Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (83)

82.
„Ролвааг“
19:10

Макфарлън огледа лицата на хората около себе си: Лойд, напрегнат в очакване; Глин, сдържан и неразгадаем; Рейчъл, определено раздирана от същия конфликт като самия него; Бритън, с изписана върху лицето й абсолютна убеденост. Бяха група изнурени хора, с побелели от леда коси, с ожулени, кървящи от ледените късчета лица.

— Кораба можем да напуснем ние — рече паникьосан Лойд. — По дяволите, да го оставим да дрейфува без нас. Той и бездруго го прави. Може би ще оцелее сам? Няма да се налага да изхвърляме камъка.

— Да се спуснат спасителни лодки в това море е равносилно на самоубийство — отвърна Бритън. — Навън е под нулата, за Бога.

— Не можем просто да го изхвърлим — продължи отчаяно вече Лойд. — Това ще бъде престъпление спрямо науката. Преигравате. Дотук преодоляхме толкова много! Глин, за Бога, кажи й, че преиграва.

Ала Глин не каза нищо.

— Познавам кораба си.

Това бе всичко, което Бритън отвърна. Лойд се люшкаше между заплахите и молбите. Сега се обърна към Макфарлън.

— Трябва да има изход. Някакъв начин. Сам! Кажи им отново каква е стойността му за науката, че е незаменим…

Макфарлън погледна лицето на Лойд. Изглеждаше смъртнобледо на оранжевото аварийно осветление. Сам едва преодоляваше морската болест, страха и студа. Не можеха да го изхвърлят! Почувства се обречен: помисли си за Нестор, за това какво означава да умреш и при мисълта да потъне в студената, тъмна, бездънна вода той изведнъж усети колко много, ужасно много се боеше от смъртта. Страхът го облада, временно обсеби интелектуалното функциониране на мозъка му.

— Сам! Иисусе Христе, кажи им!

Макфарлън се опита да каже нещо, но вятърът фучеше и думите се изгубиха във воя му.

— Какво? — извика Лойд. — Внимавайте всички, чуйте Сам! Сам…

— Изхвърлете го — произнесе Макфарлън.

Върху лицето на Лойд се изписа недоумение и той изгуби дар слово.

— Чухте какво каза капитан Бритън — рече Макфарлън. — Камъкът ще отиде на дъното и бездруго. Битката свърши.

Обля го вълна на безнадеждност. Усети топлинка в ъгълчетата на очите си и разбра, че бяха сълзи. Такава загуба, такава загуба…

Лойд рязко се обърна, изостави Макфарлън и се насочи към Глин.

— Ели? Ели! Ти никога досега не си ме подвеждал, винаги ти е оставало по нещо в твоята вълшебна торба с фокуси. Помогни ми сега, моля те. Не ги оставяй да изхвърлят камъка!

Гласът му бе придобил трогателен, умоляващ тон. Този мъж се разнищваше пред очите им.

Глин не каза нищо, а корабът започна отново да се накренява. Макфарлън проследи погледа на Бритън към креномера. Всички приказки секнаха, когато вятърът засвири през строшените прозорци на мостика. След това ужасяващият раздиращ шум започна отново. „Ролвааг“ се поколеба, легнал на трийсетградусов крен, всички се бяха вкопчили кой където свари, а корабът се изместваше с борд към вълната. Макфарлън се улови за перилата на преградата. Ужасът, който изпитваше, сега му помагаше да проясни мозъка си, да го изчисти от всички съжаления. Единственото, което желаеше, бе да се отърват от метеорита.

— Изправи се — чу как шепнеше Бритън. — Изправи се.

Корабът обаче упорито си оставаше наклонен надясно. Мостикът се бе изнесъл толкова встрани, че Макфарлън виждаше под прозорците единствено черната вода. Обзе го главозамайване. А сетне, след страховито разтърсване, корабът започна постепенно да се изправя.

Веднага щом палубата зае хоризонтално положение, Лойд пусна компютъра. Изражението му бе смесица от ужас, ярост и отчаяние. Макфарлън видя, че бе обзет от същия страх като самия него, че страхът също тъй проясняваше мисълта му и осветяваше единственото разумно решение, което им оставаше.

