Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (11)

10.
Порт Елизабет
17 юни, 10:00

Палмър Лойд спря пред огромната метална сграда с врата без прозорче. Зад гърба му, където шофьорът се бе облегнал на лимузината и четеше някакъв таблоид, се чуваше грохотът на магистралата на Ню Джърси, който отекваше над пресушените блата и старите складове. Пред него, отвъд доковете на улица „Марш“ на лятната жега блестеше пристанището Елизабет. Огромните танкери и газовози, привързани към кейовете, приличаха на доритата, сгушени едно до друго на рибарския пирс. Някакъв кран кимаше майчински над контейнеровоз. Отвъд пристанището чифт тласкачи буташе баржа, натоварена с приличащи на детски кубчета автомобили. А още по-нататък, надничайки над тъмния гръб на Байон, на фона на небето се виждаха очертанията на Манхатън — блестящи на слънцето като скъпоценна огърлица.

Лойд изпита носталгично чувство. Не бе идвал тук от години. Спомни си как бе израсъл в града на металурзите Рейуей, близо до пристанището. В бедняшкото си детство бе прекарал много дни в кръстосване на доковете, корабостроителниците и заводите. Вдиша въздуха на индустриалния център и познатият остър мирис на изкуствени рози се смеси с миризмата на солените блата, катрана и сярата. Още обичаше атмосферата на това място, складовете, от които се носеше пара и пушек, лъскавите рафинерии, гъсталака от електрически жици. Оголеният индустриален мускул притежаваше красотата на картина на Шийлър. Тъкмо места като Елизабет, помисли си той, с комбинацията от търговия и промишленост, даваха на жителите от предградията самочувствието да се присмиват на грозотата им от собствените си комфортни гнезденца. Странно колко много му липсваха онези изгубени дни от детството, нищо, че всичките му мечти се бяха сбъднали.

А още по-необичайно беше, че най-голямото му начинание трябваше да започне оттук, където бяха корените му. Още като момче той обичаше да колекционира. Тъй като не разполагаше с пари, трябваше да съставя колекциите си по естествена история като намираше сам екземплярите. Изравяше остриета от стрели от ерозиралите брегове, мидени черупки — от мръсния бряг, камъчета и минерали — от изоставени мини; копаеше вкаменелости от Юрския период в близкия Хакънсак и ловеше десетки и десетки пеперуди край същите тези блата. Събираше жаби, гущери, змии и всякакви други живи твари, които запазваше в стъкленици с джин, отмъкнат от баща му. До петнайсетия си рожден ден бе събрал внушителна колекция — но тогава къщата им изгоря до основи и всичките му съкровища изчезнаха ведно с нея. Това бе най-болезнената загуба в живота му. След нея не събра повече нито един екземпляр. Постъпи в колеж, после навлезе в бизнеса и започна да трупа успех подир успех. А един ден му хрумна, че вече е в състояние да си позволи да купи най-доброто, което светът можеше да предложи. Възможно бе по своеобразен начин да компенсира онази ранна загуба. И онова, което започна като хоби, се превърна в страст — така се роди идеята за Музея на Лойд. И ето го сега тук, отново край доковете на Джърси, готов да отплава и да придобие най-голямото съкровище всред всички останали.

Пое дълбоко дъх и стисна дръжката на вратата, обзет от тръпката на очакването. Тънката папка на Глин се бе оказала шедьовър — струваше си милиона, който бе платил за нея. Планът, който разкриваше, бе блестящ. Беше помислено за всяко непредвидено обстоятелство, за всяка евентуална трудност. Преди още да свърши с четенето шокът и ядът от цената бяха заменени от ентусиазъм. И сега, след десет дни на нетърпеливо очакване, щеше да види как приключва първият етап на плана. „Най-тежкият предмет преместван досега от човечеството.“ Натисна дръжката и влезе.

Фасадата на сградата, колкото и голяма да беше, само загатваше за огромното пространство вътре. Когато човек видеше такъв обем без междинни етажи и стени, напълно отворен до самия висок таван, временно изгубваше способността си да преценява разстояния, но сградата изглеждаше дълга поне четвърт миля. В прашния въздух висеше мрежа от мостчета, досущ като метална паяжина. Какофония от звуци се носеха в пространството към него: тракането на нитачките, дрънченето на стомана, съскането на заварките.

