Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (65)

64.
„Ролвааг“
10:00

Отвъд прозорците на мостика пукна злокобна зора, която освети обезумялото от силния вятър море. Процесията от безжалостните гигантски вълни с огромни нагънати гърбове се носеше от щормовия фронт на запад и изчезваше на изток. Пантеонерото продължи да се засилва, виещият вятър късаше част от гребените на вълните и ги понасяше високо, в разпенени ивици. Големият кораб се надигаше бавно, пропадаше бавно и се клатеше килево и бордово в бавни, агонизиращи движения.

Ели Глин стоеше сам пред прозорците с ръце на гърба. Гледаше яростта на бурята, обхванат от някаква ведрина и спокойствие, каквито не бе изпитвал от началото на проекта. Оказа се проект, изпълнен с неизвестни обрати и изненади. Дори тук, на кораба, метеоритът продължаваше да внася голямо объркване. Хауъл се бе върнал от лазарета с новината за шестима мъртви и един ранен — Гарса. Въпреки това ЕИР бе успяла. Това бе едно от най-голямите инженерни постижения за всички времена.

Но не би повторил никога подобен проект.

Обърна се. Бритън и другите корабни офицери бяха залепнали до радара за надводни цели, който следеше пътя на „Алмиранте Рамирес“. Лойд се въртеше зад тях. Групата имаше напрегнат вид. Очевидно бе, че уверенията му относно команданте Валенар не ги бяха убедили. Бяха заели нормална, макар и нелогична позиция. Ала програмата на Глин за изработване на портрети на определени личности никога не грешеше в жизненоважните си предвиждания. Освен това той познаваше Валенар. Беше се срещал с него на собствения му терен. Беше видял желязната дисциплина на кораба. Бе видял умението на този мъж като морски офицер, самонадеяната му гордост, любовта му към родината. „Този човек няма да прекрачи границата.“ Не и заради един метеорит. Ще завие в последната минута; кризисният миг ще отмине; след това ще поемат пътя към дома.

— Капитане — попита той, — какъв курс възнамерявате да поемете, за да излезем от протока Дрейк?

— Веднага щом „Рамирес“ завие обратно, ще наредя курс три-три-нула, който ще ни отведе към завета от подветрения бряг на Южна Америка, извън тази буря.

Глин кимна одобрително.

— Това ще стане скоро.

Бритън сведе поглед към екрана. Не каза повече нищо.

Глин направи няколко крачки и застана до Лойд, зад капитан Бритън. Върху електронната карта зелената точка, която изобразяваше кораба на Валенар, бързо наближаваше международните води. Глин не можеше да сдържи усмивката си. Беше все едно да гледа по телевизията конно надбягване, на което той единствен знае кой ще бъде победителят.

— Имаме ли радиовръзка с „Рамирес“?

— Не — отвърна Бритън. — Подържат радиомълчание през цялото време. Не се свързват дори със собствената си база. Банкс подслушал заповед на командващия базата, с която му нареждал да се върне.

„Естествено“, помисли си Глин. Това съвпадаше с портрета му.

Позволи си погледът му да се задържи по-дълго върху Бритън: върху пръснатите по носа й лунички, върху спокойната й стойка. Сега тя изпитваше съмнения в оценките му; но по-късно щеше да разбере, че е бил прав. Помисли си за смелостта, която бе демонстрирала; за безпогрешния й хладен разум, хладнокръвието в напрегнати ситуации; достойнството, дори когато й бе отнето командването. Усещаше, че това бе жена, на която би могъл най-сетне да се довери. Може би тя беше жената, която бе търсил. Това го наведе на още мисли. Започна да обмисля правилната стратегия, с която би я спечелил, потенциалните пътища към провала, вариантите с най-голям изглед за успех.

Погледна отново радарния екран. Точката върху него се намираше вече на минути от линията. Усети как съвсем леко нервно бодване смути спокойствието му. Но той бе взел предвид всички фактори! Онзи мъж щеше да завие.

