Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (42)

41.
Исла Десоласион
20 юли, 14:05

Макфарлън и Рейчъл стояха на края на периметъра под студеното следобедно слънце. На изток небето бе ясно и светло, а пейзажът под него бе болезнено остро очертан на свежия въздух. Ала на запад небето изглеждаше съвсем различно: обширна, тъмна пелена, която се простираше по целия хоризонт, се вихреше ниско и се носеше към тях, закривайки планинските върхове. Порив на вятъра изви във вихрушка стария сняг около нозете им. Бурята вече не бе просто отметка на радарния екран: тя почти ги бе връхлетяла.

Към тях приближи Гарса.

— Никога не съм си мислил, че ще ми хареса една толкова грозна буря като тази — рече усмихнат той, сочейки на запад.

— Какви са плановете сега? — попита Макфарлън.

— Пробивай и покривай, оттук — до брега — отвърна Гарса с намигване.

— Пробивай и покривай ли?

— Временен тунел. Това е най-простият инженерен тунел — техника, използвана от Вавилон насам. Пробиваме канал с хидравличен екскаватор, покриваме го със стоманени плочи, разхвърляме отгоре му пръст и сняг, за да го замаскираме. Докато метеоритът се изтегля към брега, заравяме стария тунел отзад и прекопаваме новия отпред.

Рейчъл кимна към хидравличния екскаватор.

— Онази рожба там прави парната лопата на Майк Мълиган^[1] да изглежда като детска играчка.

Макфарлън си припомни всичко онова, което бе постигнато в двата дни, след като метеоритът смаза Рошфор и Евънс. Тунелите бяха разчистени и укрепени отново, под скалата бяха монтирани двойно повече крикове. Метеоритът бе повдигнат без проблеми, под него бе изградена шейна и пръстта бе изхвърлена. От кораба до шейната бе докарана гигантска, стоманена, тежкотоварна, безбордова платформа. Сега вече бе дошло времето да се изтеглят метеоритът с шейната му върху платформата. Гарса представяше всичко това да изглежда много просто.

Инженерът отново се усмихна. Беше словоохотлив, в отлично настроение.

— Готови ли сте да видите преместването на най-големия предмет в историята на човечеството?

— Разбира се — отвърна Макфарлън.

— Първата стъпка ще е да позиционираме платформата. Ще се наложи да разкрием за целта метеорита. За малко. Ето защо ми се харесва тази прииждаща буря. Не искам онези проклети чилийци да си източат шиите и да видят нашия камък.

Гарса отстъпи назад и каза нещо в микрофона на радиостанцията си. Малко по-далеч Стоунсайфър даваше с ръце знаци на краниста. Макфарлън видя как той започна да вдига стоманените плочи, с които бе покрит изкопа на метеорита и да ги складира встрани. Вятърът се надигаше, свиреше покрай бараките и вдигаше снега от земята. Последната стоманена плоча се завъртя лудо във въздуха, а кранистът се бореше да удържи стрелата срещу поривите.

— Наляво, наляво! — извика му Стоунсайфър по радиото. — Сега спусни стрелата, стрелата надолу… Край.

След краткия напрегнат момент и последната плоча бе спусната успешно върху купчината встрани. Макфарлън се вторачи в открилата се траншея.

За пръв път виждаше разкрит метеорита в целия му обем. Лежеше върху шейната си, кървавочервен, килнато яйце върху конусообразно гнездо, построено от дървени талпи и двойно Т-образни стоманени греди. Смътно долови, че говореше Рейчъл.

— Какво ти казах — обърна се тя към него, — много е готин, нали?

„Готин“ бе терминът, който освен нея използваха и почти всички останали — техници, учени, строителни работници — които спираха работа, за да се вторачат почти хипнотизирани в метеорита.

Макфарлън с мъка откъсна погледа си от скалата и го отмести към Амира. Заразителното радостно блещукане — което тъй очевидно отсъстваше през последните двайсет и четири часа — отново се бе завърнало в очите й.

— Красив е — съгласи се той.

Погледна надолу по дължината на открития тунел към платформата, която щеше да превози скалата. Бе забележителна на вид: олекотена платформа от стомана и керамично-въглеродни композити, дълга около трийсет метра. Макар да не можеше да ги види от мястото си, Макфарлън знаеше, че под платформата има набор от тежки самолетни гуми: трийсет и шест оси, с по четирийсет гуми на ос, които трябваше да поемат изумителната тежест на метеорита. В далечния край барабанът на масивен стоманен рудан стърчеше от вдадения в изкопа фундамент.