И там, в средата на тази бясна дейност, беше той: изумителен кораб, укрепен в сухия док с големи метални подпори; булбът на носа му се издигаше високо. Погледнат на фона на супертанкерите, той не бе от най-големите, но вън от водата бе най-голямата конструкция, която Лойд някога бе виждал. На носа бе изписано с бяла боя името му „Ролвааг“. Хора и машини пълзяха по него като мравуняк. Когато вдиша опияняващия мирис на изгорен метал, разтворители и пушек от дизелови двигатели, лицето на Лойд разцъфна в усмивка. Частица от него се наслаждаваше на гледката на прахосничество — дори и на собствените му пари.

Глин се появи с руло планове в една ръка, с нахлупена предпазна каска с инициалите на ЕИР. Лойд го погледна, все още усмихнат, и възхитено поклати глава.

Глин му подаде каска.

— Гледката от мостчетата горе е още по-добра — рече той. — Там ще се срещнем с капитан Бритън.

Лойд наложи каската и го последва в малкия асансьор. Изкачиха се на около трийсет и пет метра, след това излязоха на едно от мостчетата, които обикаляха стените на сухия док. Докато вървеше, Лойд не можеше да откъсне очи от огромния кораб, който се простираше под него. Беше невероятен. И беше негов.

— Построен е в Ставангер, Норвегия, преди шест месеца. — Гласът на Глин почти се губеше в оглушителния шум от строителните работи, който ги посрещна. — Като се има предвид характера на задачата ни, не можехме просто да го чартираме. Тъй че се наложи да го купим.

— Двойно подсигуряване — промърмори Лойд.

— Разбира се, после ще можем да го продадем на почти същата цена. А и мисля, че ще се убедите, че „Ролвааг“ си струва парите. Той е класическо изпълнение, с тройно дъно и бордове и с дълбоко газене за бурно море. Измества сто и петдесет хиляди тона — малък е в сравнение с онези супертанкери, които изместват до половин милион.

— Забележително! Само да имаше начин да въртя делата си от разстояние, бих дал много да мога да дойда сам.

— Ние, разбира се, ще документираме всичко. Ще имаме всекидневна връзка чрез спътник. Вие ще можете да споделите всичко с нас, освен морската болест.

Продължиха да вървят по мостчето и пред тях се разкри целият ляв борд на кораба. Лойд спря.

— Какво има? — попита Глин.

— Аз… — Лойд се запъна, временно изгубил дар слово. — Просто никога не съм смятал, че ще изглежда толкова правдоподобен.

В очите на Глин за миг проблесна забавно пламъче.

— „Индъстриъл лайт и меджик“ вършат добра работа, не смятате ли?

— Холивудската фирма ли?

Глин кимна.

— Защо да преоткриваме колелото? Те притежават най-добрите проектанти на визуални ефекти в света. И са дискретни.

Лойд не отговори. Просто стоеше до перилата и се взираше надолу. Пред очите му лъскавият, класически танкер се превръщаше в очукан рудовоз, който сякаш търсеше къде да потъне. Предната половина на големия кораб представляваше боядисан метал, линиите на металните листове бяха в геометрично съвършенство: всичко това издаваше блестящата конструкция на новия, едва на шест месеца съд. От средата към кърмата обаче контрастът бе наистина жесток. Кърмовата секция на кораба наподобяваше развалина. Задната надстройка изглеждаше като покрита с двайсетина слоя боя, всеки от който олюспен в различна степен. Едно от крилата на мостика бе очевидно смачкано и после заварено наново. Големи потоци ръжда се стичаха по очукания корпус. Перилата бяха изкривени, липсващи части от тях бяха грубо заменени от заварени тръби, железа и винкели.

— Чудесно предрешаване — рече Лойд. — Досущ като цялата миннопроучвателна операция.

— Особено съм доволен от радарната мачта — рече Глин и посочи назад.