Нарочно се извърна от екрана и се завърна до прозореца. Гледката бе страховита. Вълните заливаха главната палуба, отминаваха като зелени потоци и се изтичаха през шпигатите в морето. Въпреки клатенето „Ролвааг“ все още изглеждаше доста устойчив — вълната бе по кърмата, което допринасяше за стабилитета му. А и масата в централния товарен танк действаше като баласт.

Погледна часовника си. Всеки миг вече Бритън щеше да обяви, че „Рамирес“ е завил обратно.

— „Рамирес“ променя курса си — рече Бритън и вдигна глава.

Глин кимна, потиснал усмивката си.

— Завива на север, по курс нула-шест-нула.

Глин зачака.

— Току-що пресече линията — добави тихо Бритън. — Продължава по курс нула-шест-нула.

Глин се поколеба.

— Маневрирането на Валенар е малко затруднено. Рулят му е повреден. Той определено е предприел маневра, за да завие обратно.

Минутите течаха бавно и безмилостно. Глин се отдръпна от прозореца и отново приближи до екрана. Зелената точка продължаваше да се носи на изток-североизток. Сега не ги преследваше пряко, но и не зави обратно. Странно. Усети ново бодване.

— Ще завие всеки момент — промърмори Глин.

— Запазва скоростта си — докладва Хауъл.

— Завий! — прошепна Лойд.

Но корабът не зави. Вместо това леко коригира курса си до нула-пет-нула.

— Какво, по дяволите, прави той? — изведнъж избухна Лойд.

Бритън се поизправи и погледна Глин в очите. Не каза нищо, но думи не бяха и необходими; Глин ги прочете с кристална яснота в изражението й.

Обзелото го съмнение подейства като спазма, но той бързо възвърна спокойствието си. Знаеше вече какъв бе проблемът.

— Разбира се. Той не само има проблеми с руля си, но и първобитната му навигационна система е засегната от нашето електронно заглушаване. — Обърна се към оператора на пулта. — Изключи системата за електронни смущения. Да дадем на нашия приятел възможността да определи местоположението си.

Операторът набра няколко команди.

— Намира се на двайсет и пет мили разстояние — намеси се Хауъл. — В обсега на екзосетите му сме.

— Знам това — измърмори Глин.

За един миг на мостика се възцари пълна тишина. След това се обади отново Хауъл.

— „Осветени“ сме от радар за управление на стрелбата. Установява разстоянието и пеленга.

За пръв път след последната си операция като рейнджър Глин усети някаква несигурност и стомахът му се сви.

— Дайте му още няколко минути. Нека установи, че и той, и ние сме в международни води.

Минутите отново се заточиха бавно.

— За Бога, включете отново системата за електронни смущения!

— Още една минута, моля ви.

— Изстреляна е ракета екзосет — докладва Хауъл.

— Противоракетна защита — в автоматичен режим — заповяда Бритън. — Готови за изстрелване на диполни отражатели.

Затекоха минути на вледеняващ страх.

След това се чуха внезапните откоси на оръдията Гатлинг — антиракетната система задейства, последвана от избухването на облак диполни частици откъм десния борд на кораб. Парче шрапнел се удари о стъкло на мостика и се отклони, като остави белег във формата на звездичка.

— Все още ни „осветява“ с радара си — докладва Хауъл.

— Мистър Глин! — извика Бритън. — Наредете на вашия човек да включи СЕС!

— Включи отново СЕС — каза тихо Глин и се опря на пулта, за да запази равновесие. Взираше се в неумолимата зелена точка на екрана, мисълта му трескаво търсеше решения, опитваше се да отгатне какво ще е поведението на чилиеца. Валенар беше реагирал верен на себе си, като изстреля ракета по тях. Това бе жест, който Глин бе очаквал. А сега, след като бе раздрънкал сабята си в немощна ярост, той щеше да обърне обратно. Глин чакаше, искаше силно корабът да завие.

Ала пулсиращата зелена точка продължи по курса си: не беше точно техният курс, но все пак курс, който отвеждаше разрушителя далеч в международни води.

— Ели?

Беше Лойд. Гласът му бе необикновено спокоен. Глин с усилие се откъсна от стотиците варианти, които трескаво обмисляше и срещна суровия поглед на Лойд.

— Няма да завие — рече Лойд. — Той иде подире ни. За да ни ликвидира.