— Добре — рече Лойд най-сетне. — Изхвърлете го.

След това зарови лице в шепи.

Бритън се обърна към Глин:

— Чухте какво каза. Веднага го изхвърлете.

В напрегнатия й тон прозвуча ясно нотка на облекчение.

Бавно, почти машинално, Глин седна пред пулта на ЕИР. Постави пръсти върху клавиатурата. След това се обърна към Макфарлън:

— Кажи ми, Сам. Щом метеоритът реагира на соленост, то какво ще стане, когато се стовари в океана под кораба?

Макфарлън се сепна. В бъркотията беше престанал да взема това под внимание. Сега се замисли трескаво.

— Морската вода е проводник — отвърна той. — Електрическият разряд на метеорита ще бъде погълнат от нея.

— Сигурен ли си, че няма да взриви кораба?

Макфарлън се поколеба.

— Не.

Глин кимна.

— Разбирам.

Зачакаха. Не се чу шум от клавишите. Глин седеше прегърбен и неподвижен над клавиатурата.

Тишина завладя мостика, а корабът пое надолу в поредната падина между вълните.

Глин с пръсти върху клавишите, полуобърна глава.

— Това е ненужна стъпка — произнесе тихо той. — А освен това е и прекалено опасна.

Дългите му бели пръсти се отдръпнаха от клавишите, той бавно се изправи и се обърна към останалите.

— Корабът ще оцелее. Рошфор никога досега не се е провалял. Няма нужда да използвам аварийния люк. В този случай аз съм на едно мнение с мистър Лойд.

Последва миг на потресаваща тишина.

— Когато метеоритът влезе в досег с морската вода, експлозията може да потопи кораба — продължи Глин.

— Казах ти, че разрядът ще се разсее в морската вода — прекъсна го Макфарлън.

Глин сви устни.

— Така мислиш. Не можем да рискуваме да повредим вратите на аварийния люк. Ако не успеят да се затворят, танкът ще се наводни.

Намеси се Бритън:

— Единственото сигурно е, че ако метеоритът не бъде изхвърлен, „Ролвааг“ ще потъне. Ели, не разбираш ли? Няма да можем да издържим и десетина вълни още.

Корабът започна да се издига към гребена на следващата вълна.

— Сали, ти си последният човек, от когото очаквах да загуби дух — тонът на Глин бе спокоен, уверен. — Можем да преодолеем всичко това.

Бритън пое дълбоко дъх.

— Ели, аз познавам кораба си. Всичко свърши, за Бога. Не виждаш ли?

— В никакъв случай — поклати глава Глин. — Най-лошото мина. Имай ми доверие.

Думата „доверие“ сякаш увисна във въздуха, а корабът продължи да се накренява. Мостикът като че бе изпаднал в парализа, всички очи бяха вперени в Глин. А танкерът не спираше да се накланя.

Гласът на Гарса долетя от говорителя — вече слаб, ту затихващ, ту отново ясен.

— Ели! Рамката се разпада! Чуваш ли ме? Разпада се!

Глин се извърна към микрофона.

— Дръжте се, човече. Идвам там след минутка.

— Мистър Гарса! — обади се по интеркома Бритън. — Говори капитанът. Запознати ли сте с аварийния люк?

— Аз го направих.

— Тогава го задействайте.

Глин стоеше невъзмутим. Макфарлън го гледаше и се опитваше да разбере на какво се дължеше тази внезапна промяна. Нима Глин беше прав? Възможно ли беше корабът — и метеоритът — да оцелеят? След това погледът му се плъзна по лицата на офицерите. Първичният ужас в очите им говореше нещо съвсем друго. Корабът се уравновеси на гребена на вълната, усука се, изстена и се плъзна отново надолу.

— Аварийният люк трябва да се задейства от компютъра на ЕИР на мостика — отвърна Гарса. — Ели знае кода…

— Не можете ли да го отворите ръчно?

— Не. Ели! Побързай, за Бога! Не ни остава много време, преди товарът да се изтърколи и да пробие борда.

— Мистър Гарса — обади се Бритън. — Наредете на хората си да напуснат местата си.

Глин се намеси:

— Гарса, отменям тази заповед. Няма да се провалим. Вършете си работата.

