Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (29)

28.
Пунта Аренас
17 юли, 8:00

Команданте Валенар стоеше пред малката метална мивка в кабината си, допушваше горчивата угарка от своята пуро и сапунисваше лицето си с ухаещия на сандалово дърво крем за бръснене. Ненавиждаше уханния крем, както ненавиждаше и самобръсначката в мивката: с две остриета, направена от жълта пластмаса за еднократна употреба. Типично американски боклук. Кой друг би си давал труда да прави такова безполезно нещо — с две остриета, след като и едно би свършило работа? Ала доставките на флота бяха нередовни, особено за кораби, които прекарваха повечето от времето си далеч на юг. Гледаше самобръсначката с отвращение — беше една от пакетчето с десет такива, което мичманът му бе издал същата сутрин. Въпросът бе или такава самобръсначка, или обикновен бръснач. Но на борда на един кораб обикновените бръсначи могат да бъдат опасни.

Изплакна острието и го вдигна към лявата си буза. Винаги започваше от лявата страна на лицето си: не можа да свикне да се бръсне с лявата ръка и затова тази страна му бе някакси по-удобна.

Кремът за бръснене поне прогонваше миризмата на кораба. „Алмиранте Рамирес“ бе най-старият разрушител във флота, купен от Великобритания през петдесетте години. Изминалите десетилетия на лоша хигиена, на гниещи в сантините обелки от зеленчуци, химически разтворители, повредените уредби за обработка на отходните води и разляното дизелово гориво бяха пропили кораба с воня, която би могла да изчезне само ако той потъне.

Неочакваното изсвирване на сирена прогони шума на крещящите птици и далечния автомобилен трафик. Погледна през ръждясалия финестрин към пирса и към града отвъд. Беше слънчев ден с кристално ясно небе и свеж, студен, западен вятър.

Команданте се зае отново с бръсненето си. Не обичаше да хвърля котва в Пунта Аренас; това бе неподходящо място за корабите, особено при западен вятър. Беше заобиколен, както винаги, от рибарски корабчета, които се възползваха от подветрената страна на разрушителя. Цареше типичната южноамериканска анархия; никаква дисциплина, никакво уважение, дължимо на един военен съд.

На вратата се почука.

— Команданте — долетя гласът на Тимер, офицерът, командир на свързочната бойна част.

— Влезте — каза команданте, без да се обръща.

Видя в огледалото как вратата се отвори, Тимер влезе, помъкнал подире си някакъв мъж: цивилен, охранен, заможен, самодоволен.

Валенар прекара още няколко пъти ножчето по брадата си. След това го изплакна в металната мивка и се обърна.

— Благодаря ви, господин Тимер — рече усмихнат. — Свободен сте. Бъдете така добър да поставите отвън постови.

След като Тимер излезе, Валенар си позволи да огледа набързо мъжа пред себе си. Беше застанал пред писалището, леко усмихнат, без следа от уплах. „И защо да се страхува?“ — помисли си беззлобно Валенар. Та той, Валенар, бе капитан трети ранг само на книга. Беше му поверен най-стария кораб във флота, определен за възможно най-лошо базиране. Затова кой би могъл да кори мъжа пред него, че бе изпъчил гърди, защото се чувстваше по-важен от безсилния командир на това ръждясяло корито?

Валенар всмука дълбоко и за последно от своята пуро, след което я метна през отворения финестрин. Остави самобръсначката, извади кутия пури със здравата си ръка от чекмеджето на писалището и предложи на непознатия. Мъжът погледна презрително пурите и поклати отрицателно глава. Валенар си взе една.

— Извинете ме за пурите — каза той и прибра кутията. — Качеството им е много лошо. Но при нас, във флота, човек трябва да се задоволява с онова, което има.

Мъжът се усмихна снизходително, взрян в изсъхналата му дясна ръка. Валенар погледна лъсналата му от гел коса и добре поддържания му маникюр.

