Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (82)

81.
„Ролвааг“
19:00

При тези нейни думи Макфарлън усети странно свиване в стомаха. Сякаш някакъв галваничен разряд премина по цялото му тяло. В никакъв случай! Това бе невъзможно. Опита се да се отърси от морската болест, от страха на последните няколко мъчителни минути.

— В никакъв случай — чу да отговаря Лойд.

Каза го тихо, думите едва се чуваха на фона на рева на морето. Въпреки това те бяха изпълнени с огромната сила на убедеността. На мостика се възцари мълчание, а корабът продължи да потъва дълбоко в неестественото спокойствие на падината.

— Аз съм капитанът на този кораб — рече тихо Бритън. — Животът на екипажа ми зависи от това. Мистър Глин, нареждам ви да задействате аварийния люк. Заповядвам ви.

Почти без никакво колебание Глин се обърна към пулта на ЕИР.

— Не! — изкрещя Лойд и улови здраво ръката на Глин. — Ако докоснеш този компютър, ще те убия с голи ръце.

С бързо и рязко движение Глин се освободи от хватката му и Лойд изгуби равновесие. Едрият мъжага залитна, сетне се изправи задъхан. Корабът отново се накрени и металическият стон се понесе по цялата дължина на корпуса му. После движението замря и всички се уловиха за най-близките дръжки.

— Чухте ли това, мистър Лойд? — надвика Бритън скърцането на протестиращия метал. — Онзи негодник там долу убива кораба ми!

— Глин, стой настрани от онази клавиатура!

— Капитанът издаде заповед — изкрещя високо Хауъл.

— Не! Единствено Глин знае кода и той няма да го направи! Не може, не и без моето разрешение! Ели, чуваш ли ме? Заповядвам ти да не задействаш аварийния люк.

ЛОЙД изведнъж се втурна и блокира с тяло достъпа до компютъра на ЕИР.

Хауъл се обърна:

— Охрана! Арестувайте този човек и го махнете от мостика.

Бритън обаче вдигна ръка.

— Мистър Лойд, отдръпнете се от компютъра. Мистър Глин, изпълнете заповедта ми.

Корабът започна да се накренява още повече, ужасяващо пращене се понесе из целия стоманен корпус, извиси се с една октава нагоре в заглушения рев на разкъсан метал, който изведнъж секна, когато започнаха да се изкачват.

Лойд сграбчи компютъра, погледът му бе на обезумял човек.

— Сам! — извика той и трескаво затърси Макфарлън с поглед.

Макфарлън гледаше слисан, почти парализиран от противоречивите чувства, които го бяха обзели: ужасният страх за собствената му кожа и желанието да притежава камъка и безкрайните му загадки. По-скоро би потънал с него, отколкото да се откаже от него. Е, почти…

— Сам! — Тонът на Лойд сега бе умоляващ. — Ти си ученият тук. Кажи им за всичките изследвания, които си направил, за острова на стабилността, за новия елемент… — Думите му вече звучаха несвързано. — Кажи им защо е толкова важен. Кажи им защо не могат да изхвърлят камъка!

Макфарлън усети как гърлото му се свива и осъзна за първи път колко безотговорно бе решението им да превозят метеорита по море. Ако сега потънеше, той щеше да се зарови дълбоко в тинята на океанското дъно, на дълбочина две мили и никога повече нямаше да има достъп до него. Загубата за науката щеше да бъде катастрофална. Това наистина бе немислимо.

Гласът му най-сетне излезе:

— Лойд е прав. Това е може би най-важното научно откритие за всички времена. Не можете да го изхвърлите.

Бритън се обърна към него.

— Вече нямаме друг избор. Метеоритът ще отиде на дъното — независимо какво ще сторим ние. Тъй че ни остава да отговорим само на един въпрос: Ще го оставим ли да ни повлече заедно със себе си?