Дори отдалеко Лойд можеше да види олющената боя и парчетата метал, висящи на стари кабели. Няколко антени бяха потрошени, грубо снадени, а после отново — счупени. Всичко бе покрито със сажди от димохода.

— Вътре в тази развалина — продължи Глин, — ще намерите последната дума на екипировката: диференциална и Р-кодова GPS, FLIR, LN–66, Slick 32^[1], пасивна ESM и друго специализирано радарно оборудване, Лоран С „Тайгършарк“. Ако се натъкнем на някои… ъ-ъ-ъ… по-специални ситуации, има електронни датчици, които могат да бъдат вдигнати на мачтата с натискането на един бутон.

Пред очите на Лойд един кран вдигна голяма разрушителна топка и се завъртя към кораба; с изящна точност топката се удари о левия борд веднъж, дваж, трижди, за да добави нови унизителни хлътнатини по новеничкия корпус. Бояджии с дебели шлангове със струйници се тълпяха по средната секция и превръщаха безупречно чистата палуба в бъркотия от симулирани петна от катран, нефт и мръсотия.

— Истинската работа ще е да се почисти после всичко това — рече Глин. — Имам предвид след като разтоварим метеорита и подготвим кораба за предаване на новите му собственици.

Лойд откъсна поглед от кораба. „След като разтоварим метеорита…“ След по-малко от две седмици корабът щеше да поеме в морето. И когато се завърне — когато най-сетне товарът му може да бъде разкрит! — целият свят ще заговори за постигнатото.

— Разбира се, не променяме много неща в интериора — рече Глин, когато поеха отново по мостчето. — Жилищните помещения са доста луксозни — големи спални, дървени ламперии, управлявано с компютър осветление, тренировъчни зали и какво ли не.

Лойд се спря отново — колона от булдозери, вилкови повдигачи, тежкотоварни самосвали с гуми, високи колкото къща и други тежки машини се тълпяха в очакване да бъдат натоварени на кораба. Ревяха дизели, скърцаха предавки и една по една машините изчезваха от полезрението им.

— Ноевият ковчег от индустриалната епоха — подхвърли Лойд.

— Конструирахме специални отсеци за екипировката и материалите, които ще са ни необходими за работата. Вече натоварихме хиляда тона от най-добрата свръхяка стомана от „Мансхайм“, четвърт милион кубични фута ламиниран дървен материал и всичко останало — от самолетни гуми до генератори.

Лойд посочи с ръка:

— А онези автомобилни контейнерни трейлери на палубата?

— Тяхното предназначение е „Ролвааг“ да изглежда сякаш припечелва странично, като превозва и контейнери. Вътре в тях са разположени няколко много добре оборудвани лаборатории.

Лойд поклати глава.

— Започвам да виждам къде отиват парите ми. Не забравяй Ели, че онова което всъщност купувам, е операция за извличане и пренасяне. Науката може да почака.

— Не съм забравил. Но като се има предвид високата степен на неизвестност и фактът, че ще имаме само една възможност да извлечем и натоварим метеорита, трябва да бъдем готови за всичко.

— Разбира се. Точно затова изпращам Сам Макфарлън. Но ако нещата вървят по план, неговият опит може да бъде използван при решаването на инженерните проблеми. Не искам прекалено много научни изследвания, които отнемат време. Просто откарайте онова нещо от проклетото Чили. После ще разполагаме с цялото време на света, за да се занимаваме с него.

— Сам Макфарлън — повтори Глин. — Интересен избор. Любопитна фигура.

Лойд го погледна.

— Само не ми казвай, че съм допуснал грешка.

— Не съм казал подобно нещо. Просто изразих изненадата си в избора ви на планетарен геолог.

— Той е най-добрият за тази работа. Не искам там долу на юг тълпи от страхливи учени. Сам е работил и в лаборатория, и полево. Може да върши и двете неща. Корав е. Познава Чили. Човекът, който пръв е открил онова нещо, е бивш негов партньор, за Бога, а анализът му на данните бе блестящ. — Наведе се доверително към Глин. — Е, веднъж е сбъркал в преценката си — преди две години. И наистина, грешката му не е малка. Но означава ли това, че никой повече не може да му има доверие до края на живота му? Освен това — той отпусна ръка върху рамото на Глин, — ти ще бъдеш там, за да го държиш под око. Просто ако се изкуши. — Пусна го и се обърна към кораба. — А понеже стана дума за изкушения, къде точно ще бъде поставен метеоритът?