— Седнете, приятелю — рече той и лапна пурата. — Простете ми, че ще продължа да се бръсна, докато говорим.

Мъжът седна пред писалището и изискано кръстоса крак връз крак.

— Доколкото разбрах, вие сте търговец на употребявана електроника — часовници, компютри, фотокопирни машини, неща от сорта. — Валенар замлъкна и прекара острието над горната си устна. — Така ли е?

— На нова и употребявана електроника — отвърна мъжа.

— Приемам поправката — каза Валенар. — Преди четири или пет месеца — мисля, че трябва да е било през март — сте купили един електронен уред, томографски сонар. Това е инструмент, използван от златотърсачи и минни инженери, представлява дълъг метален прът с малка клавиатура по средата. Така ли е?

— Ми команданте, бизнесът ми е голям. Не мога да запомня всеки боклук, който е влизал през вратата ми.

Валенар се обърна.

— Не съм казал, че е било боклук. Вие казахте, че продавате нова и употребявана електроника, нали така?

Търговецът сви рамене, вдигна ръце и се усмихна. Това бе усмивка, която команданте бе виждал безброй пъти — на дребни бюрократи, чиновници, бизнесмени. Беше усмивка, която казваше: „Няма да знам нищо и няма да ти помогна, докато не получа ла мордида, подкупа.“ Беше видял преди седмица същата усмивка и по лицата на митническите служители в Пуерто Уилямс. Но днес вместо ярост изпита само голямо съжаление към този мъж. Човек като него не се ражда корумпиран. Корумпира се постепенно. Това бе симптом на по-голямо заболяване; заболяване, което се проявяваше навсякъде около него.

Валенар въздъхна дълбоко, заобиколи писалището си и се подпря на ръба му, близо до търговеца. Усмихна му се, усещаше как пяната съхнеше върху кожата му. Търговецът кимна и намигна съучастнически. Докато правеше това, потърка палец и показалец във всемирно известния жест, и положи другата си нежна длан върху писалището.

Бърза като връхлитаща змия, ръката на команданте се стрелна напред. С остро, режещо движение той заби двете остриета на самобръсначката в полумесеца на нокътя на средния пръст на търговеца. Мъжът изведнъж пое дълбоко дъх. Ужасеният му поглед се стрелна към команданте, който го срещна със съвършено безразличие. След това офицерът дръпна рязко и мъжът изписка — нокътят му бе изтръгнат.

Валенар тръсна самобръсначката и изхвърли окървавения нокът през финестрина. След това се обърна към огледалото и продължи да се бръсне. Известно време единствените звуци в малката кабина бяха от стърженето на ножчетата по кожата му и от силното стенание на търговеца. Валенар забеляза с незначителен интерес, че самобръсначката оставяше ивица необръснати косми по лицето му; нещо сигурно бе заседнало между остриетата.

Изплакна отново ножчето и довърши бръсненето. След това се избърса, потупа бузите си и се обърна към търговеца. Той се бе изправил и стоеше пред писалището, люлееше се и стенеше, стиснал кървящия си пръст.

Валенар се наведе над бюрото, извади носна кърпа от джоба си и внимателно я уви около ранения пръст.

— Моля, седнете — рече той.

Търговецът седна, простенваше тихо, а челюстите му трепереха от страх.

— И за двама ни ще бъде от полза, ако отговаряте на въпросите ми бързо и точно. Така, купихте ли устройство като това, което описах?

— Да, купих го — отвърна мигновено мъжът. — Имах такъв инструмент, команданте.

— И кой го купи от вас?

— Американски художник — отговори той и леко положи ранения си пръст в другата си длан.

— Художник ли?

— Скулптор. Искал да направи от него модерна скулптура и да я покаже в Ню Йорк. Беше ръждясало нещо, безполезно за други цели.

Валенар се усмихна.

— Значи американски скулптор. И как се казваше?

— Не ми каза името си.

Валенар кимна, все още усмихнат.

Търговецът вече изгаряше от желание да каже истината.