— Няма начин, сър. Евакуираме се.

Радиостанцията замлъкна.

Глин беше пребледнял. Огледа мостика. Корабът продължаваше пътя си към падината. Настана тишина.

Бритън пристъпи към Глин и положи длан върху рамото му.

— Ели — рече тя. — Знам какво означава за теб да приемеш провала. Знам, че имаш куража да го направиш. Точно сега ти си единственият, който притежава силата да ни спаси — нас и кораба. Отвори аварийния люк, моля те.

Макфарлън видя как тя протегна другата си ръка и стисна дланта на Глин. Той сякаш трепна.

Изведнъж на мостика съвсем тихо се появи Пъпъп. Беше мокър до кости, навлякъл отново старите си дрипи. Върху лицето му бе изписана странна възбуда, някакво очакване, което смрази кръвта на Макфарлън.

Глин се усмихна и стисна ръката на Бритън.

— Каква глупост! Сали, аз наистина очаквах повече от теб. Не виждаш ли, че не можем да се провалим. Планирали сме всичко твърде внимателно, за да се случи това. Няма нужда да задействаме аварийния люк. Всъщност при тези обстоятелства ще бъде опасно да го направим. — Огледа се наоколо. — Не виня никого от вас. Положението е сложно и страхът е разбираема реакция. Но трябва да помислите за всичко онова, през което ви преведох, на практика сам. Мога да ви обещая, че шейната ще издържи, че корабът ще преодолее бурята. Краят ни определено няма да дойде тук — не и поради осъдителна нервна криза.

Макфарлън потрепна, усетил прилив на надежда. Може би Глин беше прав?… Той бе толкова убедителен, толкова уверен. Беше постигал успех при най-невероятни обстоятелства. Видя, че Лойд също изглеждаше обнадежден, изгарящ от желание да бъде убеден.

Корабът се надигна. Накрени се. Приказките секнаха, тъй като всички се уловиха за каквото успяха. Жалният хор на скърцащия, изкривяващ се и разкъсван метал започна отново, извиси глас, докато не бе отново удавен от яростта на бурята. В този миг Макфарлън осъзна веднъж завинаги колко много грешеше Глин. На гребена на вълната корабът се разтресе тъй, сякаш имаше земетресение; аварийните светлинки премигнаха.

След дълъг и мъчителен миг корабът се изправи и се килна от гребена. Вятърът отново изсвистя през мостика и мигновено секна.

— Този път грешиш, Глин, кучи сине — изсъска Лойд, обзет отново от страха в цялата му сила. — Отвори люка.

Глин се усмихна почти подигравателно.

— Съжалявам, мистър Лойд. Аз единствен знам кодовете и ще спася метеорита ви, въпреки самия вас.

Лойд изведнъж се хвърли към Глин и в гърлото му заклокочи сподавен вик. Глин се отдръпна леко встрани и с мигновен лек удар на китката свали Лойд на палубата. Едрият мъжага падна тежко задъхан.

Макфарлън пристъпи към Глин. Той се обърна леко към него — беше спокоен. Очите му си оставаха все така непроницаеми и тъмни както винаги. Макфарлън разбра, че Глин няма да промени решението си. Той бе мъж, който не можеше да се провали и щеше да умре, за да го докаже.

Бритън погледна към старши помощника си. На Макфарлън му бе достатъчен и един поглед, за да разбере, че и тя бе стигнала до същото заключение.

— Мистър Хауъл — рече тя. — Всички да напуснат местата си. Ще изоставим кораба.

Очите на Глин се присвиха леко от изненада, ала той запази мълчание.

Хауъл се обърна към него:

— Ти ни прочете смъртната присъда, като ни принуждаваш да излезем в тази буря със спасителните лодки, шантав негоднико!

— Може би съм единственият с ума си на този мостик.

Лойд се надигна с усилие от палубата, докато корабът отново започна да се изкачва.

Глин се обърна и без да изрече и дума повече напусна наклоняващия се мостик.

— Мистър Хауъл, задействайте авариен радиобуй на 406 MHz и качете всички в лодките — рече Бритън. — Ако не се върна до пет минути, поемете задълженията на капитан.

След това тя също се обърна и изчезна.