараката бе свързана аварийно с външен говорител. Гарса включи станцията и вълна от статичен шум заля помещението. После шумът стихна, увеличи се и отново стихна. Макфарлън се огледа: Рейчъл се бе сгушила до печката да се стопли; Глин крачеше напред-назад пред радиостанцията; Роко, който прилежно подреждаше части от трупа в дъното на помещението. Имаше вече хипотеза — или поне бе в началото на съставянето й. Все още бе твърде сурова, с твърде много неизвестни, за да я сподели. Ала знаеше, че нямаше голям избор.

Чу се воят на микрофония, после от говорителя се разнесе груб глас:

— Ало? Ало?

Беше изопаченият глас на Лойд.

Глин се наведе напред.

— Тук е Ели Глин, мистър Лойд. Чувате ли ме?

— Да! Да, чувам те! Но адски слабо, Ели.

— Намираме се под влиянието на някаква интерференция на радиовълните. Трябва да бъдем кратки. Тук в момента се вършат маса неща, а и акумулаторът ни е с ограничен капацитет.

— Защо? Какво, по дяволите, става? Сам защо не се обади за ежедневния си доклад? Не можах да получа ясен отговор от тази ваша проклета капитанка.

— Имаше нещастен случай. Един от хората ни е мъртъв.

— Двама, искаш да кажеш. Макфарлън ми съобщи за онзи инцидент с метеорита. Адски жалко за Рошфор.

— Имаме нов смъртен случай. Мъж на име Хил.

От говорителя се разнесе силен вой. След това гласът на Лойд отново проби, още по-слаб от преди:

— … стана с него?

— Още не знаем — отвърна Глин. — Макфарлън и Рейчъл Амира току-що се върнаха от оглед на метеорита.

Даде знак на Макфарлън да приближи до станцията.

Той пристъпи напред с голяма неохота. Преглътна.

— Мистър Лойд — започна. — Онова, което ще ви кажа, е теоретично заключение, основаващо се на онова, което видях. Но мисля, че сбъркахме относно причината за смъртта на Нестор Масънкей.

— Сбъркали ли сте? — попита Лойд. — Какво имаш предвид? И какво общо има това със смъртта на този мъж Хил?

— Ако съм прав, връзката е пряка. Мисля, че и двамата са умрели, защото са докоснали метеорита.

В един миг в бараката настана пълна тишина, ако се изключат изпукванията на радиостанцията.

— Сам, това е абсурд — рече Лойд. — Аз самият пипнах метеорита.

— Опитай се да следваш мисълта ми. Мислехме си, че Нестор е бил убит от мълния. И това е вярно, метеоритът е мощен гръмоотвод. Но Гарса може да потвърди, че мълнията, тоест електрическият удар в тунела е бил от порядъка на милиард волта. Нито една мълния не може да бъде толкова силна. А тялото на Хил бе разкъсано по същия начин, както и това на Нестор. Огледах платформата и метеорита. Пораженията дават ясни признаци, че самият метеорит е излъчил масивен електрически заряд.

— Но аз допрях проклетата си буза до него. И съм още тук.

— Знам това. Нямам още отговор защо си бил пощаден. Но всичко останало съвпада. В тунела не е имало хора, метеоритът е бил защитен от атмосферните влияния. Никаква друга сила не му е въздействала. Изглежда електрическият заряд е изтекъл от камъка, преминал е през част от платформата и шейната, пръснал е разтопен метал навън. А под платформата намерих ръкавица. Това е единствената част от облеклото на Хил, която не е изгорена. Мисля, че е пуснал ръкавицата, за да може да докосне метеорита.

— Защо му е притрябвало да прави подобно нещо? — попита нетърпеливо Лойд.

Този път бе ред на Рейчъл да заговори.

— А вие защо го направихте? — попита. — Това е адски странна на вид скала. Човек не може да предвиди какво би сторил някой, който я вижда за първи път.

— Господи, това е невероятно — рече Лойд. Замлъкна за миг, след което попита: — Но можете да продължите, нали?

Макфарлън хвърли бърз поглед към Глин.

— Платформата и шейната са повредени — отвърна Глин. — Но мистър Гарса ми докладва, че могат да бъдат ремонтирани в рамките на двайсет и четири часа. Метеоритът обаче си остава под въпрос.

— Защо? — попита Лойд. — Увреден ли е?

— Не — продължи Глин. — Изглежда напълно невредим. Още от началото издадох недвусмислени нареждания всички да се отнасят към него така, все едно, че е опасен. А сега — ако доктор Макфарлън е прав — ние вече знаем, че е опасен. Но трябва да вземем допълнителни предохранителни мерки преди да го натоварим на кораба. Нужно е обаче да действаме бързо, твърде опасно е да останем тук по-дълго, отколкото е крайно необходимо.

— Това не ми харесва. Трябваше да предвидите тези мерки още преди да отплаваме от Ню Йорк.

На Макфарлън му се стори, че очите на Глин се присвиха едва доловимо.

— Мистър Лойд, този метеорит осуети почти всичките ни очаквания. Сега сме извън параметрите на първоначалния анализ на ЕИР. Подобно нещо не се е случвало никога досега. Знаете ли какво би означавало това при нормални обстоятелства?

Лойд не отговори.

— Че прекратяваме операцията — довърши Глин.

— Това изобщо не е възможност! — Лойд изведнъж се разкрещя, — но звукът бе толкова слаб, че Макфарлън трябваше да се напрегне, за да чува. — Не искам да чувам такива приказки. Чуваш ли ме? Глин, ти ще натовариш този проклет камък на кораба и ще го докараш у дома!

Радиовръзката изведнъж прекъсна.

— Той прекъсна предаването — каза Гарса.

В бараката бе тихо; всички погледи бяха насочени към Глин.

Макфарлън виждаше зад рамото му Роко, който още бе зает със страховитата си задача. Държеше в ръка парче от череп, очната ябълка висеше от него само на очния нерв.

Рейчъл въздъхна, поклати глава и бавно се надигна от стола си.

— И какво ще правим?

— Засега ни помогни да възстановим захранването. След това двамата можете да се заемете с този проблем. — Глин се обърна към Макфарлън: — Къде е ръкавицата на Хил?

— Ето я.

Макфарлън бръкна в чантата си, извади запечатана найлонова торбичка и я подаде.

— Ръкавицата е кожена — каза Гарса. — На строителния екип бяха раздадени гумирани ръкавици с подплата.

Изведнъж всички млъкнаха.

— Мистър Глин?

Гласът на Роко бе толкова остър, изненадата му — толкова силна, че всички обърнаха глави към него. Той още държеше парчето от черепа пред очите си, сякаш щеше да му прави моментна снимка.

— Да, мистър Роко?

— Франк Хил имаше кафяви очи.

Погледът на Глин отскочи от Роко към черепа, после отново се върна.

С неочаквано деликатно движение, Роко избърса с маншета на ръкава си висналата очна ябълка.

— Това не е Хил — рече той. — Това око е синьо.