— Последвайте ме — отвърна Глин. — Ще ви покажа.

Изкачиха още едно стълбище и се озоваха на високо мостче, което водеше към палубата. Тук, до перилата, се виждаше самотна фигура: безмълвна, облечена в капитанска униформа, корабен офицер до последното копче. Като ги видя да приближават, тя се отдели от перилата и зачака.

— Капитан Бритън — рече Глин, — да ви представя мистър Лойд.

Лойд протегна ръка и в следващия миг застина на място.

— Жена? — не се сдържа той.

Тя улови ръката му без да се сепне.

— Много сте наблюдателен, мистър Лойд. — Стисна здраво и раздруса отсечено ръката му. — Сали Бритън.

— Разбира се — рече Лойд. — Но не очаквах…

Защо Глин не го бе предупредил? Погледът му пробяга по стегнатата й фигура, спря се на кичура руса коса, освободила се изпод фуражката й.

— Радвам се, че имахте възможност да дойдете — рече Глин. — Исках да видите кораба преди да бъде изцяло камуфлиран.

— Благодаря ви, мистър Глин — рече тя, без леката усмивка на напуска лицето й. — Никога досега през живота си не съм виждала нещо по-отблъскващо.

— Това са чисто козметични промени.

— Имам намерение да прекарам следващите няколко дни, за да се убедя в това. — Тя посочи някакви големи изпъкнали конструкции встрани от надстройката. — Какво е това зад онези прегради? Никога не съм виждала нещо подобно.

— Допълнително оборудване по сигурността — отвърна Глин. — Взели сме всички възможни предохранителни мерки плюс няколко в добавка.

— Интересно.

Лойд се взря с любопитство в профила й.

— Ели не ми е казал нищо за вас — рече той. — Бихте ли ме информирали за себе си.

— Пет години бях помощник-капитан, три — капитан.

Лойд си отбеляза миналото време, което използва.

— На какви кораби?

— На танкери и VLCC.

— Извинете, не разбрах.

— Много големи танкери. Над двеста и петдесет хиляди тона водоизместване.

— Заобикаляла е неколкократно нос Хорн — добави Глин.

— Големите супертанкери не могат да минават през Панамския канал — обясни Бритън. — Предпочитаният маршрут е около нос Добра Надежда, но при някои рейсове се налага преход и под нос Хорн.

— Това е една от причините да я наемем — каза Глин. — Океанът там долу, на юг, може да бъде много коварен.

Лойд кимна, все още вторачен в Бритън. Тя отвърна на погледа му спокойно, непритеснена от врявата наоколо.

— Знаете ли за необичайния ни товар? — попита той.

Тя кимна.

— И това не ви притеснява?

Погледна го.

— Не, не ме притеснява.

Нещо в тези нейни яснозелени очи обаче му говореше съвсем друго. Той отвори уста да каже нещо, ала Глин се намеси навреме.

— Елате — рече той. — Ще ви покажа „шейната“.

Посочи им да се спуснат по мостчето. Тук палубата на кораба лежеше точно под тях, обвита в пушека от заварките и изгорелите газове от дизелгенераторите. Изрязваха големи листове от палубата и в нея се бе оформил голям отвор. Мануел Гарса, главният инженер на ЕИР, стоеше на ръба й, притиснал преносима радиостанция до ухото си, а с другата ръка даваше някакви указания. Махна им, като ги видя над главата си.

Лойд надникна през отвора и видя удивително сложна конструкция в празния хамбар, която притежаваше елегантността на кристална решетка. Верига натриеви прожектори по краищата му превръщаха тъмния хамбар в блещукаща, тлееща, дълбока и омагьосана пещера.

— Това ли е хамбарът? — попита Лойд.