— Разбира се. А сега кажете ми, сеньор… — но аз пропуснах да попитам за вашето име. Колко невежливо от моя страна.

— Торнеро, ми команданте. Рафаел Торнеро Перея.

— Сеньор Торнеро, кажете ми от кого купихте инструмента?

— От един местисо.

Валенар замълча за миг и попита:

— Местисо ли? Как се казваше?

— Съжалявам… но не знам.

Валенар се намръщи.

— Не знаете името му? Останали са съвсем малко местисоси, а още по-малко пък идват в Пунта Аренас.

— Не мога да си спомня, команданте, наистина не мога.

Гледаше като обезумял, докато отчаяно ровеше в паметта си. По напомаденото му чело се появиха поточета пот.

— Не беше от Пунта Аренас, беше някъде от юг. Името му беше странно.

Изведнъж на Валенар му хрумна нещо.

— Не беше ли Пъпъп? Хуан Пъпъп?

— Да! Благодаря ви, благодаря ви, команданте, че освежихте паметта ми. Пъпъп. Това беше името му.

— Каза ли къде е намерил инструмента?

— Да, каза, че го намерил на Ислас де Хорнос. Не му повярвах. Защо нещо толкова ценно ще бъде намерено чак там?

Мъжът вече бърбореше толкова бързо, сякаш думите не успяваха да излязат навреме.

— Мислех си, че се опитва да вземе по-добра цена. — Лицето му се оживи. — А сега си спомням, че имаше и кирка, и някакъв странен на вид чук.

— Странен на вид чук ли?

— Да. Единият му край бе изтънен, удължен и закривен. Имаше и кожена торба с камъни. Американецът купи също и всички тези неща.

Валенар се наведе нетърпеливо над писалището си.

— Камъни ли? Вие погледнахте ли ги?

— Да, господине, разбира се. Погледнах ги.

— Злато ли бяха?

— О, не. Нямаха никаква стойност.

— Аха. А вие сигурно сте геолог, за да знаете дали имат стойност.

Макар тонът на Валенар да беше благ, мъжът се сви на стола си.

— Команданте, показах ги на сеньор Алонсо Торес, който държи магазина за скални породи на Кале Колинас. Помислих си, че биха могли да бъдат някаква ценна руда. Но той каза, че нямали стойност. Каза, че мога да ги изхвърля на боклука.

— И откъде знаеше това?

— Той знае, команданте. Той е специалист по камъни и минерали.

Валенар отиде бавно до финестрина — побелял и ръждясал, заливан толкова години от солената вода.

— Каза ли какви точно са камъните?

— Каза, че не били нищо особено.

Валенар се обърна към търговеца.

— Какви бяха на вид?

— Бяха просто камъни. Грозни камъни.

Валенар затвори очи, опитваше се да потисне гнева, който се надигаше у него. Щеше да бъде неподобаващо да избухне пред посетител тук, на собствения си кораб.

— Може да ми е останал още някой в магазина, команданте.

Валенар отново отвори очи.

— Може ли?

— Сеньор Торес запази един от камъните за по-нататъшни изследвания. Върна ми го, след като американецът купи инструмента. Известно време го използвах да затискам разни книжа. Аз също се надявах, че може да се окаже ценен, въпреки твърденията на сеньор Торес. Може би ще мога да го намеря.

Команданте Валенар неочаквано се усмихна. Извади от устата си незапалената пура, огледа крайчето й и я запали с клечка кибрит от дървената кутия на писалището.

— Бих искал да купя камъка, за който говорите.

— Интересувате се от този камък? За мен ще бъде чест да ви го подаря. Нека не говорим за покупки, команданте.

Валенар се поклони леко.

— Тогава за мен ще бъде удоволствие да ви придружа, сеньор, до магазина ви и да приема този мил подарък.

След това дръпна силно от пурата си и много любезно изведе търговеца от кабината си в зловонния централен коридор на „Алмиранте Рамирес“.