Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (48)

47.
„Ролвааг“
24 юли, 15:45

Над Исла Десоласион се спускаше нощта. С чаша кафе в ръка Макфарлън гледаше от летния мостик как полумракът се сгъстява. Беше чудесна вечер — ясна, студена, тиха. В далечината се виждаха няколко ивици оцелели облаци: като конска опашка, оцветена в розово и тъмножълто. Островът се очертаваше от светлината, неестествено отчетлив и ясен. Зад него — полираните води на протока Франклин отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Още по-нататък все още се виждаше разрушителят на Валенар — сив, зъл, с едва различимо име „Алмиранте Рамирес“ върху прошарените от ръжда бордове. Този следобед се бе преместил по-близо и бе заел позиция при входа на протока Франклин — единственият им изход. А сега изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да остане там.

Макфарлън отпи глътка кафе, след това импулсивно изля остатъка зад борда. Кофеинът бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента. Усещаше огромното напрежение чрез топката в стомаха си. Питаше се как Глин възнамеряваше да се справи и с разрушителя. Ала Глин изглеждаше спокоен днес; изключително спокоен. Питаше се дали този мъж не бе изпаднал в нервна криза.

Метеоритът бе придвижен — с мъка, сантиметър по сантиметър — през глетчера, по подземния път до края на Исла Десоласион. Бе издигната поредната ръждива барака, за да го прикрие. Макфарлън огледа бараката от палубата. Както винаги, тя бе шедьовър на заблудата: ръждива измишльотина от употребявани метални листи, килната опасно на една страна. Пред нея бяха струпани бракувани гуми. Питаше се как възнамеряваха да го спуснат в хамбара на кораба; Глин бе много уклончив. Единственото, което знаеше, бе, че това щеше да стане само за една нощ: тази нощ.

Вратата се отвори и Макфарлън се обърна при изщракването й. Изненада се, че вижда Глин, който, доколкото му бе известно, не бе стъпвал на борда на кораба почти седмица.

Той пристъпи бавно и небрежно напред. Макар лицето му да си оставаше сивкаво от умора, в движенията му се забелязваше лекота.

— Добър вечер — поздрави той.

— Изглеждаш ужасно спокоен.

Вместо да отговори, Глин извади пакетче цигари и за голяма изненада на Макфарлън, захапа една. Запали я и огънчето от кибритената клечка освети изпитото му лице. Дръпна силно от дима.

— Не знаех, че пушиш. Поне не и официално.

Глин се усмихна.

— Позволявам си дванайсет цигари годишно. Това е единственото ми безразсъдство.

— Кога си спал за последно? — попита Макфарлън.

Глин се взря в спокойните води.

— Не съм много сигурен. Сънят е като храната. След първите няколко дни престава да ти липсва.

Пуши мълчаливо в продължение на няколко минути.

— Някакви нови хрумвания след времето, прекарано в ледения тунел? — попита най-накрая.

— Мъчителни парченца и късчета. Има атомно тегло над четиристотин, например.

Глин кимна.

— Звукът преминава през него със скорост, равна на десет процента от скоростта на светлината. Има много неясна вътрешна структура: външен пласт и вътрешен пласт, с малко ядро в средата. Повечето метеорити са късове от по-голямо тяло. Този е тъкмо обратното: изглежда е нараствал чрез натрупване, навярно в потока от плазма, изхвърлен от суперновата. Нещо като перла около пясъчно зрънце. Ето защо е донякъде симетричен.

— Изключително. А електрическият разряд?

— Все още е загадка. Не знаем защо го задейства единствено човешкият допир. Не знаем също защо стана така, че единствен Лойд избегна да бъде разкъсан на парченца. Разполагаме с повече данни, които бихме могли да анализираме, но всички са противоречиви.

— А какво ще кажеш за начина, по който радиостанциите изключиха след онази експлозия? Има ли някаква връзка?

— Да. Изглежда след онзи разряд метеоритът е бил във възбудено състояние, излъчвал е радиовълни — дълговълнова електромагнитна радиация. Това е причината за прекъсването на радиовръзките. С времето това излъчване е намаляло, но в непосредствена близост — например, вътре в тунела — метеоритът все още излъчвал достатъчно радиошум, за да попречи на радиотрафика в продължение най-малко на няколко часа.

— А сега?

— Сега се е успокоил. Поне до следващата експлозия.

Глин пуфкаше тихо, наслаждаваше се на цигарата. След това посочи брега и паянтовата барака, която скриваше метеорита.

— След няколко часа това нещо ще е вътре в товарния танк. Ако имаш все още някакви последни резерви, трябва да ги узная сега. Животът ни на море ще зависи от това.

Макфарлън не каза нищо. Можеше едва ли не да усети как тежестта на въпроса се стоварва върху плещите му.

— Просто не мога да предвидя какво ще се случи — отвърна той.

Глин продължи да пуши.

— Не искам предвиждания, а научно предположение.

— Имахме възможността да го наблюдаваме при различни условия в продължение на почти две седмици. Ако се изключи електрическият разряд, очевидно предизвикан от човешки допир, той изглежда напълно инертен. Не реагира на допир на метал, дори на микросонда с мощен електронен поток. Ако предпазните мерки се спазват стриктно, не виждам причини той да се държи по-различно в танка на „Ролвааг“.

