Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (52)

51.
„Ролвааг“
Полунощ

Когато Макфарлън се качи на мостика, завари там разтревожена група офицери да се тълпи около командния пулт. Бе прозвучал алармен сигнал и бе обявена общокорабна тревога. Бритън, която бе пратила да го повикат спешно, изглежда не забеляза пристигането му. Извън редицата прозорци се виждаше единствено мъглата. Мощните светлини на бака се бяха превърнали в бледи жълти точици.

— „Осветил“ ли ни е? — попита Бритън.

— Тъй вярно — отговори един от офицерите. — С радара за управление на стрелбата.

Тя прокара длан по челото си, след това вдигна глава и зърна Макфарлън.

— Къде е мистър Глин? Защо не отговаря?

— Не знам. Изчезна малко след като се върна от чилийския кораб. И аз се опитвах да го намеря.

Бритън се обърна към Хауъл.

— Може би не е на кораба — отвърна старши помощникът.

— На кораба е. Искам две издирвателни групи — една откъм носа, друга откъм кърмата. Да тръгнат едновременно към средата на кораба. Да се осъществи щателно претърсване. И го доведете веднага на мостика.

— Това няма да е необходимо — рече Глин, който, както винаги безшумно, се бе появил до Макфарлън. Зад него стояха двама мъже, които Макфарлън не помнеше да бе виждал. Върху ризите им имаше малки кръгли емблеми на ЕИР.

— Ели — започна Макфарлън, — Палмър Лойд пак се обади…

— Доктор Макфарлън, моля за тишина на мостика! — стрелна го с очи Бритън.

Командната нотка в тона й бе смазваща. Макфарлън замълча.

Бритън се обърна към Глин:

— Кои са тези хора и защо са на мостика ми?

— Те са служители на ЕИР.

Бритън замълча за миг, сякаш се опитваше да осмисли чутото.

— Мистър Глин, искам да ви напомня — и на доктор Макфарлън, като представител на „Лойдс индъстриз“ — че що се отнася до „Ролвааг“, върховната власт по отношение на командването и предоставянето му е изцяло моя.

Глин кимна. Или поне на Макфарлън му се стори, че кимна; толкова лек и неуловим бе жестът му.

— А сега възнамерявам да упражня прерогативите си.

Макфарлън забеляза, че лицето на Хауъл и лицата на останалите офицери бяха като каменни. Ясно бе, че нещо предстоеше да се случи. И въпреки това Глин изглежда приемаше твърдото изявление без да се обезпокои.

— И как възнамерявате на изпълните прерогативите си?

— Онзи метеорит няма да бъде натоварен на кораба.

Последва кратко мълчание и Глин я изгледа добродушно.

— Капитане, мисля, че ще е най-добре да обсъдим това насаме.

— Не, сър. — Обърна се към Хауъл. — Започнете подготовка за отплаване. Снемаме се след деветдесет минути.

— Един момент, ако обичате, мистър Хауъл — рече Глин без да откъсва очи от капитана. — Мога ли да попитам кое предизвика това решение?

— Знаете моите опасения за тази скала. Вие не ми дадохте никакви уверения, освен предполагаеми, че е безопасно да натоварим това нещо на борда. А само преди пет минути разрушителят ни „освети“ с бойния си радар. Ние сме като мюре. Дори метеоритът да е безопасен, условията не са. Към нас се носи силна буря. Човек не товари най-тежкия предмет, преместван някога от хора, под дулата на стомилиметрови оръдия.

— Той няма да стреля. Поне засега. Смята, че държим неговия човек в ареста. И изглежда забележително нетърпелив да си го прибере невредим.

— Разбирам. И какво ще правим, когато разбере, че Тимер е мъртъв?

Глин не отговори на въпроса.

— Бягство без приличен план е гарантиран провал. А и Валенар няма да ни пусне, докато младежът не се завърне.

— Единственото, което мога да кажа, е, че е по-добре да се опитам да избягам сега, отколкото с натъпкан с метеорит търбух, който да ни забавя.

Глин продължи да я гледа с добродушно, почти тъжно изражение.

Един техник се прокашля и рече:

— Имам контакт с летящ в наша посока обект, пеленг нула-нула-девет, разстояние трийсет и пет мили.

— Проследете полета и ми съобщете позивните му — нареди Бритън, без да променя положението си и без да сваля поглед от Глин.

Последва кратка, напрегната тишина.

— Нали не сте забравили договора, който подписахте с ЕИР? — попита Глин.

— Нищо не съм забравила, мистър Глин. Но има по-висш закон, който стои над всякакви договори: законът и традициите на морето. Капитанът има последната дума относно своя кораб. И при сегашните обстоятелства аз няма да позволя този метеорит да бъде натоварен на борда.

— Капитан Бритън, след като не желаете да говорите насаме с мен, единственото, което мога да сторя, е да ви уверя, че няма нужда да се безпокоите.

Глин кимна на хората си. Единият от тях пристъпи напред и седна пред неизползвания досега компютърен пулт от черна стомана. Думите „Датаметрика на безопасността“ бяха изписани отстрани. Другият зае позиция зад него, с гръб към пулта и с лице към корабните офицери. Макфарлън разбра, че този пулт бе по-малък братовчед на мистериозната машина, която Бритън му бе показала в залата за управление на товара.

Тя изгледа мрачно двамата непознати.

— Мистър Хауъл, отстранете служителите на ЕИР от мостика.