Глин издаваше заповеди на тъмните фигурки в тунела на висок тон, за да надвика засилващия се яростен вятър. Атмосферният фронт вече се мержелееше над тях — тъмна стена, която с приближаването си „изяждаше“ дневната светлина. Отдръпна се и отиде при Макфарлън.

— Някакви нови резултати от втората серия тестове, доктор Макфарлън? — попита, без да спира да наблюдава работата на хората под тях.

Макфарлън кимна.

— На няколко фронта.

След което замълча. Знаеше, че това бе само едно малко задоволство: да накара Глин да пита. Продължаваше да го гризе мисълта, че Глин бе следил действията му. Но бе решил да не повдига въпроса — поне засега.

Глин наклони глава, сякаш да долови мисълта му.

— Разбирам. Бихме ли могли да ги чуем, моля?

— Разбира се. Установихме точката на топене. Или по-скоро бих рекъл — точката на изпаряване, тъй като той преминава директно от твърдо в газообразно състояние.

Глин повдигна въпросително вежди.

— Едно, точка, два милиона градуса по Келвин.

Глин въздъхна силно.

— Мили Боже!

— Постигнахме известен напредък и в изясняването на кристалната му структура. Това е изключително сложен, асиметричен фрактален модел, изграден от преплетени равнобедрени триъгълници. Моделът се повтаря в различни мащаби — от макроскопични до отделно взети атоми. Фрактал като по учебник. Което обяснява изключителната му здравина. Изглежда се състои от един елемент, а не е сплав.

— Нова информация за мястото му в периодичната таблица?

— Много високо, около сто седемдесет и седем. Навярно — свърхактиниден елемент. Отделните атоми изглеждат гигантски, всеки със стотици протони и неутрони. Той определено е елемент от Острова на стабилността, за който говорихме по-рано.

— Нещо друго?

Макфарлън пое глътка леден въздух.

— Да. Има нещо много интересно. Рейчъл и аз датирахме Челюстите на Ханукса. Вулканичните изригвания и потоците лава са почти от същото време, когато метеоритът се е ударил в земята.

Очите на Глин трепнаха, когато го погледна.

— Заключенията ви?

— Досега смятахме, че метеоритът се е приземил близо до вулкан. Но сега изглежда така, сякаш той е създал вулкана.

Глин го изчака да продължи.

— Метеоритът е бил толкова тежък и плътен и е летял с такава висока скорост, че е потънал дълбоко в земната кора — като куршум — и е предизвикал вулканично изригване. Ето защо Исла Десоласион е единственият вулканичен остров всред архипелага нос Хорн. В дневника си Нестор пише за „странния коезит“ в района. А когато изследвах отново коезита с рентгенов дифрактор, разбрах, че е бил прав. Различен е. Ударът на метеорита е бил толкова силен, че околните скали, които не са се изпарили, са претърпели промяна в периодичността си. Ударът е променил по химичен път материала в такава форма на коезит, която досега не е откривана.

Той посочи към Челюстите на Ханукса.

— Силата на изригването, турбулентността на магмата и експлозивните изпускания на газове, са върнали метеорита обратно на повърхността, където се е установил — на няколко хиляди фута дълбочина. В течение на милиони години се е повдигал бавно, благодарение на ерозията на Южните Кордилери, доближавал е все повече и повече до повърхността, докато най-накрая се е появил в ерозиралата долина на острова. Най-малкото така поне изглежда се нагласят фактите.

Последва мълчание за размисъл. След това Глин погледна към Гарса и Стоунсайфър.

— Да продължаваме.

Гарса подвикваше силно командите си. Макфарлън видя как неколцина от дребните фигурки в тунела долу внимателно прикрепиха мрежа от дебели кевларени ремъци към шейната и към метеорита. Други изтеглиха въжета от шейната и ги увиха около барабана на рудана. След това групата се отдръпна. Чу се металическо прокашляне, след това — гърлен тътен и земята под краката на Макфарлън сякаш оживя от вибрациите. Двата масивни дизел-генератори започнаха да въртят стоманения барабан на рудана. С постепенното му въртене мрежата от кевларени въжета започна да се изпъва, първо се обра хлабината им, после се обтягаха все повече и повече и накрая обхванаха плътно скалата. Генераторите спряха: метеоритът бе готов за преместване.