— Танк, а не хамбар. Централен танк номер три, ако трябва да бъдем точни. Ще поставим метеорита в самия център на корабния кил, за да увеличим до максимум устойчивостта на съда. Добавихме и коридор от надстройката напред под главната палуба, за да осигурим достъп до него. Забележете тези механични врати, които се монтират от двете страни на отвора на танка.

Шейната бе много по-долу. Лойд присви очи, за да преодолее светлината на безбройните лампи.

— Проклет да съм — рече той изведнъж, — ако половината от нея не е направена от дърво! — Обърна се към Глин. — Да не би вече да правим икономии?

Ъгълчетата на устните на Глин се изкривиха леко нагоре в усмивка.

— Дървото, мистър Лойд, е най-добрият инженерен материал.

Лойд поклати глава.

— Дърво ли? За тежест от десет хиляди тона? Не мога да повярвам.

— Дървото е идеално. То поддава съвсем малко и никога не се деформира. Има обичая да се врязва в тежки обекти и да ги застопорява на място. Този вид дъб, който използваме, със зелена сърцевина, ламиниран с епоксидна смола, има по-висока якост на усукване от стоманата. А дървото, от своя страна, може да бъде изрязвано и оформяно така, че да пасне на извивките на корпуса. То няма да изкриви или да пробие стоманения борд при тежко вълнение, а освен това не страда от умора на метала.

— Но защо бе необходима толкова сложна конструкция?

— Наложи се да решим един малък проблем — обясни Глин. — При своята тежест от десет хиляди тона метеоритът трябва да бъде абсолютно застопорен. Ако „Ролвааг“ налети на лошо време по пътя си обратно към Ню Йорк, дори и най-малката промяна в положението на метеорита може да дестабилизира фатално кораба. Мрежата от дървени греди не само застопорява товара на място, но и го разпределя равномерно върху корпуса, симулирайки наличието на суров нефт.

— Впечатляващо — рече Бритън. — Взехте ли предвид вътрешните надлъжни и напречни прегради?

— Да. Доктор Амира е гений в математиката. Състави програма за изчисления, която отне десет часа на суперкомпютъра „Крей T3D“, но ни представи цялата конфигурация. Не можем да я довършим, разбира се, докато не разполагаме с точните размери на скалата. Но построихме това въз основа на изчисленията от спътниковото наблюдение, предоставени ни от мистър Лойд. Ала когато изкопаем метеорита, ще построим около него втора шейна, която ще вмъкнем в първата.

Лойд кимна.

— А какво правят онези мъже там? — посочи най-дълбокото място в хамбара, където шумна група работници, които едва се виждаха, режеше стоманените листове на корпуса.

— Аварийният люк — отвърна равнодушно Глин.

Лойд усети как го залива вълна на раздразнение.

— Няма да позволя да правите подобно нещо.

— Вече обсъдихме този въпрос.

Лойд се опита думите му да прозвучат разумно.

— Виж сега. Ако отвориш дъното на кораба, за да изхвърлиш метеорита по средата на някоя буря, проклетият кораб и без това ще потъне. Всеки идиот може да разбере това.

Глин прикова Лойд със сивите си непроницаеми очи.

— Ако се наложи, ще са необходими само шейсет секунди да се отвори люкът, да се изхвърли скалата и да се затвори отново. Танкерът няма да потъне за шейсет секунди, независимо колко голяма е вълната. Тъкмо обратното, нахлулата вода всъщност ще компенсира внезапната загуба на баласт, след като метеоритът е изхвърлен. Доктор Амира изчисли и това. Получи се много красиво уравнение.

Лойд се вторачи в него. Този човек всъщност извличаше удоволствие от това, че бе решил проблема как да прати безценния метеорит на дъното на Атлантика.

— Единственото, което мога да кажа, е, че онзи, който отвори този „мъртъв люк“ и изхвърли метеорита ми, може сам да се смята за мъртъв.

Капитан Бритън се разсмя — висок, звънтящ смях, който се извиси над силното дрънчене под тях. И двамата се обърнаха към нея.

— Не забравяйте, мистър Лойд — рече отчетливо тя, — че онзи метеорит е още ничий. И че между нас и него съществува голямо водно пространство.