— Това — рече тъжно Глин, — няма да е възможно.

Нещо в тона му изглежда принуди Бритън да се поколебае.

— Какво искате да кажете?

— „Ролвааг“ е чудесен кораб, последна дума на морската компютризация. Като предпазна мярка ЕИР използва тази компютризация при непредвидени обстоятелства като това. Виждате ли, нашите системи могат да контролират главния компютър. Обикновено този контрол е прозрачен. Но след като „Ролвааг“ бе докаран до брега, деактивирах този байпас. Сега ние единствени разполагаме с кодовете за достъп до управлението на главните двигатели. Не можете да подадете нито една команда до машините или кормилата, ако преди това не бъде въведена съответната парола.

Бритън го погледна, върху лицето й се четеше тиха ярост. Хауъл вдигна телефонната слушалка на командния пулт.

— Охрана — на мостика, веднага.

Бритън се обърна към вахтения офицер.

— Заповядайте готовност на машината за маневра.

След като офицерът вкара поредица от команди, последва тишина.

— Машината не отговаря, госпожо. Таблото ми е изключено.

— Пуснете диагностична програма — рече тя, пристъпи напред и се наведе над пулта.

— Капитане — продължи Глин, — боя се, че ще трябва да изпълните докрай всяка буква и алинея на договора си, независимо дали това ви харесва, или не.

Тя се обърна рязко, погледът й се впи в очите му. Каза му нещо, но толкова тихо, че Макфарлън не можа да го чуе. Глин пристъпи напред.

— Не — рече той, почти шепнешком. — Вие обещахте да отведете като капитан този кораб до Ню Йорк. Аз само добавих гаранция, която да предотврати неизпълнението на това обещание — от вас, или от други хора.

Бритън замълча, високото й тяло потреперваше леко.

— Ако отплаваме сега, прибързано, без план, те наистина ще ни потопят. — Тонът на Глин си оставаше нисък, убедителен, настойчив. — Самото ни оцеляване сега зависи от това да следвате нарежданията ми. Аз знам какво правя.

Бритън продължаваше да го гледа.

— Това няма да мине.

— Капитане, вие трябва да ми повярвате, като ви казвам това, защото ако искаме да оцелеем, можем да следваме само един курс на действие. Вие трябва да ми сътрудничите, инак всички ще загинем. Толкова е просто.

— Капитане — намеси се вахтеният офицер, — диагностичната проверка…

Той замлъкна, след като видя, че Бритън не го слушаше. На мостика се появиха неколцина офицери от охраната.

— Чухте капитана — излая Хауъл и даде знак на екипа по сигурността да пристъпи напред. — Освободете мостика от хората на ЕИР.

Агентите на Глин се стегнаха в готовност при пулта си.

И тогава Бритън бавно вдигна ръка.

— Капитане… — понечи да рече нещо Хауъл.

— Могат да останат.

Хауъл я изгледа изумен, но Бритън не се обърна. Последва дълга, мъчителна пауза. Тогава Глин кимна на екипа си.

Седналият мъж извади къс метален ключ, който бе окачен на врата му, и го мушна в пулта. Глин пристъпи напред, набра къса серия от команди, след това се обърна към клавиатура само от числа и натисна отново няколко клавиша.

Вахтеният офицер вдигна глава:

— Сър, таблото отново светна.

Бритън кимна.

— Моля се Богу, че наистина знаете какво правите.

Не погледна Глин, като произнесе тези думи.

— Ако можете да се доверите на нещо, капитане, надявам се, че ще се доверите на това. Аз сключих професионален договор — и личен също — да докарам метеорита в Ню Йорк. Хвърлих огромни ресурси за решаването на всеки проблем, с който бихме могли да се сблъскаме — включително и настоящия. Аз — ние — няма да се провалим.

Ако тези думи имаха някакъв ефект върху Бритън, Макфарлън не можа да го забележи. Погледът й си оставаше резервиран.

Глин отстъпи назад.

— Капитане, следващите дванайсет часа ще бъдат най-трудните от цялата мисия. Успехът сега зависи от частичен отказ от правомощията ви като капитан. За което моля за извинение. Но след като метеоритът бъде в безопасност в товарния танк, корабът отново ще бъде ваш. А утре по обяд ние вече ще сме далеч, на път за Ню Йорк. С безценно съкровище на борда.

Макфарлън забеляза, че когато я погледна, Глин се усмихна: беше едва доловима, напрегната, но все пак усмивка.

От радиорубката излезе Банкс.

— „Птичката“ е идентифицирана, госпожо. Това е вертолет на „Лойдс холдингс“, който изпраща шифровани позивни по честотата кораб-кораб.

Усмивката се стопи от лицето на Глин. Той хвърли бърз поглед към Макфарлън. „Не ме гледай така“, едва не рече на глас Макфарлън. „Ти трябваше да го държиш настрани.“

Офицерът на радарния пулт си нагласи слушалките.

— Капитане, той иска разрешение за кацане.

— ЕТА^[1]?

— Трийсет минути.

Глин се обърна:

— Капитане, ако не възразявате, трябва да свърша няколко неща. Направете всички приготовления за отплаване, които смятате за нужни. Ще се върна скоро.

Той тръгна, като остави двамата служители от ЕИР на пулта им. На вратата се спря:

— Доктор Макфарлън — рече без да се обръща, — мистър Лойд ще очаква добро посрещане. Уредете го, ако обичате.