Макфарлън се поколеба, питаше се дали бе толкова омаян от метеорита, та да изгуби обективността си. Мисълта да го изостави тук бе… немислима. Промени темата:

— Лойд се обажда по спътниковата връзка почти през час, отчаяно търси новини.

Глин вдъхна блажено от дима, очите му бяха полупритворени, като на Буда.

— След трийсет минути, веднага щом мръкне напълно, ще докараме кораба до скалата и ще започнем да товарим метеорита върху кула, която се строи в танка. До три часа сутринта трябва да бъде в танка, а призори ще бъдем далеч — в международни води. Можеш да предадеш това на мистър Лойд. Всичко е под контрол. Гарса и Стоунсайфър ще ръководят операцията. Няма дори да има нужда от мен до последния й етап.

— Ами онова там? — кимна Макфарлън към разрушителя. — След като започнете да товарите камъка, всеки ще може да го види. „Ролвааг“ ще се превърне в изкуствена патица, в мюре.

— Ще работим под прикритието на мрака и на очакваната мъгла. Въпреки това по време на критичния период аз ще направя посещение на команданте Валенар.

Макфарлън не бе сигурен дали бе чул добре.

— Ще направиш какво?

— Ще му отвлека вниманието. — А сетне Глин добави по-тихо. — А посещението ще послужи и за други цели.

— Но това е лудост. Той може да те арестува, дори да те убие.

— Не вярвам. Команданте Валенар във всички случаи е брутален мъж. Но не е побъркан.

— В случай, че не си забелязал, той блокира единствения ни изход.

Нощта вече се беше спуснала, саванът на тъмнината бе обвил острова. Глин погледна златния си часовник, след това извади от джоба си радиостанцията.

— Мануел? Можете да започвате.

Почти мигновено скалата бе огряна от ярките снопове на прожекторите, които къпеха голата местност в студена светлина. Сякаш отникъде се появиха рояци работници. Заръмжаха тежки машини.

— Господи, защо не вдигнеш рекламна табела, на която да пише: „Ето, тук е!“ — попита Макфарлън.

— Тази скала не се вижда от кораба на Валенар — отвърна Глин. — Засенчва я ей онзи нос. Ако Валенар иска да разбере какво става — а той ще поиска — ще трябва да изтегли кораба си обратно до северния край на протока. Понякога най-доброто прикритие е липсата на каквото и да е прикритие. Виждаш ли, Валенар няма да очаква да си тръгнем.

— И защо не?

— Защото ние ще продължим фалшивата минна операция в продължение на цялата нощ. Цялото тежко оборудване и две дузини мъже ще останат на острова и ще работят трескаво. От време на време ще има взривове, разбира се, и оживен радиотрафик. Малко преди зазоряване нещо ще бъде открито. Или поне така ще изглежда от борда на „Алмиранте Рамирес“. Ще има голямо оживление. Работниците ще получат почивка, за да обсъдят откритото — Той хвърли угарката и погледна как се носи в мрака. — Работният катер на „Ролвааг“ е скрит около далечния край на острова. Веднага щом отплаваме, той ще натовари работниците и ще се срещне с нас зад островите нос Хорн. Всичко друго ще бъде изоставено на острова.

— Всичко ли?

Макфарлън остави мислите си да обходят бараките, пълни с екипировка, булдозерите, лабораториите в контейнерите, огромните жълти влекачи.

— Да. Генераторите ще работят, всички светлини ще бъдат включени. Тежко оборудване на стойност милиони долари ще бъде оставено на острова да се вижда добре. Когато Валенар ни види да тръгваме, той ще предположи, че ще се върнем.

— И няма да ни преследва?

Глин забави отговора си.

— Би могъл да го стори.

— А тогава?

Глин се усмихна.

— Всички варианти са анализирани, всички непредвидени обстоятелства са планирани. — Вдигна отново радиостанцията. — Докарайте кораба до скалата.

Малко по-късно Макфарлън почувства вибрациите, предизвикани от мощните двигатели. Бавно, много бавно големият кораб започна да се развръща.

Глин отново погледна към него.

— Твоята роля във всичко това е жизненоважна, Сам.

Макфарлън го изгледа изненадан.

— Моята ли?

Глин кимна.

— Искам да поддържаш връзка с Лойд. Да го информираш, да го успокояваш и преди всичко — да го задържиш там, където се намира. Ако дойде тук, това може да се окаже пагубно. А сега — довиждане. Трябва да се подготвя за среща с нашия чилийски приятел. — Той замлъкна, погледна Макфарлън в очите без да мигне и додаде: — Дължи ти едно извинение.

— За какво? — попита Макфарлън.

— Знаеш много добре за какво. Не бих могъл и да желая по-последователен и надежден учен. След приключването на експедицията нашето досие за теб ще бъде унищожено.

Макфарлън не знаеше как да приеме това откровение. Изглеждаше искрено; ала, от друга страна, всичко у този човек бе тъй пресметнато, че се питаше дали и това признание нямаше двойна, та дори и тройна цел във внушителния план на Глин.

Глин протегна ръка. Макфарлън я улови, а дланта на другата постави върху рамото на Глин.

В следващия миг Глин вече го нямаше.

Едва по-късно Макфарлън осъзна, че плътната материя, която бе усетил с пръсти, не бе дебело палто, а противокуршумна жилетка.