Погледът на Макфарлън се върна върху него. Сянката на бурята бе паднала върху терена и метеоритът изглеждаше по-мътен, сякаш бе потушен някакъв негов вътрешен огън.

— Господи — рече Рейчъл, като погледна към стената от вятър и сняг, която завря около тях. — Щормът дойде.

— Всичко е на позиция — докладва Гарса.

Глин се обърна, вятърът раздърпа якето му.

— Спираме при първия признак за мълнии — рече той. — Давайте.

Изведнъж се стъмни, чу се приглушен вой и снежните сачми полетяха свирепо почти хоризонтално във въздуха. В един миг Макфарлън виждаше само чернобели сенки. С яростта на вятъра долетя и ревът на тежките машини — генераторите увеличиха обороти. Земята сега се тресеше по-силно, усети как през тялото му премина нисък, почти недоловим тътен — усети го в налягането на ушите и с корема си.

— Това е исторически миг — изкрещя Рейчъл, — а аз не мога да видя съвсем нищичко.

Макфарлън пристегна качулката плътно до лицето си и се наведе напред. Виждаше вече как кевларът се бе натегнал, въжетата приличаха на метални пръти, които свиреха от напора. Скърцането и някакво странно звънтене се увеличиха, доловими дори при воя на вятъра. Скалата не помръдваше и напрежението започна да се покачва. Повиши се тонът на звънтящите звуци; генераторите ревяха; и въпреки това скалата си оставаше неповдижна. А после, когато какофонията стигна върха си, на Макфарлън му се стори, че вижда как метеоритът помръдва. Но не можеше да бъде сигурен при този висок вой на вятъра и снега, който закриваше полезрението му.

Гарса вдигна глава, усмихна се дяволито и вдигна палци.

— Тръгна! — извика Рейчъл.

Гарса и Стоунсайфър крещяха команди към работниците долу. Стоманените релси под шейната изстенаха и запушиха. Работниците заливаха с постоянен поток графитна смазка релсите и повърхността на платформата. До ноздрите на Макфарлън достигна острият мирис на горяща стомана.

А после, в един миг, всичко свърши. Със страхотен, последен стон метеоритът и шейната му се настаниха на очакващата ги платформа. Кевларените въжета се охлабиха, генераторите намалиха обороти.

— Успяхме! — Рейчъл опря показалец до устните си и изсвири пронизително.

Макфарлън гледаше надолу, към метеорита, който вече бе в безопасност върху платформата.

— Три метра — рече той. — Остават ни още десет хиляди мили.

Отвъд Челюстите на Ханукса проблесна ярката светлина на мълния, после — на втора. Чудовищен тътен на гръм пролетя покрай тях. Вятърът усили скоростта си, разкъсваше снежната покривка, замиташе с бели пелени земята и изкопа.

— Това е всичко! — извика Глин на групата. — Мистър Гарса, моля, покрийте тунела.

Гарса се обърна към краниста, като с една ръка придържаше качулката на якето си.

— Не мога! — извика в отговор. — Вятърът е прекалено силен. Ще събори стрелата.

Глин кимна.

— Тогава го закрийте с излишното оребряване и покривалата, докато премине бурята.

Макфарлън видя как двама работници затичаха в основата на тунела, понесли помежду си голямо руло. Тичаха от двете страни на изкопа и размотаваха найлоновата материя, опитваха се да я задържат на място срещу яростния вятър. Покривалото бе покрито с бели и зелени петна — камуфлаж, който трябваше да прилича на безрадостната повърхност на острова. Макфарлън още веднъж бе впечатлен от умението на Глин да предугади всяка възможност, да разполага винаги с резервен план за непредвидени ситуации.

Проблесна нова светкавица, този път по-близо, и обагри в странна светлина изпълнения със сняг въздух.

Доволен, че покривалото бе укрепено добре, Глин кимна на Макфарлън.

— Да се връщаме в бараките. — Огледа се за Гарса. — Искам хората да напуснат района, докато бурята не премине. Постави постове на четири часови смени.

След това даде знак на Макфарлън и Рейчъл и тримата поеха през терена, приведени под яростния, виещ вятър.